Поезия - Людмила Билярска - бр.5-2016

Людмила Билярска
Печат

  

Виртуално

Виртуално обичаме, виртуално понякога мразим.
Виртуално се срещаме, виртуално си даваме път.
Виртуални раздели. Виртуални надежди отново.
Виртуално е уж, а душите реално болят.

Виртуално очакване, сред съвсем виртуално пространство.
И реално безсъние, след бездушно прострелян момент.
Радостта е пронизана.И си казваш: Напразно, напразно…
Отбелязваш решително: вече край - с виртуалния плен!

С чаша чай в утринта пред екрана се взираш отново -
лична страница, постинг, нов рекомент.
Зачервени клепачи, мотивация с твърда основа.
Екстрасистулен старт във реалния ден.

Небе

Купчинки пепел.
Ивици мастило.
Разцъфнал, покрай езеро памук.
Застинали вълни в момент на прилив.
Сред преспи сняг, тъмнеещ остър връх.

Такова е небето днес,
преляло -
от сиво, синьо, бяло и гранит.
Че тъжен е светът – не споменавай.
Вдигни очи нагоре и гребни...

ВСИЧКИ ДЕЦА СА ЕДНАКВИ!

За тях не пишат. Няма даже ред.
След бедните не тичат папараци.
Децата на звездите са отпред.
А всичките дечица са еднакви.

Изписват за било и не било.
Например, как съветвало баща си
да облече карирано сако
и подиума с него да прекрачи.

Пари. Пари. Пари. И пак – пари.
Целта е ясна... Връзката – порочна.
Зведичките на златните „звезди”…
И смешно, и нелепо, и неточно.

Февруарско

Затърсих знак из тъжното кафяво –
врабче да трепне в мъртвите листа.
За повече не смея да мечтая
сред тази февруарска пустота.

И ето че последва кротък полет.
Но не на птиче – стрелна се листец.
Отпуснах се. Мигът ми проговори.
Разтворих длан и в нея го поех.

Смъртта на клошаря

Студът се е съсирвал през нощта.
Животът бавно, бавно е изтичал.
В небето се изливала душа,
а той събуден е сънувал птици…
А после, че препуска бързо с кон,
за някъде далече. И е лято.
Ухаело на сладко и на дом.
След само миг надвиснали лицата…
Познати са и нещо му шептят.
А той ги моли тихо да говорят.

Небето се изпълвало със кръв,
докато някой пишел протокола...