“Мозъци във вана” - от самото начало това заглавие предизвика странно усещане за нередност в мен. Не знам защо, но се питам някак си така на втори план - ами ако това е моят мозък? После се засмивам, успокоявайки се.
Дали е възможно да съчиним реалността, да изкривим възприятията си, да наложим контрол като върху машина и да превърнем живота си в предсказуем и тенденциозен, марионетен филм. Би могло, навярно, но би било изключително скучно. А и кой ни дава право да се отказваме от правото да избираме - независимо дали е добро или лошо. Но това е предмет на познание, все пак.На критерии.
Все повече науката навлиза в личното пространство на индивида, внушавайки му живот под диригентството на външното и техническото. Все повече говори за мозъци и забравя за умове. Невро-биохимията се свежда до корелативна теория, причинно-следствена рамка и дори бих казал ,не-естетически възглед към същността на човека.
Виртуалната реалност в наши дни е култ и отказ да бъдем автентични, да бъдем себе си, да изразяваме езика, действията, творческата си креативност или казано “просто” - да сме такива, каквито сме.
Всяка виртуалност можем да наречем и нереалност, друг вариант на действителното, заместител на непосредственото. Липсата на рефлексия от съзнанието на човек го прави душевно мъртъв, независимо от движенията на невроните и невро-трансмитерите. Може ли машината да произвежда мечти, идеи, цели, водени от вътрешна убеденост и чувства... едва ли. Силно се съмнявам, както пише и Койни, че Шопен може да звучи във виртуалното. Там може само да се уподоби, да се копира...
Отново се връщам към заглавието ”Мозъци във вана”, отново се смея и мисля да взема душ... но, ако е възможно, да бъде реален.
Желяз Андреев
създател на Терапевтична общност “Ново начало”
специално за в. “България”
