“Имало едно време един красив орел, който обитавал ниските части на една много висока планина. На външен вид всички други орли приличали на него, с подобни шарки на перата, с еднакво закривени дълги човки, кръжащи над едни и същи места, незаинтригувани от неоткритите вероятно по-вълнуващи места за тях. Ала той не бил обикновен орел - бил различен. Не се задоволявал с предложеното му и се опитвал да направи нещо различно, за да блесне пред другите. Веднъж решил да се опита да изкачи планината, в чието подножие живеели, и да стигне до върха й. Така щял да се превърне в първият дръзнал да направи подобно нещо. Когато споделил идеята си с останалите, те се изсмели на безумието му, но той не се отказал. Решен да се докаже, въпреки липсата на подкрепа, той нито за миг не се поколебал. Поел си дълбоко въздух, разперил широко крилете си и се впуснал в опознаване на непознатото. По пътя си нагоре преминавал през много трудности - силни ветрове го засилвали към скалите, но той съумявал да се измъкне и продължавал нагоре, по-едри хищници, непознати за него се опитвали да го сграбчат с острите си сърповидни нокти, но той успявал да се измъкне и не се отказвал от начинанието си. Поетият маршрут бил дълъг и изморителен. Десетки пъти се канел да се откаже, ала тогава навеждал глава надолу, измервал с поглед изминатия дълъг път, след това поглеждал нагоре и осезаемо заключвал, че дистанцията до върха все повече се скъсява. Намаляващото разстояние му давало нови сили да продължава да размахва крилете си. Летял, летял, летял и вече бил останал почти без никакви сили, почти готов да се отдаде на силите на земното притегляне, когато най-накрая стигнал върха на планината. За негово голямо учудване върхът вече бил зает - на него стоял един охлюв. Тогава орелът му казал:
- Ей ти, какво правиш тук горе? Как стигна до тук? Аз едва успях да долетя до тук, а ти вече си заел върха.
Тогава охлювът се извърнал бавно към него, погледнал го с пренебрежителен поглед и с муден глас му отговорил:
- Това не ти влиза в работата.
Изтощената птица още повече се ядосала и започнала да крещи с последните си сили.
- Това трябваше да бъде моето място. Как дойде до тук преди мен?
Мекотелото повторило действията си като преди малко и отвърнало:
- А-а-аз не съм идвал до тук. Тук съм роден.
Тогава орелът се отчаял, отпуснал крилете си и се разбил в скалите. Охлювът дори не си направил труда да провери какво се случило с него. Останал непоклатим на върха, господар на всичко под него. Така завършила авантюрата на красивия, различен от всички останали орел.”
По подобен начин завършват и авантюрите на много хора в истинския живот извън притчата ми. Такъв е законът на джунглата - по-силният изяжда по-слабия. Тук обаче не става въпрос за екосистеми и хранителни вериги. Под микроскоп е поставено човешкото поведение и неговите особености. Метафоричното сравнение с орела и охлюва е типичен образец за поведението на нас самите. Казват, че в природата има баланс, но това като че ли не се отнася за хората. На света съществуват повече бедни хора, отколкото богати... И не това е проблемът, тъй като някои неща никога няма да се променят.
Защо написах притча за две напълно несъвместими живи същества? Как може охлюв да превъзхожда орел? Та дори самата идея звучи абсурдно!
Всъщност целият замисъл на статията ми се крие някъде между редовете. Там, където не всеки ще потърси, но не ще убегне на мнозина. “Всички сме царе или пешки”, казва Наполеон Бонапарт няколко века преди нашия. Та нима той е бил надминал времето си и е знаел нещо, което никой друг не знае? НЕ! Светът винаги е бил устроен по такъв начин.
Винаги е имало таланти, които не са имали шанса да се докажат, винаги е имало некадърници с по-големи “качества”, както винаги ще има сбъднати и несбъднати мечти. Има хора, които се раждат богати и такива си умират. Има родени бедни и погребани бедни. Но има и трети вид - родени бедни и успели. Точно там е умишлено допуснатата грешка в притчата ми. Не е важно да стигнеш само до върха, но и да се задържиш там. Нима орелът не е можел да избута охлюва от върха и да заеме мястото му? Можел е, но поражението му е било по-голямо от постижението му. Там е проблемът и при нас, хората. Не сме научени да губим. Сблъсквайки се с неуспех сами политаме надолу, без да осъзнаваме, че за да спечелим, първо трябва да се научим да губим.
Липсва ни мотивация, липсва ни вдъхновение, липсва ни натиск и инспирация.
Успелите забравят, че някога не са били успели, както, че на света има и други хора, на които им е нужно много малко, за да направят крачка напред. Богатите се страхуват от среща очи в очи с бедните, за да не си припомнят откъде са тръгнали или докъде могат да стигнат. А всъщност едни от най-великите идеи са се родили в гараж. Да, трудно е да повярваш, че не последните пари в джоба ти, а нещото в главата ти може да те превърнат в милионер. Но тук е въпрос на мислене, а не на възможности. Имайки в предвид, че използваме не повече от 10% от капацитета на мозъка си, остават 90%, играещи роля на украшение. Въпрос на всекидневни избори е как ще използвате възможностите си. Изключвайки процентите са необходими и много други качества, за да прелетите дългото разстояние до успеха, но десет години по-късно, мечтите ви не биха изглеждали такива, след като една значителна част се е превърнала от химера в реалност.
Дори при липсата на криле, аз мога да напипам, почувствам и разперя своите. Дори при липсата на лунна светлина в нощта, аз мога да продължа да летя, защото знам, че рано или късно ще дойде ред на деня. Дори при липсата на орли с моето мислене, аз пак мога да продължа. Дори при липсата на мастило мога да напиша статията си, защото тайната се крие в онези 10%, които не спирам да използвам. “Аз мога...”, а ТИ можеш ли?

Ростислав Димитров
Кореспондент на вестник “България”