ОТКЪС 157
продължение от предишния брой
Цялата блузка отпред бе напоена с червената лепкава течност.
- Оле, майко мила... защо... божичко - гледаше объркано нацапаните си с кръв ръце Мишо - как можаха.
Изскочи навън и изтича от другата страна. Отвори и спусна седалката назад заедно с нея. Опита се да провери дали има пулс. Започна да опипва слепоочието и, потърси вратната вена...
навсякъде лепнеше от кръв. Не можа да разбере жива ли е... трескаво мислеше какво да прави. Напипа джиесема и започна да го върти нервно... той се пързаляше в окървавените му ръце, накрая падна на асфалта. Опита се да го потърси, не го видя никъде в тъмното. Влезе отново в колата и настъпи педала. Гумите отново изсвириха на асфалта и колата полетя напред. В далечината се виждаше неоновата табела на мотела.
Влетя на скорост в малкото оградено пространство. Бързо съгледа табелата “Резервации” и се затича натам. Прозорецът и вратата бяха затворени със здрава решетка, но вътре светеше. Мишо заблъска по решетката на вратата. Едър мъжага се надигна и предпазливо дойде към прозореца.
- Имам нужда от помощ - почти му извика Мишо - трябва да се обадим на Бърза помощ и на полицията.
Онзи от вътре мълчаливо се взираше в него, след това погледна към разтворената врата на колата. Огледа го пак и се отдръпна от прозореца. След малко осветлението в помещението загасна.
- Идиот, в колата умира човек - изкрещя Мишо и заблъска по решетките. Но от вътре настъпи тишина.
Огледа се. Никъде не се виждаше светеща стая. На паркинга имаше само две коли. Мишо отиде и отвори вратата от към Снежка. Наблизо светеше голяма лампа. Светлината откри страшна гледка. Цялото и тяло бе плувнало в кръв. В краката и се виждаше кървава локва. Ръката и бавно се смъкна навън. Мишо я хвана да я повдигне и усети студената плът. Вгледа се в лицето и и очите му се насълзиха, “мъртва е... убиха я...” - започна да си повтаря той и усещаше, че се побърква. Всичко беше толкова абсурдно... Затисна главата си с ръце на покрива на колата и задиша тежко, едвам сдържаше огромния изблик на ярост. Малкият пистолет под лявата мишница се притисна в тялото му и той се сети за него. Вкара ръката си под лекото летно яке и стисна дръжката. Искаше му се да го извади и да започне да стреля безразборно.... притисна чело в покрива на колата и започна да се самоуспокоява. Все пак трябваше да предприеме нещо... Някъде встрани изтракаха токчета на жена. Мишо надигна бързо глава. Млада жена бързаше да прекоси малкия паркинг, отивайки към колите. Мишо трепна и понечи да я попита дали има телефон. Спря се. “И какво, ако има, защо ми е, на Снежка вече не и трябва никой... а май че и на мен...” Жената запали двигателя и бързо се изнесе от паркинга. Секунди по-късно през паркинга притича полицейски офицер. Качи се в другата кола и побърза да напусне мотела. Мишо се загледа след колите. На главния път жената даде десен мигач, а полицейският шеф зави в ляво.
Злобата и яростта, които го заливаха преди малко, отстъпиха на меланхолично спокойствие. Той бавно затвори вратата на Снежка и се качи в колата. Обърна пак така бавно и излезна от мотела. На главния път даде ляв мигач и закрепи скоростта на шейсет. Малко преди Стара Загора в насрещното платно прелетяха два полицейски автомобила, надули сирените. Излезе на магистралата и продължи да се движи с шейсет. В колата беше тихо, дизелът работеше равномерно. По главния републикански път беше също тихо. Полицията беше осигурила тишина по пътищата. ”Полицията... но коя.” - каза си Мишо и си пое дълбоко въздух.
В огледалото за обратно виждане бързо приближаваха светлините на полицейски автомобили. Настигнаха го и едната кола го изпревари и замина напред. Другата остана на голямо разстояние зад него и го следваше. На километър по-надолу полицейски автомобил бе спрял напреко на магистралата. Зад него се мяркаха униформените. На светлината на фаровете присветнаха дулата на автоматите. През цялото платно бяха опънати метални вериги със стърчащи шишове. Мишо намали и спря на няколко метра от полицейския автомобил. Някой крещеше по мегафон. Толкова силно, че не му се разбираше нищо. Знаеше че трябва да излезе от колата, и то много бавно. Иначе щяха да го надупчат като Снежка... нищо, че бяха от добрите ченгета.
... Измина повече от месец, от както Мишо преживя този ужас по пътищата на България. Вестниците и останалите медии цяла седмица раздуваха това, което се случи. Името и снимката на адвокат Михаил Въжаров отново излезе на първите страници. Наложи се като адвокат да защитава парите на убитата Снежка, които собственикът на онзи гръцки ресторант искаше да прибере, обвинявайки я, че го е обрала. Само за три заседания той спечели делото. В чантата и имаше двайсет и три хиляди и шестстотин и седемдесет лева. Мъжът и се оказа наистина много смотан млад човек. Едвам го докара на едно от делата. От бързане да се върне на работа не разбра дори за какво става на въпрос. Трудно успя да вземе от него адреса на майката на Снежка. Още като приключи делото, Мишо си каза, че този човек не заслужава парите и. Макар че законът повеляваше той да ги вземе. Днес отидоха с него да ги освободят, като Мишо направи предварителна уговорка, че половината сума е за майката на жена му. Разбрал вече за какви пари става на въпрос, той се опита да се опъне.
- Ти ги искаш тези пари, но дори не питаш от къде са - едвам овладявайки се, реши да го притисне Мишо - не пожела да научиш поне малко къде е била жена ти. Мога да ти разкажа, но ти не се интересуваш. Разбрах, че не си отишъл и на погребението и.
До читателите от автора
Романът “Да намериш себе си” вече е в Чикаго. За тези, които желаят да го закупят, могат да го намерят в Българския православен храм “Св. Иван Рилски - Чудотворец”. Авторът ще сложи своя автограф на романа си на всеки пожелал това читател.
Продължава в следващия брой...
Добри Карабонев
(откъс от романа “Да намериш себе си”)
