Историята на едно българско семейство – убийство, бедност и емиграция

Венцислав Жеков
Печат

ventislav1Серафим е родом от село Долно Драглище - Разложко. По време на Кресненско-Разложкото въстание трима турци изнасилили сестра му. Времената били мътни и кървави. Въстанието е дело на македонските българи от 1878-1879 г., които се вдигнали срещу османската власт. След Освобождението ни от османско владичество, последвало решението на Берлинския конгрес, според което Македония оставала извън границите на новообразуваното Българско княжество.

Въпреки проявения героизъм на българите, османците преминали в настъпление и на 11 ноември 1878 г. опожарили Кресна. Същата участ постига още 12 села от Кресненското дефиле. Към края на ноември е разгромено въстанието и в Разложко. Вероятно по това време, в изблик на ярост спрямо българите в Македония, които си позволили да воюват за свобода и независимост, турците, които с всички сили се стремели да запазят властта си в региона, прибегнали до страшното престъпление спрямо сестрата на Серафим от Долно Драглище.
Поражението на въстанието и жестокостите на турската войска и башибозук над населението принуждават над 25 хиляди души от Мелнишко, Горноджумайско, Разложко и други краища на Македония да напуснат родните си селища и да потърсят убежище в Княжество България. Насилията продължават и през 1880 г.!
Научавайки за злодеянието на турците спрямо сестра си, Серафим се преоблякъл като турчин, влязъл необезпокоявано в конака в родното си село и заклал и тримата турци, които са участвали в изнасилването на момичето.
Серафим бил търговец. Той често пътувал. От там е минавал през планината Рила и на път за Самоков е излизал в Сапарева Баня, където е бил близък приятел с кмета на селището в онези години.
След като отмъстил на турците за сестра си, той бил принуден да бяга, за да спаси живота си. Първо се заселил в село Бараково, близо до днешното Кочериново. Тук някъде е минавала и демаркационната линия между свободното Княжество България и останалата под османска власт Македония, след Освобождението ни от 1878 г.ventislav2
Турските заптиета успели обаче да „надушат" следите на Серафим, а и един български агент му донесъл информация, че искат да го ликвидират, защото заклал служебни лица от администрацията в конака в Долно Драглище.
По това време Серафим току що построил къща в Бараково, но се наложило да я продаде. Той взел децата си и заедно с конете и каруцата, семейството минало през Рилския манастир, през местността и пътя, популярни като Пазар Дере и пристигнали в Сапарева Баня, при кмета. Тук Серафим купува един стар турски чифлик, в който имало три къщи. Тук се ражда и синът на Серафим – Христо – на 22 февруари 1882 г.
Христо още от малък обичал да свири, а по-късно на кларнет е бил виртуоз. Като малък обаче свирил на пищялка, на този инструмент някои му викали и сворче, хората сами си го произвеждали. То е все едно кавал, но е по-малко.
Местността над Сапарева Баня, в планината, се казва Арменица. Това някога е било пасище и като малък Христо е пасъл кравите там. Справка в Уикипедия показва, че арменските преселници от периода на Средновековието, макар и да се деарменизирали, са оставили трайни следи в топонимията на българското землище. Арменица е неотъждествена днес местност в Рила, предадена на Рилския манастир с Рилската грамота на цар Иван Шишман, вероятно става дума именно за същата тази местност над Сапарева Баня.
По-късно Христо отива войник. Оставайки на свръхсрочна служба във войската, Христо става вахмистър-музикант във военния, царски, придворен, лейбгвардейски симфоничен оркестър на Цар Фердинанд I. Именно тук Христо се проявява като виртуозен, при това самоук, кларнетист.
По-късно, с доста трудности е освободен от войската, след Балканската и Междусъюзническата войни, в които взема дейно участие като военен музикант, и заминава за Америка на гурбет. Мислел да изкара пари и да се върне, за да устрои семейството си в България. Животът му обаче се стича така, жена му и две от децата му, сред които и първородния син Борис и дъщеря му Люба, умират малко след войните, като се разболяват от туберкулоза, заради мизерията, в която живеят. Остава жив само синът му Костадин, който е отгледан с помощта на леля му Славка, по майчина линия.
Христо остава в Новия свят до смъртта си на 1 юни 1967 г. и така и никога вече не вижда родината си и близките си.
Това е частната история на един от многото ни емигранти от ранните години на ХХ в. В онези времена обаче, особено след Освобождението и оставането на Македония в пределите на Османска Турция, много българи намират убежище освен във вече освободеното Княжество България, също и далеч зад океана – в Америка. По това време тя предлага работа, добро заплащане и това е възможност за много бедни балкански мъже да съберат пари, да си купят къща, ниви и да се оженят в „стария край", както те наричат родните си земи.

 

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник „България" в София