Историята на едно емигрантско име – без минало, но с бъдеще!

Венцислав Жеков
Печат

bansko1Бай Кольо е едно енигматично име в българската емиграция в Детройт, САЩ. За съжаление ние тук в България не знаем много за него, всъщност не знаем почти нищо, освен, че именно той доглежда до смъртта му на 1 юни 1967 г., известния български емигрантски музикант Христо Серафимов и на практика го и наследява.
Бай Кольо е от Банско. Той получава само от застраховката на Христо Серафимов сума в размер на 780 хиляди долара, както твърдят роднините на музиканта, но не това е най-важното за банскалията. По-важното е, че това е една твърде явна и достойна за пример демонстрация за това как българите са се грижели един за друг в странство, как са си помагали, дори и в смъртта, защото знаем, че човек до човека опира.
Банско е освободено с така наречения Хуриет - равноправие на всички народности в Османската империя, независимо от етническата и от религиозната им принадлежност, през 1908 г. На следващата година обаче градчето отново попада в пределите на Турция. Истинската свобода идва едва с Балканската война от 1912 г.
Тази разлика от 34 години оставя силен отпечатък върху мотивите за миграцията на населението от този регион. Процесът се засилва особено много още след Илинденско-Преображенското въстание. В тези времена много хора от Банско се изселват към София, а някои от тях тръгват по пътя на свои близки и роднини, които вече са отъпкали трасето към Америка.
До 1930 г. около 30 семейства вече са опитали късмета си на гурбет в Новия свят, като броят на всички емигранти от Банско е около 150 души, което за населението на градчето в онези години е наистина впечатляващо!
Някои, разбира се, решават да се върнат, когато вече са понатрупали достатъчно пари, за да могат да си устроят живота в родината. Интересното е, че хората от този регион пътуват на гурбет по родове, а не поединично, както е характерно за останалите региони на страната ни.
Вероятно някъде в онези години за Америка заминава и бай Кольо. Кой е той, днес ние не знаем, вероятно има хора в Детройт, които го помнят, вероятно има и роднини в Банско, които пазят спомена за него. Ние предполагаме, припомняме една история, която е почти напълно забравена, но възстановяването и по исторически показатели е възможно поне до една малка, но съществена степен – съхранение на паметта!
Банскалии, а и всички, които по онова време решават да пътуват за Америка, посещават представителствата на чуждите параходни агенции, които в онези години се помещават на централната столична улица „Мария Луиза". Тук са представителствата на Тома Бакрачев, Велко Бабов, Богдан Илиев, които предлагат пътуване с кораби като „Германия", „Хамбург", „Ханза", „Ню Йорк", „Бремен", „Европа", а дори и с „Куин Мери"!
Едни от първите банскалии, които стъпват на американска земя са Зарче Ушев и Константин Дамянов. Последният се връща в България през 1912 г., за да участва в Балканската война. Жени се за българка и отново заминава за Америка след войните.bansko2
Около 1920 година за Америка заминават и братята Никола и Костадин Ковачеви. Бай Кольо, за когото говорихме по-горе трябва да е известен сред емиграцията ни в Детройт, най-малкото, защото е бил заможен, поне след смъртта на Христо Серафимов. Дали пък този Никола Ковачев не е нашият бай Кольо, кой знае, историята помни, но за съжаление мълчи...!
Много от хората от Банско и региона, които заминават около Балканските войни и преди това за Америка се завръщат в „стария край" около 1930 г. Някои от тях, както тръгват, така и се връщат – бедни. Не за всички е проработила прословутата „американска мечта", не всеки е имал късмет, както например – бай Кольо от Банско, който наследява богатството на известен български емигрант!
В САЩ и Канада банскалии, както и повечето нашенци, работят най-черна работа – по мините, в металургичните фабрики и по ж.п.-линиите. За някои пишат и вестниците, те се прочуват като банкери, като Костадин Ушев, а брат му Никола пък се занимава с профсъюзна дейност и активно сътрудничи за издаването на вестник „Македонска трибуна". Дали пък това не е нашият бай Кольо, да се е занимавал с профсъюзи...!? Знаем, че нашенци, които са със силно изразен свободолюбив дух, често са се включвали активно в събитията, които са вълнували обществото около тях.
Дали нашият бай Кольо не е един изявен профсъюзен деец, който отстоява правата на българите в Америка, дали не е един нов, местен Левски...!? Кой знае, историята за съжаление оглушително мълчи за този човек и неговата история в Новия свят.
Кой е бай Кольо, дали е живял в Детройт до смъртта си, дали и той е погребан в българското гробище в Охайо, както Христо Серафимов, какво е работил, имал ли е семейство, всичко това не знаем за нашия бай Кольо. Знаем само, че е бил добър човек, който се е погрижил за свой земляк, отредил е всичко, за достойното му изпращане. Това е всичко, което знаем за този човек, но знаем още и че той е оставил пример за задружност на българите по света, за това, че никой никъде не е оставен сам и самотен, благодарение на хора като бай Кольо...!

 

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник „България" в София