Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

вторник
декември 12
Home Седмицата Култура С благослов за трънена орис...

С благослов за трънена орис...

Е-мейл Печат ПДФ

 Петър Андасаров- Приятелю, ще оприлича лириката ти на зрял плод. С упойващ аромат, който зове своите ценители. Към кого е адресирана тя в хаоса на съвременната българска духовност?

- Благодаря за сравнението ти на моята лирика със зрял плод. И странно – то ме върна към цветното ми детство, което премина в труд. Захласнато в чудесиите на природата и на живота. Дойдеше ли есен, прибирахме плодовете, но само узрелите. Другите оставяхме да доузреят. Забравехме ли ги, в късни, понякога дори в осланени утрини ги късахме настървено и бяха сладки като мед. Така е навярно и с плодовете на творческия труд. А дали са узрели, разбирахме по това – лъха ли аромат от тях. Благодаря ти и за това твое усещане за същността на плода – какъвто и да е той. И знаеш ли, мислил съм си, че и животът, и сезоните му, и не само детството, а и другите възрастови времена са истински, когато имат аромат. Ами би трябвало ценителите да са много щастливи, вземат ли го в ръце и назоват аромата на плода. Към кого е адресирана моята лирика в хаоса на съвременната българска духовност? Знаеш - плодовете на земята зреят, понякога безпрепятствено, друг път мъчително, но зреят. От времето, от климатичното време много зависи тяхното зреене. Има кишави, има поройни, има осланени и внезапно снежни часове на дни и нощи. Тогава и оскъдното слънце помага. Това е хаосът в подредбата на сезоните. А в живота на нас, човеците, е дадена великата възможност да си създаваме своя атмосфера за изява на духа, на душевната и мисловната си същност. И да я изразяваме в творчески форми. Има ли ред за спазване на изискванията и свободата за изява на твореца, има и естествено творчество. Аз мисля, че духът български е същият, а атмосферата я няма. Няма ги мостовете и пътищата между създателите на духовни ценности и хората, за които са предназначени. Не ми се ще да говоря за хаоса, който създадоха неграмотни, лакоми за власт и пари само, хора от вредителската общност на парадиращата посредственост. Този хаос ме наранява, забавя изявата на искрената ми чувствителност, която ражда поетичните ми плодове. Но не може да ме откаже да вярвам, че той, хаосът на съвременната българска духовност, ще се стопи като слана. Като снежец върху шапката на времето и ще дойде един ден съдбовно обистряне на мътната бездуховност. Така че по-бавно и по-трудно продължавам да творя като зная, че и в хаоса на бездуховността има нужда от плодовете на духа!


- Ти си сред водещите творци, обединяващи фолклор, реалност и бъдеще с дълбока философска наблюдателност. Обясни ми, от тези позиции, защо националната ни литература буквално се раздроби след 1989 г.
- Не само се раздроби, но се и разми и обезличи. Добре, че все още има устойчиви на тази безпаметна бездуховна буря, та можем да говорим за стойностна съвременна литература. Все пак! Макар и несъзирана, напротив – загърбвана и непризнавана. Да сме чули за родолюбива, за патриотична литература след време на човеко-разделната 1989 година? Раздроби се националната ни литература именно заради това, че новоизлюпените, обявени за велики и водещи писатели нямат чувствителността на българина, а на измисленият всечовек. И те не работят на националната ни литературна нива, а на измислена „общочовешка“ територия, която няма име и цена. Както земята ни в буквалния смисъл, така и свидната ни духовна традиция, вкоренена в бита и душевността на българина, са буренясали. А в прехвалени литературни произведения авторите (неколцина на брой), чоплят с безопасните си иглички в дребните душици на свои герои с мътни мисли и болни глави. В исторически аспект времето ни, нашият живот и народът ни боледуват, защото отговорни за съдбата ни хора позволиха, допуснаха заразяването ни с бацила на нихилизма. Загърбихме, забравихме корените си, земята си, ограбиха плодовете от предишния ни труд и обедняхме. Мислите ни блуждаят из пространствата на Европа и Света, а кой ти се сеща за национално самочувствие и национална, ама наистина национална – българска – литература? Ще се сетим тогава, когато заговорим и започнем да се борим за национална кауза, тоест за високопатриотична цел в името на народа. И на неговия живот. Къде ги тези видими присъствия в прехвалените литературни творби на неколцината избрани. Те вече са провъзгласени. И – сложени на пиедестал. С пясъчна основа. Другите творци български? Те са всички останали. Всеки движи лъка на своята цигулка, а кой слуша музиката им? Кой? Бедата е в това, че няма елементарна грижа за съдбата на старите, на утвърдените, ала позабравени рицари на словото и на свободата. Да не говорим за всички останали творци, някои от които тънат в нищета и нямат сили името си да произнесат. От друга страна – кой да вдигне глас за общ поход към труд на всички ни на общонационалната духовна нива, за постигане на общонационална духовна цел. Няма тръба за будене на съвести, да не говорим че няма критерии за работа творческа и за оценка на творческия труд. Е, как да не е раздробена националната ни литература? Как? Но, когато с баща ми вървяхме подир волската кола, ми викаше: „Чедо, гледай спиците на това, а и на другото, на всяко колело! Сега една е горе, друга долу, сетне долната е горна, а горната долна!“ Така ще стане и с българската национална литература. Вярвам!


- Има ли и ще има ли някога обединяващ фактор за всички наши литературни сдружения и обединения пред безпардонната „културна“ инвазия, нахлуваща от къде ли не? Или подобно въжделение е безпочвено и излишно?
- Ясно е, че сега няма такъв обединяващ фактор. Но, не е възможно да не дойде и такова време. Както веднъж вече е идвало. Нещата бих обяснил пак със случая с колата и примера на баща ми. Вижте – не става дума за стадно общество от писатели. Но е болезнено необходимо общуване между тези напълно забравени днес творци на българското слово и на историческото кодиране на сегашния живот на българина. Когато държавата възвърне своя образ и подреди своя разграден днес двор, и творците ще се сберат и ще се чуват какво си говорят. Ще станат ясни дори мислите им, захванат ли общуване помежду си. Пък нека всеки си носи и живее със своя характер. И пише както си знае и както може!


- Нашите писатели – изповедници на достойна българщина, скрито се загърбват от официалната държава. Опонентите им почти изцяло са узурпирали правото да диктуват модела на днешната ценностна система. Може ли да се излезе от това положение? То проява на слабост ли е, или неяснота какво да се прави?
- Нека изплюя камъчето, както се казва. Цялата тая пакост за ниското ни самочувствие, за престъпната бедност на народа, за безхаберието как живеят творците на духа, е дело именно на официалната държава, тоест - на официалната власт. Доста време вече тя – властта – се упражнява от незнаещи и неможещи хорица, яхнали бели коне с глупавата мисъл, че никога няма да слязат от тях. Да, ама Не, както казваше колегата Петко Бочаров. Ще слязат и то как! Историята най-добре знае. Тя не е пощадила наистина велики личности, та заради тях ли ще се омилостиви!..


- Сам ти какви пътища би посочил пред стойностната ни литература, за да заеме полагащото й се място в обществото? Защо чакаме ангел небесен да се появи с думите: „Браво, ето ви за награда трънен венец…“
- Стойностна литература си има българският народ. И духовната българска държава. Само са й отрязани пътищата към нейните читатели. И към признанието. Тогава, когато оживеят тези пътища, тя ще заеме своето полагащо й се място. В умовете и сърцата на българите, на българския народ. И няма да ни казват чужди хора и оценители разни на духовни ценности кои сме и как да живеем и творим, а ще им дадем възможност да разберат, че и като народ, и като творци сме много над тях. И има какво да научат от нас. А що се отнася до трънения венец и ангела небесен, ще ти кажа: Ангелът небесен е геният, а народния творец и неговите последователи - български творци. Той е извоювал сам трънения венец, символ на страданията и на високия му талант.


- Коя е любимата ти книга, приятелю, от всичките твои близо 30? Формулирай, моля те, с нея и по принцип твое лично послание към читателите, които те обичат и търсят.
- Разбира се, че най-много радостни вълнения ми донесе първата ми стихосбирка „Нося те в очите си“, която излезе през 1969 година в едно от най-известните тогава издателства – „Христо Г. Данов“ – Пловдив. Сигналният екземпляр, който ми изпрати благодетелът и редакторът й Христо Ганов пазя и до днес като реликва. Разнасях го като луд из целия град Станке Димитров (Дупница), където живеех и работех. А девет дни и девет нощи, както казва народът, пих и се веселих с близки и приятели. Е, обичам всичките си книги, както майката всички свои деца. Имам по-голяма слабост към някои от тях, но нито една не мога да забравя. А посланието ми е: „Носете в очите си живи всички хора, които сте обичали, които сега обичате, не ги превръщайте приживе в спомени. Щом са в очите ви, значи живеят в сърцата ви!


- Какво още не си написал и какво ще споделиш в близко бъдеще с читатели и критика?
- Още не съм написал драматургично литературно произведение. И – види се – няма да напиша. Ръцете ме сърбят за още стихове, те са си най-верния приятел на техния създател, защото в тях той излива душата си и тям дарява мислите си. Имам още много неща да споделя с читателите и критиката в мерена и публицистична реч. Тоест, да чакат мои книги с по-стари и с нови творби.


- И какво ще пожелаеш на духовна България, залутана в мъгла пред неясните си „нови“ европосоки?
- „Новите“ европосоки не са жизненоважните посоки за щастлив живот на българите и за самочувствието на България. Времето на лутането й в тях ще свърши. И слава Богу! Пожелавам на духовна България да вдигне по-високо националното си знаме пред лицето на Европа и тя да я хвали, потупвайки я по рамото, не защото робски я слуша, а заради традиционно спечеленото нейно достойнство!


- А на себе си – какво предричаш и желаеш като човек и личност с ясни граждански позиции и доказана непримиримост?..
- Право да предрича има Съдбата, наскоро й посветих ново стихотворение. А като човек желая още да гледам белото видело, защото както викаше мама: „Чедо-о-о-о, от това нема по-убаво!“ Като личност – господ да ми дава сили и време все така да вървя неотклонно по своя път до оня миг, в който хоризонтът пред мене затвори клепачи…

 

Разговор на Георги Н. Николов
за в. „България“

 

Стихове на Георги Андасаров

* * *

Да можех да ти кажа, татко, как дните
слепи са за мама –
от оня, в който я напусна, до всеки неин последен.
Из двора ходи вечер, с нощта осъмват двама
и все за тебе с мисли, в далекото загледана.

Изгрява сняг – не вижда. Зелено плисва- тъмно е,
петлите ден не викат – кълват звезди в небето й.
Високо слънце грее – тя в свойта мъка зъзне –
студено е без тебе, самотно е сърцето й.

Вратите за съня си затуй залоствам, татко –
загръщам се с безсъние – при нея да остана.
Да можех да ти кажа – как гледа все нататък
и шепне твойто име. И плаче, плаче мама…

 

СУТРИН РАНО
На Йосиф Сърчаджиев

 

И помни, помни, човече –
радвай се на този свят.
Днес е твой, а утре вече
с него друг ще е богат.

Радвай се, че слънце свети;
че си здрав и жив.
Не прескачай часовете,
а бъди щастлив -

за това, че имаш време
да се влюбиш, да гориш.
Да препуснеш с кон на стреме,
трудности да покориш.

Радвай се, че можеш цвете
някому да подариш.
Че в душата ти е светло
и към себе си вървиш;

че в деня си ще преминеш
свойте стръмни висоти;
просто, че сега те има,
че това си ти!

И така – помни, човече –
радвай се на този свят.
Днес е твой, а утре вече
с него друг ще е богат.

 

ЗИМНА МЕТАФОРА

Сняг божествено бял
и божествено бяла картина.
Сякаш век е валял
и цял век е зима.

Свети светът побелял,
няма път, ни пъртина.
И се смее – оцелял –
животът ни изстинал.

Нека божествено бял
в божествено бяла картина
сняг – век навалял
по-дълго да има.

Че утре ден завилнял
снега ще обгърне
и усмивката бяла в кал,
в черна кал ще превърне...


ОТВОРЕН КРЪГ

Расте снегът нагоре –
над покрив, в планината.
Врабче с врабче говори
за зрънцето, трохата.

Избухва цвят, достига
до облаците бели.
Небето птици вдигат
през празник и през делник.

Крила на пеперуди –
трептят, трептят житата.
И лятото се чуди
къде пътува макът.

Тече река, изтича
под стряха, покрай цвете.
От спомен за лютиче
брегът претъжно свети.

През клони, по стърнища
самотна есен тича.
Не искам нищо, нищо –
освен да те обичам.

 

ЖИВЕЕЙКИ С ВАС

Ще дойде време милост и прошка да искаме
от прегазената нежност на сняг,
от самотния шепот дъждовен.
Хора, нима не се чувствате
от безразличието си подтиснати
и не ви ли се струва, че скъсяват живота ни
думи отровни?
Защо от нашите лакти невъздържани
денят е в синини,
защо отблъскваме плач на деца,
безсърдечно цветята настъпваме?
Не ви ли е страх, че отчуждението между нас
като плевел кълни
и в нощта на бодлив егоизъм
безразсъдно замръкваме?
Къде ще осъмнем? В автобуси, тролеи, трамваи
претенциозните си души
в елегантни дрехи сме окопчали,
развяваме шал от мълчание.
Возим живота си правостоящ
и от нерви става плешив;
и остарява, недопустимо от всички ни, рано…
Тогава – осъмнем ли с ласка на сняг –
да я прегърнем с очи.
Дъжд зачука ли с човка на гълъб –
да му отворим стъклата.
По небето запредат ли лъчи рояк пеперуди –
да помълчим,
да ни боли даже, че лятото куца с трънче в петата.

 


РАННИ ДУМИ ЗА УТРЕ

На дъщеричката ми Петя

В този свят с какви ли не бляскави залъгалки примамлив
ти не трябва да спираш в захлас, по никое време не трябва.
Нали сама казваше, че вятъра като кон за грива си хванала,
а обувките ти бързат – със слънчогледите се надбягват.

О, нека сиянието тяхно над далечния твой път да не гасне,
луната с фенер а звездите като светулки напред да те водят.
Пред теб на талази светлина да извира – слънчево ясна
и от беди да те пази неопазената от нас самите природа.

И не забравяй, в никакъв случай да не забравиш,
че живота е дълго бягане и винаги да си на коня –
като дърветата на колене не трябва да падаш, да се предаваш,
и себе си – победно надбягала – до издихание безкрая да гониш!

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер