Вероника - брой 5, 2016

Добри Карабонев
Печат

Добри Карабонев

Качи се и джипът потегли отново със свистене на гумите. Вероника забеляза, че бяха излезли на магистралата.
- Ебати шевито, лети като самолет - кефеше се този до нея.
Вероника погледна скоростомера. Караха с повече от сто и тридесет мили.
Хвана я страх. Просегна се и потърси колана. Този отзад и го подаде. Едвам го сложи. Рамото я болеше много.
- Намери ли телефона - каза този зад волана.
- Да. И нещо друго намерих. Я виж... - шофьорът погледна в огледалото
Вероника извъртя леко глава. Този отзад показваше малък пистолет. Беше изсипал и двата сака на седалката до него.
- Полицай... полицай.. намали - развика се този от задната седалка.
- Мамка му, не го видях. Минах с повече от сто и двайсет. Тоя сигурно е заспал.
- Ти внимавай, че другият може и да не е заспал. Виж отбий някъде за две минути да пусна една вода. А тази кучка през това време ще звънне.
- За колко ще говорим - каза шофьорът, намалявайки скоростта. Започна леко да отбива в тревната площ.
- За сто. По петдесет, за колата и за кучката. Срок до шест тази сутрин - каза другият и слезна.
Пикаеше върху задната гума. Тя го виждаше на огледалото. Беше висок, рус, с леко примижала физиономия, характерна за късогледите. Опика си ръката, докато го изтръскваше. Избърса се в панталоните и дръпна ципа. Качи се в колата и подаде телефона точно с тази опиканата ръка. Стори и се, че усети миризмата на урината му.
- Звъни на твоя човек. Като се обади му казваш, че си отвлечена и ми даваш телефона. Ясно.., нито дума повече - каза и го тихо, но тя усети заплахата.

Рик вдигна още на първото позвъняване. Започна да говори бързо, като я отрупа с безброй въпроси, които в момента нямаха отговор. Но разбира се, това го знаеше тя. Успя да му каже да спре.
- Рик, отвлечена съм. Искат да говорят с теб. - този отзад грабна телефона и го притисна към седалката.
- Една дума повече и ще ти разбия главата - каза пак този с неговия тих глас, като я изгледа с присвитите си очи. - Ало, слушай внимателно... Абе ти чу ли, че аз ще говоря. Ей, тъпанар, млъкни... Ебати простака. Млъкни бе... Тръгвай - каза и затвори телефона - ебати тъпака, аз искам да му предложа сделка, той ме заплашва. Тоя е много тъп. Обади му се пак и му кажи само да слуша, обади ли се, затварям. И това ще е последно.
Рик пак вдигна от първото позвъняване. Но имаше вече промяна в гласа му. Уплашен беше.
- Рик, моля те, изслушай го, трябва да знаеш, че не се шегуват - телефонът пак отиде бързо в ръцете на онзи отзад.
- Ей, тъпак, искаме откуп. Двеста хиляди. Даваш парите и получаваш колата и кучката. Срок утре до шест сутринта. Ние ще се обадим. И никакви ченгета, ясно ли ти е... Чуваш ли ме.., ало. Тоя тъпанар млъкна... ало.о...Да шест часа, правилно си чул. Какво...Какъв чек бе... Кеш, и в сак с цип.... Край, затварям.
- Абе, тоя или е голям умник, или е голям тъпанар - каза каращият - чек, ебати говедото. За к’ви ни мисли тоя. Щеше да мине със сто хиляди, сам се набута. Чек... ха...ха... Ебаси говедото.
Отзад щракна запалка и в купето се понесе познатата вече миризма на някакви скапани цигари.
- Усещам, че тоя тъпанар ще се опита да ни изработи - говореше отзад другия - трябва да внимаваме.
- Ще бъде жалко за кучката - продължи каращият и се обърна към нея - хубававо парче си, мисля, че заслужаваш дори по-голяма цена. Как мислиш, ще те измъкне ли?
- Не знам - гласът и леко потрепери - познаваме се съвсем отскоро. Само приятели сме, нищо повече.
- Тъпанарът какво работи - обади се този отзад.
- Конгресмен е - след леко колебание каза истината.
- Уау... усетих го, че е голям тъпанар с пари. Дано само не е стиснат и да те зареже. Тогава лошо. Какво ще кажеш, ще плати ли?... Теб питам, ще плати ли? - стресна я с гласа си пак този отзад. Беше се размислила, като сама си задаваше същия въпрос.
- Не знам. Казах ви, че се познаваме отскоро. Повярвайте ми. Не знам, просто не знам как ще постъпи - ако знаеха само колко е откровена в момента.
- ОК. В шест ще знаеш. Млъквай сега - каза и вдигна крака на седалката.Маратонките му се запънаха във вратата. Беше дълъг и седалката едвам го побираше. Много скоро отзад се дочу леко похъркване. Другият караше, като продължаваше да цъка плюнка през открехнатия прозорец.

Настъпи неочаквана и странна тишина. Този отзад похъркваше равномерно, а другият си караше. Умора и страх я завладяваха. Искаше да не го показва, но и ставаше все по-трудно. Все пак усети че въпреки това не бе изпаднала в паника. Може би това, че похитителите не я стресираха толкова. И все пак трезво осъзнаваше сериозността на положението, в което се намираше. Отдалечаваха се все повече от онази злополучна бензиностанция. Погледна часовника на таблото. Спомняше си, че последния път, когато го видя, показваше три и половина. Сега наближаваше вече четири и половина. Един час близо джипът летеше поне със сто и двадесет мили в час. “Боже, къде ли отиваме“ - започна да си мисли, а също така се питаше какво би могла сама да си помогне. Тишината в колата я убиваше. “Рик със сигурност се е обадил на полицията - опита се да разсъждава - ще започне издирване на колата и скоро би трябвало да я засекат”. И изведнъж се сети... "Ами да, синята лампичка. Тя им помага да се измъкват бързо от мястото. Онзи полицай не спеше. Просто ги пропусна и докато тази лампичка свети, няма да ги спре никой. Ще летят по магистралата безпроблемно... Майко мила, похитители, ползващи специален режим...” .
Започна трескаво да мисли, но всичко се въртеше около тази мигаща малка светлина. Ако я нямаше, досега сигурно щяха да ги спрат.

.

 Роман на Добри Карабонев


Уважаеми читатели на вестник “БЪЛГАРИЯ” - Чикаго, този роман е продължение на романа “Да намериш себе си”.
Тези от вас, които са прочели първия роман, отново ще се срещнат с някои от героите му. Повечето от тях са в залеза на живота си, но малкото момиченце ще се превърне в една упорита и много красива жена. Тя е наследила характера на баща си и красотата на майка си.
От автора