Децата на България – между родолюбието и емиграцията!

Венцислав Жеков
Печат

red1Има нещо изключително грозно и дори ужасяващо в изоставените училища. Те са сякаш по-празни от други сгради, които също са изоставени, те са зловещо празни, може би защото някога в тях наистина е кипял живот и изведнъж, а дори и да не е изведнъж, този живот е секнал.

Изоставените училища, както се казва „поради отпаднала необходимост", са празни, но съхраняват спомени и от това усещането за празнота и изоставеност е още по-осезателно. Сякаш тези училища са скелети на някакъв мастодонт, оглозган скелет, който стърчи все още помилван от гравитацията, но напълно лишен от съдържание, а празното пространство в него е запълнено с усещането за присъствие, призрачното усещане за нещо, което го е имало, но отдавна, или не чак толкова отдавна, вече го няма...!
Едно такова училище ни представя ситуационни схеми, от които наистина настръхваме и от студа, и от празнотата, а и от звуците, защото тези сгради понякога все още ехтят от глъчката на учениците в тях, онези, които са били ученици тук преди 10-15-20 и повече години...!
Рухването на политическата система от преди 10 ноември 1989 г., а и осезателното намаляване на населението, съответно – и на децата, които стават ученици, доведе до обезлюдяване не само на селата, на някои градове, но и на цели региони. Така училища, обикновени и специализирани, които бяха изградени на различни места в страната, наистина отпаднаха от необходимост и останаха да стърчат като спомени за времената, когато населението ни е било близо 9 млн...!
„Тук важи закон един, северът да бъде в дим...", гласи надпис на стената в едно от тези училища. „Северът"...кой е този север, изоставеният регион, един от най-бедните региони в Европа, или дори може би и най-бедният...!? Защо в дим, какво дими, дими историята, дими или дори гори паметта, защото самотата е превзела училището...!?
„Red or dead" пък гласи друг графит...! „Червено или смърт", но не става ясно, дали това е политически лозунг, дали е футболна запалянковщина, дали е заплаха, или е просто спортна злоба...! В допълнение на същото друг надпис гласи: „Червена доминация...!", но на какво и пред какво, за какво иде реч...! Това са словесни остатъци, или отпадъци, от някакво отминало време, някакви разиграли се сякаш в паралелна действителност, страсти, които не познават самите себе си...!
От полуотворена врата злокобно ни „гледа" един Вапцаров с избодени очи, обезобразен, защото е Вапцаров, или защото обезобразителят не е знаел, кой е този Вапцаров, или дори че въобще е Вапцаров...!?
„Пойдешь ли ты в кино с нами?", пък пита на руски някакво прашасало образователно табло, захвърлено на дъното на обгоряла класна стая, вероятно по емблематичния за онези години руски език...? Къде да вървиш..., не е ясно, ясно е само, че тук, в това училище, всичко отдавна наистина е отишло „на кино"...при това именно „с нами" - заедно с нас...!red2
Едно „сърце" – пластмасов макет, разбира се /!!!.../, се търкаля в някогашен кабинет по биология, вероятно, изтръгнатото с мръсни ръце „сърце" на миналото – умъртвено насилствено от кръвожадното настояще, което някога е било просто безобидно, някакво, все още, уви, неопределено бъдеще...! Заявката обаче е била тази – убийство, символично убийство като ритуал, за пречистване, или за прелистване на следваща страница, в която тези сърца ги няма, пластмасовите сърца са неистински, но няма нови, няма истински, няма дори и дървени...!
Сенките ни се влачат по стълбището нагоре, към някакъв сензитивен втори етаж, където попадаме почти концептуално! Вятър, самота и зловонна тишина, дори каналите в тоалетните не ухаят, както сме свикнали...! Няма живот тук, спалните помещения само подсказват, че това е било някога интернат, но кой, или кои са живели и са учили тук, не се знае, тези хора са анонимни...! Местни жители са работили в кухнята на училището, жени са подготвяли вкусни гозби за изоставени деца...! Днес тези деца ги няма, те са пораснали, а нови деца така и няма, тоест има, но не са в България, те се раждат почти българи, но извън България, родителите им, вероятно деца от същия този дом, са емигрирали отдавна, за да потърсят истинските си сърца извън студено-пресованите спомени на собственото си минало – в горещото пладне на живия живот, някъде, навън, по света, далече, отвъд огромни океани и чужди планини...!
Училищата от миналото..., те са оглозганите скелети на историята на родното образование. Понякога то демонстрираше, парадирайки с нещо, понякога прикриваше нещо, друг път пък просто документираше само себе си.
Изоставените училища днес са по-зловещи и от изоставените казарми, а нецензурните надписи, макар и написани на обратно, наопаки, всъщност псуват реформите, които все стартират с фанфари, а после бързо затихват, под пълната упойка на хроничното безразличие – сънят на един народ, нездравият сън на един народ...!Така с приспивни песни и фалшиво самоуспокояване преминават дните и годините на цяло едно поколение и то се превръща в поредното „изгубено поколение", за което някога считаха това на Хемингуей - междувоенното поколение. И ако поколението на Хемингуей остави шедьоври на класическата литература, то новото изгубено поколение, какво ще остави след себе си, какво и най-вече, къде...!?

 

Венцислав Жеков
кореспондент на в. „България" в София