Когато тази сутрин се събудих, влязох в банята и погледът ми се спря в малкото окачено на стената огледало, където очите ми мислено прогориха дупки. Пред мен стоеше лицето на едно човешко същество, чиито мимически мускули не можеха да изразят контрастните чувства, заключени дълбоко в душата му. Искаше ми се да засиля юмрука си към отражението си, но знаех, че така нямаше да променя абсолютно нищо. Точно тогава яростта и непримиримостта ми се надигнаха вътре в мен и реших да напиша тази статия. Не мога да спра да се изумявам от способността на хората да си “затварят очите”. Превърнал се в един от многото “избягали” от България, с болка гледам и чета българските новини. Държавата с 1300 годишна история се е превърнала в кървава касапница, където човешкият живот вече няма никаква стойност. Първите страници на вестниците са запълнени с удебелени заглавия на поредното убийство или покъртителен инцидент. Думата “трагедия” е придобила друго значение - превърнала се е в част от битието. Може би и аз самият щях за пореден път “да си затворя очите”, ако приятелят от детството ми не ми се беше обадил и не ми беше казал, че чичо му, преуспяващ бизнесмен, е починал в автомобилна катастрофа по чужда вина, и че двадесет годишната му приятелка е забременяла от четиридесет и пет годишния си любовник. Когато мозъкът ми успя да асимилира всичко чуто, нещо в мен се разбунтува и не ми даваше мира ден и нощ. Опитах се да си представя случилото се с чичото на моя приятел и целия потръпнах. Но не заради самата катастрофа, защото за съжаление такива неща се случват, а заради несправедливостта, царяща в Родината ни. Припомних си за случая със световно известната ни звезда Максим Стависки и как той сега е на свобода. Замислих се дали и този път няма да стане същото и отговорът ми беше - “Да”. България се е превърнала в подобие на ферма за мравки, но управлявана не от притежателя й, а от този, разполагащ с повече пари. Разрових се малко в интернет и изгледах няколко репортажа, превърнали се в “сензация”. Първият бе за двадесет годишния Николай Арабаджиев, който убил приятеля си Атанас, защото му казал, че костюмът за бала му стои смешно. Колкото и неприемливо да звучи, всъщност не това е плашещото. Ужасът в тази история идва от това, че след убийството Николай е разчленил тялото с хирургически инструменти и си легнал да спи в продължение на десет часа. Изгледах репортажа до край, след което го пуснах отначало. Просто не можех да повярвам на очите и ушите си. “Човек е способен да извърши неописуеми глупости в яда си”, казах си, но след това се замислих за случилото се от психологична гледна точка. Колко време е необходимо на едно двадесет годишно момче, за да разчлени приятеля си и защо изобщо е трябвало да го прави? Не успях да намеря отговор! Пуснах да гледам втори репортаж и неочакваното съвпадение накара мандибулата ми да остане увиснала. Двадесет и една годишната студентка Радостина Радославова Ефтимова от Варна бе намушкана петдесет пъти с нож, като мотивът на колегата й се предполага, че е бил... защото тя не е искала да спи с него. В началото не открих нищо по-различно от поредното убийство. Бях готов да премина към следващата “новина”, когато спомените ми започнаха да се връщат назад и в съзнанието ми изникна нещо, което едновременно ме стресна и вбеси. Същият човек, убиецът на беззащитната студентка, няколко месеца преди това се беше опитал да изнасили моя добра приятелка, която като по чудо се беше разминала само с няколко шамара. Бяха ми необходими едва два репортажа, за да ме накарат да изключа компютъра си и да изляза някъде сред природата, далеч от “човешките същества”. След всичко чуто и видяно се замислих за забременялата приятелка на приятеля от детството ми и ми се стори като нещо изключително безобидно на фона на всичко останало. Яростта и непримиримостта ми все така силно бушуваха в мен и все още не можех да си обясня на какво се дължеше тази чудовищна трансформация, тази чудовищна деперсонализация. Имах нуждата да крещя, да тичам, да удрям нещо с все сила, за да прогоня обсебилата ме отрицателна енергия. Отне ми дълго време преди отново да стъпя здраво на земята и да се почувствам уравновесен. Знаех, че няма какво да направя и точно тогава разбрах защо “хората” си вземат кучета за приятели.
Кореспондент на вестник “България”
