Мона Чобан и нейната нова книга “Париж 18”

Откъс 11

продължение от миналия брой

Какво правеше тя?
- Виж, Димитри, ти си доста интелигентен и разумен, и... Навярно разбираш, че макар и да сме непознати, като журналист аз мога да видя и оценя даден човек.
Ама че нелепа пауза! Дали не трябваше да каже нещо? А тя пък защо му говореше всичко това? Не са в гимназията, не са в някакви досадни отминали времена, че да се “свалят“ - май така беше думата. Или тя изобщо не знае какво прави? Май бе по-добре да мълчи и да слуша. Доста нелепа ситуация, която не го притесняваше изобщо. Тя - облечена напълно и приседнала в края на голямото му легло, той - съвършенно гол и леко надигнат.
Но май тя бе по-голата в случая. Почувства се силен, мъжествен, властен. Дали думите є наистина не му действаха? Май никога - нито преди, нито сега - никой не му бе говорил по този начин.
- Навярно молбата ми ще ти се стори нелепа, но само тя е логична. Виждам, че на теб може да се разчита, и не вярвам да ми откажеш. Аз трябва да си тръгна, трябва да вървя, трябва... Не мога да взема джобния си компютър днес с мен. Нека остане при теб. Поне за ден, моля те! Тук никой няма да го потърси. А утре ще дойда, обезателно ще се върна.
- Да, за мен не е проблем. Остави го.
Ама той луд ли е? Какво прави. Да държи вкъщи нерегистриран компютър, и то чужд! Дори не знаеше какво има вътре. Защо му бе този риск? Защо му бе всичко това? Заради една жена?
Да, от една страна, рискът беше минимален - тук почти не идваха хора, като изключим някой стар познат по веднъж на година-две; проститутките, които поръчваше от време на време, и доставчиците на разните му поръчки. А никой, съвсем никой не можеше да свърже Асида с него. Кой ли щеше да проверява дома му за нерегистриран компютър? Отдавна не съществуваха подобни форми на неуважение. Проверките се извършваха само при подаден сигнал, а такъв логично, математически изчислено в момента, нямаше как да има срещу него.
Но дали само липсата на риск го накара така бързо да се съгласи? Обещанието, че ще я види утре, май отвори устата му. Искаше го, беше сигурен, че го иска. Сам нямаше да я покани отново, нямаше да знае дори какво да каже. Някога, когато канеше момичета на срещи, не знаеше какво да прави, та камо ли сега, когато отдавна такива идиотщини няма. И слава богу! Безумни бяха тези времена, да се червиш, да умираш от страх да не ти откажат...
- Благодаря ти! Знаех си, че си страхотен, че ще ме разбереш. Благодаря ти!
Думите и сега му се видяха така студени, така делови. Къде отиде тази Асида отпреди малко? Къде са стоновете и топлата и кожа, къде е усмивката и, къде са буклите? Косата и, вече опъната плътно назад и пристегната в кок, въобще не напомняше онази на майка му. Жената от изминалата нощ, от вчерашния ден изведнъж изчезна. Не прие поканата му даже да закусят заедно и с уверени малки крачки напусна апартамента. Остави обещанието да се върне на другия ден заедно с джобния си нерегистириран лаптоп.
Какво пък, и той имаше немалко работа. Пропиля целия си понеделник с тази жена, може би бе време да се заеме със себе си, с работата си. Тя си оставаше единствено вярна и важна.
Колко време е нужно, за да свикнем с нещо или някого, за да започнем да оформяме навик?
От една страна, му беше неуютно, дори неловко, че пусна тази жена в себе си. Ето ти сега проблем! Тя влезе уж случайно, уж нежелано, а остана в мислите му. Поразклати го. Донесе нещо отдавна забравено.
Хвана се, че вече два часа седи срещу компютъра, кани се да се свърже с Майкъл, да поработи, а вместо това мисли за Асида - нещо доста вредно и крайно неприятно, нещо позабравено, с дъх на мухъл и в същото време гъделичкащо стомаха.
Отдавна бе установил, че самотата е благо, което новият свят донесе. Това му харесваше. До вчера, до днес наистина му харесваше. Не е нужно да се пригаждаш към някого, да се съобразяваш с него, да правиш така наречените компромиси. Всичко изцяло зависи от теб, всеки е Бог в своя мъничък свят. Да, носиш и отговорност, но когато взимаш сам решенията, няма нищо по-лесно от носенето на подобна отговорност. За да живееш с някого, се изисква повече смелост и сила, отколкото да живееш сам. Когато си сам, животът си тече равно, безгрижно, приятно. Никакви мисли, никакви емоции, никакви лигавщини. Някога баба му казваше: “Сам човек за никъде не е“. Още една от остарелите или изначално неправилни философии. Добре, че философията беше отречена още в самото начало на новото време. Празни мисли и погрешни съждения. Кого ли са обслужвали някога, след като и без тях сега прекрасно се живееше?
Стана от компютъра. Съзнаваше, че нито ще се свърже с Майкъл, нито ще може да работи. Какво му ставаше? В главата му изведнъж нахлуха мисли, спомени, въпроси... Отпусна се на кожения стол. Включи някаква особено меланхолична музика и аромат, спиращ мислите, затвори очи и зачака. Да, но мислите не спираха! Бяха като забавени, като в мъгла, размазани и неясни, но усещаше, че не си отиват. Напротив, идваха други позабравени усещания. Отвори дясното си око и огледа стаята. Ама че смехория, на какво играеше? С кого? Та нали бе сам. Погледът му се спря на нерегистрирания компютър на Асида. Дааа, само това му липсваше - изкушения.
Ама и тя... Нима не си даваше сметка, че той е професионалист, че не можеше просто така да му подхвърли, остави, повери един стар и при това нерегистриран компютър, и да го подложи на това изкушение? Не, не беше страх. Просто любопитство навярно. Но така му се дощя да отвори капака, да порови вътре, да види какво има в компютъра. Той също бе от хората на две епохи. Нямаше как у него да не проговори такова дяволче като любопитството. Да си спомни, да почука на клавишите - ето това отдавна не беше правил.
Не, не, разбира се, че не! Той бе достатъчно голям и възпитан. Не бе някакъв хлапак, който ще седне да рови в чужди вещи, дори и в тези, които съвсем безотговорно някой му бе поверил. Именно поверил. Това беше ключето. Една непозната, макар и хубава, бе проявила доза остаряло доверие или лекомислие - нямаше как да не оправдае това доверие. Нямаше как да рови в чужди вещи. Та той е голям и зрял. Отдавна е премахнал у себе си такива неща като любопитството. Как ще и рови в компютъра? А и защо ли му е това изкушение? Кой знае какво има вътре. Познанието никога не е водело до нищо добро. Ще види, ще разбере, ще научи и сетне това няма да му дава мира. Не стига, че сега мисли за нея, защо ли му е да започне да мисли и за тайните и? Нека си останат нейни. На него хич не му бяха нужни излишни товари.
Затвори отвореното преди секунди око и отново се отпусна. Дали пък да не поспи, за да забрави всичко и всички. Да, обаче това пълно с енергия тяло няма как да заспи, и то няколко часа след сутрешното събуждане.
Само миг и не издържа. Отвори лявото си око и погледът му веднага попадна отново на компютъра. Нееее, не беше случайно. Целенасочено погледна натам и много добре го осъзнаваше. Хвана се, че мислите, дали да не порови вътре, да разгледа отново, са се намърдали някъде в главата му. А, не, това не се търпи! Какво толкова - ще надникне само. И без това никой няма да разбере. Съвсем набързичко, съвсем за кратко. Само ще надникне и готово. Поне ще спре да мисли и за проклетия компютър, и за Асида. Стана и се съсредоточи. Неговият компютър го предупреждаваше за пристигнало съобщение. Как не бе го чул досега? Колко пъти компютърът му повтаряше “Едно непрочетено съобщение“ - три-четири? Явно концентрацията днес му изневеряваше, и то яко.
Приближи и се зачете. Между него и Майкъл от самото начало съществуваше негласната уговорка съобщенията им да са в писмена фарма. Никакъв глас - никаква информация навън. Затова и предпочетоха стария вариант на буквите пред изчитането на съобщението от машината.Очите му пробягваха по буквите, но успя да се съсредоточи достатъчно, за да разбере, че е нужно да погледне последните данни от тестовете, които Майкъл беше направил по тяхната разработка. Дано този път са по-добри. Започна да проверява резултатите, да ги сверява с предишните. Отдели новите параметри, тези, които имаха нужда от промяна, и се зае самият той да изпробва програмата.
След въвеждането на новите настройки и препрограмирането на устройството за четене на мисли дойде времето и за теста. За разлика от всичко дотук, той отнемаше най-малко време. Важна е настройката на програмата. При правилната настройка компютърът би трябвало да може от разстояние - неголямо засега, но достатъчно, без допълнителни сензори и кабели да запише на екрана мислите му. Само половин или една страница ще са достатъчни, за да се убеди в приближаването на края на техния труд.