Пътуването свърши. Започва Пътуването. Зад гърба ни остават - Аерогара София и дванадесетте часа, прекарани във въздуха - от Чикаго, през Амстердам.
Поводът да сме тук, точно в средата на ноември, е тъжен - трябва да изпратим от този свят близък и скъп човек.
Съсипани и уморени сме, но се стараем да поддържаме бодро разговора с чудесния ни приятел, който ни посреща. Имаме късмет, според Наско, че точно днес, движението по широкия булевард “Цариградско шосе“ е по-спокойно. Нима??Придърпвам яката на дрехата към лицето си, с надеждата, че това ще ме пощади донякъде от задушливите автомобилни газове.
На Орлов мост нетърпеливи пешеходци очакват свободния сигнал, за да преминат. Изглежда ми необичайно струпването на толкова много хора. Все още съм потопена в тишината и спокойствието на малкия си щатски град, откъдето пристигам. Правим ляв завой по “Евлоги Георгиев“ и след мъчителното придвижване сред пиковия, следобеден трафик, Наско успешно заковава колата пред седеметажната сграда.
Веднага се заемам да освободя куфарите си от багажа.
Нямам време за отлагане, защото от утре ни предстоят тежки задачи. Улисана в не особено приятното задължение - да разположа удобно вещите си, не усещам кога се е стъмнило. Неволно поглеждам през прозореца и съм възхитена от светлините на отсрещния кв. “Лозенец”, които са накацали амфитеатрално по хълма. Излизам на балкона с надеждата вечерната хладина да ме поободри. Потръпвам изненадана - нахално ме обгръща миризмата на пушек и изгорели автомобилни газове. Предпочитам да остана в непроветряваната си от една година стая. Затварям вратата.
На сутринта потегляме по бул. “България” и се спускаме покрай канала. Почти веднага попадаме в безнадеждно задръстване. Разнасят се пронизително гласовете на гневни клаксони.
По-надолу, преди колелото, при бул. “Драган Цанков“ и ВИАС, оставам неприятно изненадана от гледката, която при всяко мое посещение е неизменна - просещите цигани. Подтискащо е да си свидетел на хора, които в стремежа си да получат няколко жалки стотинки, са стъпкали докрай човешкото си достойнство, демонстрирайки безразличие пред гневните погледи и викове на шофьорите. Млади жени, почти момичета, разнасят между колите добре омотани “пеленачета“ и протягат пластмасова чашка пред прозорците. Лошо облечени ромчета (някои наметнали върху дрехите си мръсни хавлии), нахално се втурват да мият стъклата на попадналите в задръстването автомобили. Някои от водачите, при всеки опит за натрапване на “услугата“, рязко имитират тръгване, за да ги накарат да се откажат. Много често и това не помага. Тази гнетяща гледка се повтаря при всяко наше преминаване оттук.
Въздухът в София е отровен. Не достигат места за паркиране. Колите са окупирали тротоарите. Пешеходците са принудени да се придвижват по платната и уплашено се оглеждат, защото знаят, че съвсем не са обект на ухажване от страна на водачите. Дупките по платната са като заложени капани. Много често предпазните решетки на каналите липсват и тежко ти, ако ги уцелиш с някоя от гумите на колата си.
Заглеждам се в лицата на хората - тъжни, отчаяни, в най-добрия случай - безразлични. А наближават Коледните празници. Сергиите по пазарите са отрупани със стоки. Не са много купувачите. Не са много и хората, които се ровят за остатъци из почти изпразнените касетки със стоки, свити в нозете на преминаващите. Не са много, но ги има.
На няколко пъти ни се налага да напускаме София през Владая. След всяко преминаване през Княжево - и в едната, и в другата посока, се чувствам замаяна от силно замърсения въздух. Плътният поток от леки и товарни автомобили “киха, кашля, диша и издишва“, процеждайки се мъчително през тези “иглени уши“.
Най-големия шок преживях, преминавайки по бул. “Европа“, на път за Банкя. На самия булевард, от лявата страна, погледът ми бе прикован от ромския “квартал“, който по своя абсурден изглед, няма равен на себе си. Трудно ми е да разчленя и да опиша подробно разтърсващата гледка, която бих определила така: супер-мизерни обиталища за живеене - разнебитени фургони, уплътнени с картони, веещи се найлони, парчета дъски, потънали сред кал и боклуци! И се питам - дали господа Управляващите и господа бизнесмените, преминавайки оттам, си притварят нарочно очите, за да не помрачат светлината на деня си?! 
Едно потресаващо клеймо на мизерията, лепнато на лицето на европейска столица, което трябва час по-скоро да бъде заличено!
Е, няма ли нищо хубаво, в края на краищата? - ще попитате.
Има, разбира се. Това са нароилите се лъскави банкови сгради, новостроящите се елегантни жилищни блокчета, които с вещо усърдие, уплътняват всяко възможно пространство. Красиви са и моловете, които са изпълнени с народ.
А най-хубавото нещо са майките с колички или повели за ръка малките човечета, които пристъпват нестабилно по улиците на окадения град.
Докато столицата е променена до неузнаваемост (сами поставете посоката на стрелката: нагоре или надолу...), то в селата нищо не се е променило. Или почти. Там ново строителство няма. Повечето от къщите са занемарени и твърде вероятно - обезлюдени.
Една гледка, която никога няма да забравя... Преминаваме през площадчето на едно селище в средната част на България. Вниманието ни е привлечено от група мъже - роми, които приведени, са се скупчили и разфасоват направо на калната улица, с брадви и сатъри, умряла крава. Възможно е току-що да е била блъсната от кола. Около тях хвърчеха парчета месо, кости и пръски кръв...
Позволете ми да се върна и на онзи момент - поводът за нашето пътуване.
Девер ми живееше сам. Изпитвахме угризение, че въпреки емигрантската си голгота, през която преминахме, го оставихме така самотен в България. Последното, което можехме да направим за него, бе да го изпратим достойно от този свят. Избрахме от съответните каталози, които ни предоставиха, най-доброто за предстоящата церемония. Какво бе учудването ни, когато в последния момент разбрахме, че най-скъпото, което бяме поръчали, е подменено с най-евтиното! Някой от любезните служители бе сложил разликата от цената в джоба си и разби на безброй малки късове последния ни жест към скъпия човек.
Поетичната ми душа винаги е загледана нагоре - към дърветата, към птиците и небето... С удивление открих, че малкото гнезда между голите клони, са почти до върховете... Птиците тук са избирали само високите дървета... близо до небето...
Днес вали. Дъждът е ситен. Не го усещам по себе си, но виждам как отмива тебеширените слънца и веселите къщички по асфалта, с които малките ръчици са изпъстряли парка.
Искрено ваша:
Людмила Билярска
