Людмила Билярска
Такава любовНавярно си унесен в крехък сън,докато аз отпивам красотата на нежното зелено след дъжда, сред плахата разпявка на щурците. Потрепваш неспокойно, тихо свит, когато на ята прелитат рими. Поет дълбоко никога не спи - от опит знам, че е така, любими. Докосвам най-изящния цветец и ти изпращам ореол в лилаво - да бъде твоят нощен унес лек. Спи, Обич моя, аз ще бдя над тебе. Целувам с устни скъпите очи и миглите ти с жаден дъх поръсвам... Преградите помита и ломи, любов познала болката на кръста... |
През пластовете на вековете...Забързана съм. Вече се здрачава.Горещо е. От дни е суховей. Напукани са устните и парят, а тънкото платно по мен хладнее. Очите ми мъгливи - ситни капки разсипани по смуглото лице, потрепват и на миглите за кратко. Дъхти и на пожар и на небе. Решително поемам през тревите. По-кратко е - пътеката пълзи. Изхлузват се сандалите. Нозете ще издържат ли, ако прокърви? Не се предавам. Ще вървя и боса... Налива сили жарката земя. А някой срещу мен. След пет откоса ме грабва и понася през света... |
|
|
|
Тъжна песенОткакто свят светува сме така -за ситен наниз мъчени парици, заключваме си пътната врата, оставяме сиротни одаите. Под друго, непознато нам небе държим душа зад зъби, пеем песни - за люлката, за двора със асма, за облачето бяло на небето... И тъжните ни думи се роят - за близките, за тежките раздели. Поема ги ветрецът през поля, Балканът ги разнася и ги стеле. И все така - до днес. И все така. До този миг и час, не са и спрели. Едно сърце в далечната земя, затворено във клетка тихо стене... |
ТворецътЖаднеем за красивото в света -поезия, мелодия, картини... Ваятелят на този благодат - творецът на платна, на звук, на рими - самозаключилият се във своя свят и странникът от светлата обител - рисува и довършва недоспал... Той няма, няма време за звездите. Той трябва да ги назове. Да ги разкаже. И да ги разлисти. Едно прозорче има. И небе, което през прозорчето наднича. Отшелник е. И в тайна светлина размесва с вещина на маг боите... Самотник, но приемник на това, което ви издига до звездите... |
МИШЛЕ И ВРАНКАИзгуби се. Излезе да потича,залута се из гъстите треви. Изплашено започна да наднича под всяко храстче , камъче дори. Къде изчезна малкото ми дворче - със мама Мишка нежна и добра? И с птичето на шумналото клонче надвесено над външната врата? Повлече с болка тънката опашка. Къде сега самичко да върви? И права беше мама като каза: неопитно си, в къщи остани. За кой ли път през горската пътечка премина със сълзички на очи. Една добра, кафява буболечка се спря да го раздума и теши. И паяк го целуна по челцето. И жабчето изпя му: ква-ква-ква... Къде ми е, къде ми е детето? - редеше мама Мишка със тъга. Безкрайно любопитна черна вранка тревогата от клонката съзря. Понеже бе отдъхнала на сянка, поиска да направи добринка. Изграчи на мишлето: ще те водя! За твоя дом пътечката я знам. Последвай ме с очичките нагоре и скоро ще си в топлия подслон. Послуша го мишлето. Твърде лесно до тихото гнезденце се добра. А мама го прегърна и понесе. Добрата вранка с радост отлетя. |
БуряИ заплющяха водните камшици.Помитаха и удряха със гняв. Раняваха невинната земица. В замаха им хвърчеше водна прах. Небето се понесе с вик надолу. От тежестта му - въздухът се сви. И стана тъмно. Стана като в ада. Със гръм и блясък нещо се разби. В истерия крещя и се отпусна... Набрала смелост птица излетя. Животът се завръщаше на глътки. Дърветата изпънаха тела. |
