Curious

Морските вълни са спомени за хора и събития...

stefka.hristozova@gmail.com (Георги Николов) — Fri, 03 Sep 2010 23:11:31 GMT

Можем да твърдим, че нашата периодика от минало време е пазител на нашата памет. За разлика от човешката памет, печатната не се влияе от праха на годините, нито от конюнктурни модели. Затова можем да й се доверяваме в разните тематични посоки, които е запечатала по страниците си. А една от тях, съвсем немаловажна, е темата за българското море: многоцветна, любопитна и по своему актуална и днес...
Например?
През 1909 г. списание “Природа” развълнувано споделя: “Италиянския офицер Пиранделио неотдавна е построил на морския бряг при г. Римини едно приспособление, което има за цел да използува енергията на морските вълни. Неговите опити, според съобщенията, се увенчали с успех: с получената енергия успели да запалят няколко електрически ламби и да разложат чрез електролиза вода, като употребили получения водород за привеждане в движение газомотори...” Все пак, както става ясно, “по-нататъшните резултати от опитите с новия апарат са още неизвестни, тъй щото не може още да се съди за приложението на изобретението в практиката”.
Явно Михаил Зидаров, жител на Стара Загора, не е абониран за “Природа”, или пък научното палене на ламби в странство му се е сторило твърде бавно. Защото на следващата година друго едно списание, “Светлина”, помества няколко текста за неговото изцяло завършено и одобрено от техническите умове изобретение – “Волномотор”.
Що е то? Научаваме от “Протокол: Днес 14-и Юний 1909 година, гр. София, долоподписаните професор П. Бахметьев, Инженер-корабостроител Родев от флота на Негово Величество и Инженер Киро Белчев, директор на мината “Бобов-дол”, по поканата на изобретателя Михаил М. Зидаров, като се събрахме в хотел Метропол, разгледахме последния модел на изобретения... апарат за използвание силата на морските вълни, като двигател за механическа или електрическа енергия и след подробно изучвание, както на модела, така и на данните, които М. Зидаров е изследвал на морските сили, намерихме, че поменатото изобретение е твърде сполучливо и заслужава една материална помощ, за да може да се построи един апарат в действителна големина...” Други неслучайни люде са на същото добро мнение и няма как да ги подминем, а няма и защо: “Удостоверение. Аз долеподписаний директор на 1-то средно електро-техническо училище в България Т. Д. Мумджиев, след като прегледах и получих плановете на изнамерения от Господин Михаил Зидаров воден двигател, наречен “Вълномотор” и след като проследих всестранно действията на тази машина по този модел, намирам: 1) това изобретение е напълно приложимо за практическия живот като двигател за използвание на морските вълни, 2) че се отличава с проста и лесноразбираема конструкция и 3) че за управлението и преглеждането на апарата не е необходим голям или учен персонал”. А фирмата “Д-р Фукс, инж. Корнфелд и Хамбургер” от Виена добавя: “Според желанието Ви, удостоверяваме, че изобретението Ви “Вълномотор” е технически изпълнимо; инък не бихме го приели за патентиране”. Към радостта на изобретателя Зидаров се присъединява и нашенското Министерство на търговията и земледелието. В изблик на добродушие то заявява,че пари за кредитиране на подобни работи в бюджета не са предвидени, затова пък също му издава документ – да му послужел, дето трябва. Ще добавим само, че темата за използване на вълните като енергиен източник продължава да бъде актуална и днес. Включително в признателна и паметлива България...
Която може би помни, помнят го поне в родния Шумен, капитан Дяко Кюлюров. Възпитаник на морското училище в Николаев, той отказва да държи приравнителни изпити, за да бъде приет в българския флот. Затова, по сведения на списание “Морски сговор” от 1901 до 1915 г. плава на английски кораби, след което заминава в САЩ и: “в 1919 год. завършва кинематографен курс, в 1921 год. полага изпит и взема комендантски диплом, в 1923 год. - курс за управител на хотели, в 1927 год. завършва курс по новите безмагнитни (жироскопични) компаси, в 1928 год., вече 51 годишен, следва курс, държи изпит и бива зачислен като лейтенант в запаса на американския военен флот. Всички тия курсове той е следвал през времето, когато корабите, с които е плавал са престоявали при американските брегове. Сега Дяко Кюлюров е комендант на американски презокеански параход, който пътува между Ню-Йорк и Бомбай през Великия океан.” Статията, запазила тези факти, е под надслов “Българи – моряци в чуждите флоти” и е отпечатана в списанието през 1931 г. Но чувствал ли се е щатският капитан българин? “Преди няколко месеца – допълва под линия списанието – Д. Кюлюров подари на Девическата гимназия в родния си град 100,000 лв. – фонд, от чиито лихви да се помага на бедни ученички”.
Българските имена в световното корабоплаване, под разни флагове, но винаги с доказан професионализъм, не са малко. Техният списък ще се допълни трудно – имаме предвид периода между 1878-1944, където се лута, в най-добрия смисъл, и нашият интерес. А ще е трудно, защото много от тези корабни люде са оставили кости далече, без вести у нас, а и да е имало такива, те също, с тиктакането на часовниковата стрелка, отиват в безвремието. Нека все пак спомним други моряци – сега от Варна в далечната вече 1927 г., пак по волята на “Морски сговор”, а текстът е: “С българска моторна лодка около Африка”. Тогава на Николай Василев-Шопа, възпитаник на Морските специални школи, допада смелата идея да премине дестинацията Варна – Босфора – Дарданелите, през Гибралтар, южно от нос Добра Надежда и през Суецкия канал... обиколка на черния континент. Плавателният му съд, моторната лодка “Цар Борис”, е с дължина 10 м. и ширина – 2 м., обслужвана от 5-членен екипаж. Тя е с платна и с двигател и при подходящи метеорологични условия достига скоростта на десетте мили. Какъв е резултатът? Неизвестно. А с фонда на Дяко от Шумен? Предполагаемо... нищо. С “Вълнобор”? Очаквано, съвсем по български – фиаско. Тогава, защо възраждаме тези привидно случайни примериот периодиката ни, свързана със синьото море?
Защото не познаваме нашите прекалено скромни, но безспорно значими негови списуватели в българската история по щурманската карта на света. Защото не са един и двама. Защото и ние сме дали нещо, много нещо на света в тази област. И защото стоим на сериозна основа върху историческите вълни на българското корабостроене, корабоплаване и аналогичен поминък. И ако случайно текстове като “50 години българско мореплаване” на корабостроителя Пампулов, мичман Тодор Саев – “Мореплаването в старата българска история и причините за неговото зачатъчно състояние”, “Риболовът в стара и нова България”, д-р Калинов, “Морякът в нашите народни песни” – Емануил Мутафов и др., все от 20-те, 40-те десетилетия на ХХ век, говорят много... Трябва да бъдат чути. Вълните всеки божи ден, във вид на морска пяна, изхвърлят на брега имена, значими събития и факти от българското и от световното българско корабоплаване. Ще чуем ли шепота им? Съмнявам се – нали съм българин... И защото изтъкнатият строител на лодки от Бургас, Коста Никита, в едно интервю бе ми споделил: “Българинът гледа морето, но не го вижда. Нито пък хората в него.” На думите му се смяха много люде. Един от малкото, който нищо не каза, но му беше тъжно, бе бившият моряк и вечен поет Христо Фотев. А той обичаше хората в солената пяна на стиховете си.

Георги Николов
Литературен историк от Велико Търново
Специално за в. “България”

“Българският ученик” и някогашна Америка

stefka.hristozova@gmail.com (Георги Николов) — Fri, 27 Aug 2010 05:00:56 GMT

През юни 1875 г. в цариградския български вестник “Напредък” излиза прелюбопитен текст. Той е поместен в рубриката “Дописки” и пристига от далечна тогава Америка, където наш сънародник - “Българският ученик”, както се подписва авторът - се подготвя за мисионерско бъдеще. Предварително ще споменем, че в немалко фрагменти той се доближава, при това доста години назад, до Данил (Данаил) Руевски, друг американски възпитаник. Отпечатал в 1900 г. пътеписа си за Хавайските острови, където е учителствал, който пътепис извиква интерес и в съвременния читател. Сега младият ни сънародник обяснява желанието си за контакти с пресата така: “Господин редакторе, моля вместете приключената статия, не защото ще е много важна за читателите ви, но защото искам да захвана да ви пиша, по важни и дневни приключения в тая земя и защото мисля, че е право да почна от дома си”.
Домът се оказва всъщност протестантската колегия “Хамилтон”, която дописникът назовава така топло. С живо перо се разказва за историята й. За откупуване на земите й от индианските племена, наричани тук “диви”. За постепенното й обогатяване и градене на просветен авторитет. Защото от 1812 г. “колегията е напреднала постепенно. За сега тя брои 140 ученика и има една книгохранителница, що съдържа 20 000 тома, от които многото са древни. Знанието струва повече от 20 000 т.л. Една обсерватория с 16 крака телескоп, на когото горното стъкло е 1305 пръста на диаметър. Освен това тя съдържява все що е потребно да я направи една от най знаменитите в тая земя. Един музей за Геология, Минералогия и Естественна история. В него има няколко хиляди примери от най-потребните руди, метали и черупки. Една лаборатория/място дето ся правят химически опити; една гимназия; един параклис и три здания за учениците. От всичко, обаче, що принадлежи на колегията, най-прекрасно и приятно е дворът. Той е много обширен и накитен с много цветя, прекроени пътеки, и сякакъв вид дръвеса що могат да растат тука. Няма подобен двор в друга колегия”.
Подробно е описан и животът на възпитаниците тук: “Всякой един или двама ученици имат три стаи: за ядение, спалня и за дърва и прч. Всякой учи в своята си стая, и законите, както и в другите колегии, са много свободни. Но за насърдчение или заплашвание, всякой учител държи сметка за степеня на науките на всякой ученик. Освен това има 12 награди от добра стойност, за разни предмети. Има, тоже, установен капитал, на който лихвата поддържя 16 ученика всякоя година. Курсът на науките е класически. Въспитанието е поверено на 13 учители и всякой е съвършен и ограничен в своят си предмет”. По-нататък “Българският ученик” разказва за бивши възпитаници на колегията, сега преподаващи в “колегията Роберт”. За господин Петър, преподавател по астрономия, открил 22 нови звезди с телескопа на училището и известен и по цяла Европа и т.н. Става ясна голямата привързаност на младия българин към просветителския дух на “Хамилтон” и желанието му да е неин достоен представител. Логично е да се запитаме, обаче: “Кой е той?”
Несъмнено зад псевдонима се крие Илия Йовчев от Сливен - пристигнал в Америка през 1870 г. и станал впоследствие първият български журналист там. Биографията му е известна и ние не ще се спираме върху й с тези редове. Но че става въпрос за Йовчев се убеждаваме в следващата дописка на “ученика”, която продължава разказа му за колежанския живот. Тя е озаглавена “Саратого, в Държавата Ню Йорк, Юлий 7, 1875. Между-колегиалното гребение”. Сега авторът разгръща страницата за спортния живот и явно аристократичният спорт, в който е включен, не му е чужд. Името му - Йовчов - откриваме веднага в списъка на отбора. Пак от него научаваме, че е на 24 г. и висок 160 “фунта”. А още, че “облеклото на гребачите е: едни панталони от кръста до коляното, едни обуща и една кърпа на главата. Слънцето ни е почърнило тялото, голямото упражнение ни е изпосталило; но всичко това е за якост. Почти всичките главни вестници ни описват на пространно... Нашата колегия (Хамилтон), обаче, е... самата в Америка, що има един Българин”. По редовете срещаме живо описание на езерото “Саратого”, на устройството на лодките и задачите на всеки гребец от отбора. Наблюденията на нашенеца са динамични, защото “устройството на лотката и такъв вид гребение, пори водата много бърже. Параходите не могат да ни следват. За тая година са приготви нарочно един бърз параход, който върви 14 миля на часа. Нашийт курс е три миля и миналата година са измина в 16 минути и 42 секунди...” Но описанията, все така интересни, могат да бъдат продължени и още. По-важно е да обясним защо възраждаме вече стародавните дописки на “Българския ученик”. Подписан другаде и като “Българский...”
Защото тези текстове са сред първите, ако не и първи, родени под перото на бъдещия журналист Илия Йовчев. На първия българин, заловил се в Америка с вестникарство, което означава отразяване на действителността, пречупена през неговия поглед и вътрешен мир. Явно колегията “Хамилтон” е изходна тематична точка за бъдещия автор и обществен деец, който няколко пъти се връща в България и отново отпътува към американска земя. Тези първи вестникарски редове носят скромността на младостта, съмняваща се в актуалното поднасяне на фактите. И все пак осмелила се да ги разкаже по начин, който и днес привлича. С описание на образователното дело във вече стари времена и в подготовката на мисионери, която носи аристократичен дух. По това време стара България се готви за въстание, ала мисията на Йовчев е друга и как я е разбирал във времето, говори журналистическата му дейност. Тези първи текстове на първия български публицист в Америка имат своето значение именно като първи. Те са частица от бъдещото здание на нашата емиграция там, колкото и малка да е. А първите стъпки винаги си остават първи. Дори да са стъпки на дете...

Георги Николов
литературен историк от Велико Търново
Специално за в. “България”

За вечните "скални богове"

stefka.hristozova@gmail.com (Венцислав Жеков) — Thu, 12 Aug 2010 00:10:12 GMT

Има неща, които човек трябва да види и преживее. Едно такова място, което си струва да бъде видяно са скалните манастири, наречени “Метеорите”. Пътят до тях е не по-малко екзотичен и изпълнен с емоции, забележителности и интересни преживявания. Веднага след границата се отправяме към Солун. Тук не може да пропуснете църквата “Св. Св. Кирил и Методий”, площад “Наварино” с Двореца на Галер, Арката на Галер, построена през 305 г. за отпразнуване на окончателната победа на император Галер Максимилиан над персите. Не бива да се пропуска също турската баня “Бай Хамам”, Римския форум, църквата “Св. Димитър” - необичайно красив храм, построен от розови тухли, с крипта, където се пазят мощите на Св. Димитър, както и крепостта “Ептапиргио” с прекрасна панорамна гледка към целия град и Термическия залив.
Пътят ни продължава по крайбрежието и по магистралата за Атина постепенно достигаме Олимпийската ривиера - равнината между планината Олимп и Катерини паралия. Паралия означава бряг, това е един от най-популярните гръцки морски курорти на Беломорието. В дясно от магистралата остава селцето Литохоро - в полите на Олимп, то съхранява паметта за непобедимите гръцки богове и предоставя прохладните си обятия в летните горещини на южната ни съседка.
От Литохоро нататък остава Лариса, град Каламбака и селцето Кастраки, над което гледката е смайваща. Думата е само една - Метеора. В превод от гръцки думата означава “между земята и небето” и преводът напълно отговаря на истината. В Метеора се намира група от седем действащи манастира, построени на върховете на труднодостъпни остри скали, приличащи на игли. Те се извисяват в небето на 400 метра височина над Тесалийската равнина, централна Гърция, на 70 километра западно от Лариса. От седемте манастира отворени за посетители са шест. Както казва Честър Бенингтън - “те не приличат на нищо от тази планета“.
Острите игли на Метеора се издигат в североизточната част на плодородната Тесалийска равнина в полите на планинския масив Пиндос. Има доста теории за геоложкия произход на тези каменни образувания и най-вероятната е следната - преди около 60 милиона години, по време на Терциера днешната Тесалийска равнина е била дъно на обширно езеро, оградено с планини. Многобройни планински потоци са се вливали в езерото и са отлагали наносен материал по склоновете му. След гигантски катаклизъм водите на езерото са се оттекли в морето. Планинските потоци са отмили по-меките седименти и са формирали скалните игли на Метеора. Действително, на пръв поглед монолитните скални формации са изградени от плътно споени обли речни камъни с всевъзможни размери.
Скалните пещери на Метеора са заселени през ХI век от християнски отшелници. По-късно по върховете на естествените скални укрепления гръцките монаси построяват манастири, до които се стига по въжени мостове, подвижни стълби и стъпала, вдълбани в камъка. В района са съществували двадесет и четири манастира. Днес са останали само седем действащи, единият е закрит за посещения на туристи. Метеора е в списъка на ЮНЕСКО на световното наследство.
Югоизточно от Каламбака и северно от Кастраки има прокарани асфалтови пътища, по които може да се обиколят шестте действащи манастира. В манастирите е забранено да се влиза с къси панталони, жените трябва да са с дълги поли и покрити рамене. Районът е сух и горещ, препоръчително е да се носи вода, шапка, подходящи обувки.
На връщане от Метеора към Катерини може да се посети изворът на Афродита. Местната легенда твърди, че която част от тялото се потопи в извора, тя е пречистена от грехове. Изворът обаче се намира под една планина, издълбан дълбоко в скалите. До него се достига по тесен тунел, в който не могат да се разминат двама души и който не позволява да се ходи изправен. Разминаването става едва до извора, а монахини са поставили помпа, за да се качи водата до това място, защото тя е била още по-надълбоко в скалата.
Пътят след това ни води отново към Катерини, за кратко се отбиваме в селището Литохоро и следва кратка почивка в хотел “Зафирос” на паралията на Катерини. Когато човек посещава Гърция не може да пропусне да види таверна. Каква беше обаче изненадата, когато установихме, че в таверната сме само... българи! Гръцките хора бързо започнаха да се танцуват по нашенски образец, показахме им и стъпки, и настроение, и способност за забавление. Не че и те не го могат, защото българи и гърци сме като един народ по темперамент. Това се доказа и при последното гласуване за “Евровизия”, когато именно от Гърция получихме най-много гласове за нашата конкурсна песен.
Оказа се, че само в Катерини българите сме около десет хиляди, заедно с приходящите и тези, които минават транзитно на път за Метеорите и Атина! Впрочем, където и да ходехме, навсякъде българска реч чувахме. На път за България, малко след Солун спряхме в един търговски комплекс. Тук една българка обясняваше на идеален английски, че иска фрапе без мляко и захар, а продавачката съвсем любезно, на чист български език й отговори, че е разбрала всичко! Най-много обаче ни зарадва един надпис. На нашата граница, вече минали през гръцката, видяхме светещо табло, на което беше изобразено знамето на Европейския съюз и буквите”EU”. Прибирахме се у дома, но и идвахме от дома, защото ”EU” е вече и наше настояще.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”

Снимки от интернет

Калугеровската Света обител

stefka.hristozova@gmail.com (Венцислав Жеков) — Thu, 05 Aug 2010 05:27:02 GMT

На двадесет километра североизточно от Ботевград и на десет от гр. Правец, по поречието на река Малък Искър, в Предбалкана, сред кичести хълмове се намира Чекотинският манастир “Св. Архангел Михаил”. Историята на манастира започва от неговото построяване в края на ХII в. и първата половина на ХIII в. Сред местното население битуват легенди, че обителта е съществувала през Второто българско царство и е осъществявала оживена дейност със съседните крепости, църкви и манастири. Проучването на миналото на Чекотинския манастир се свързва с изследването на Урвичката крепост. Оказва се, че последната съхранява следи от човешки живот от хилядолетия. По времето на траките и Късната античност Урвич е укрепена крепост, за което говорят археологическите разкопки.
От времето на Османското робство, от всички манастири и църкви в района, най-деен и запазен остава Чекотинският, укрит сред гъста гора, в голям и дълбок дол, макар че за известен период от време той прекратява своята дейност. По сведения на стари чекотинци към Урвишкото манастирско средище е имало манастири и църкви, с които Чекотинският манастир е бил във връзка. От всички тях най-запазена и действаща остава чекотинската обител, въпреки че на два пъти през Средновековието е разрушаван. В неговите околности през 1992 г. са правени разкопки под научното ръководство на специалисти от Археологически институт с музей при БАН, които доказват поселищен живот от VI - V век пр. Хр.
В манастира ни посреща послушникът - младият богослов Тошо Диловски. Няколкото ни телефонни разговори преди това потвърдиха удоволствието от общуването с него. Той е усмихнат, добронамерен, енергичен и отзивчив човек - нещо, което не може да се каже за повечето от представителите на монашеството в България. Послушничеството е прелюдия към приемането на новия начин на живот в Христа. Това е стъпало, което подготвя човека психически, емоционално и интелектуално, за да направи спокойно и с пълно съзнание за избор на верен път, тази важна стъпка. Тошо Диловски е монах в цялото си същество. Говори внимателно, непредубедено, убедително и категорично, когато това се налага. Така си представяме истинският монах, въпреки, че все още не е преминал през пострижението в схима.
Говорихме си за Бог, говорихме си за вярата, за духовниците, за това кой кой е в Българската православна църква, дали това е мястото му в църквата и дали трябва да е това. Направи ни впечатление, че младият послушник съвсем не се е откъснал от реалността, приел е вярата много дълбоко, но в същото време стои твърдо на земята. Това е необходимо, защото човек като него много лесно може да се подхлъзне в “съзерцание” да възприеме себе си като директен посредник между Бога и хората, а такива случаи има, и то не един и не два.
Престоят ни в манастира беше истинско удоволствие и защото поговорихме с учен човек, и защото мястото е магнетично, и защото човек трябва да познава тези обители, където времето е спряло, или не, по-скоро времето не е спряло, но съвестно е съхранило ценности. Някои от тях може би сме позабравили, позанемарили или просто забравили, а именно манастирът е мястото, където да се замислим за много неща, да останем сами със себе си. В манастира трябва да се запитаме за много въпроси, ако намерим отговорите, значи сме на верния път, ако ли пък не, тогава трябва да се преборим с отчаянието, твърди послушникът Тошо Диловски.
В далечното минало, след построяването, манастирът е претърпял две внушителни разрушения. Едното е по времето на Урвичките събития в края на ХIV в., а другото - вероятно през кърджалийските нашествия.
След повторното разрушаване на манастира няколко податки дават основание да смятаме, че следващото частично съграждане на църквата в манастира е станало към края на ХVIII в. от местното население. От южната страна на запазената и до днес средновековна църква ясно личи издълбаната в камъка година - 1847. От този период е запазен още един надпис, който свидетелства, че през 1841 г. поп Петър е бил ктитор на строежа на притвора на църквата. Следи от стари основи, вторично употребени дялани камъни, култови знаци сред скален блок, подови плочи и открити в района монети от Античността дават известно основание да се смята, че църквата е изградена върху основите на древен храм. От средновековните манастирски сгради е оцеляла частично само църквата, чиято форма напомня архитектурата на християнските храмове от ХII-ХIII век.
В годините на робство манастирът “Св. Архангел Михаил” е един от най-дейните културно-просветни центрове. Манастирът е съхранявал значително книжовно богатство от столетия. Тук са преписвани някои книги, други са донасяни от Светогорските манастири и от Етрополската книжовно-просветна школа и манастира “Варовитец”. Светата обител не остава чужда на национално-революционното и освободителното дело на българския народ. Той е съпричастен в борбата му срещу гръцкото духовенство.
Съвременният Чекотински манастир “Св. Архангел Михаил” съхранява християнските традиции от миналото. На първия етаж е оформена магерница, стая за монасите и приемна на игумена, а на втория етаж е обзаведена просторна стая за митрополита, с всички удобства. Инсталирано е парно отопление, топла и студена вода. В следствие на добре развитата стопанска дейност след 1987 г. и от други източници започва ново, голямо строителство. Построява се южното и югоизточно крило на бъдещия комплекс. Това е огромна сграда на три етажа, със значителна разгърната площ. В източната част, на втория етаж е оформен параклис в чест на Свети Генадий, Патриарх Цариградски, чието име носел игуменът на манастира. Сградата е построена за кратко време и параклисът е осветен на 31 август 1991 г. от Ловчанския митрополит Григорий и тогавашния игумен епископ Генадий и други духовници. На 14 февруари 1991 г. съществуващата стара сграда изгаря от пожар. Наскоро след пожара започва строежа на двуетажна сграда, която завършва с висока камбанария и метален кръст. Цялостният манастирски комплекс е осветен на 31 август 1992 г. в присъствието на многобройни гости и поклонници.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”

Снимки от интернет

Българите в Берлин празнуват по два пъти

stefka.hristozova@gmail.com (Венцислав Жеков) — Fri, 30 Jul 2010 17:07:10 GMT

Има моменти в живота на човека, които се помнят винаги. Едно такова събитие е честването на Нова година в Берлин, при това с българи. Берлин с основание е наричан най-голямата строителна площадка в съвременна Европа. Часовата разлика с България беше причината “Дунавското хоро” да звучи два пъти в 24,00 часа българско време и 24,00 часа немско време. Така Нова година беше посрещната два пъти. Берлин обединява не само два народа, които бяха изкуствено разделени, но тук се събират и две цивилизации, които свенливо строят “общия европейски дом”. Берлин е град - символ на една цяла епоха в нейната абсолютна цялост, наречена “Студената война”.
Късна берлинска привечер е... Яна, Стефан и Живко подготвят празничната вечеря по случай посрещането на новата година. Настроението е особено /както винаги на този празник/. Има много надежди, много светлинни украси по улиците на вечно будния Берлин, много певци и артисти в метрото, пъстри тийнейджъри и... малко тъга. Българите в Берлин са предимно студенти, които работят, за да си изкарват прехраната, но на празници като Нова година България започва да липсва болезнено силно. Казват, че още след втория месец носталгията започва да гризе, където и да се намира човек по света. Колкото обаче си по-близо, толкова повече боли.
Полетът до Берлин, дори с прекачване в Прага или Варшава трае не повече от 2 - 3 часа. Берлин е разделен на три зони - А, В и С. Обединеният център на града се нарича “Мите”. Едно от нещата, които веднага правят впечатление е, че няма миризма на отделени от автомобилите газове. Тук всички карат коли, снабдени с катализатори за вредните емисии. Казват, че за да се забави влак от S - бана или U - бана, както и какъвто и да е друг транспорт, трябва да е станала тежка катастрофа, а това е голяма рядкост. Берлин е град, построен с точност до минутата и това не са само приказки, а една шокираща действителност.
Вече е почти три и половина следобед. Стъмва се бавно... Уличното осветление се запалва към три часа след пладне. Хората казват, че Берлин е много осветен град и сиянието, което се издига в небето дава отражение и заради това се получава илюзията, че се стъмва бавно. Тук рядко вали сняг, защото е студено и влажно. Това е и причината, поради която от метрото или от другите видове транспорт пътниците могат веднага да влязат в магазин или някаква друга сграда. Магазините работят до 18,00 часа. След това остават само бензиностанциите, които продават на двойни цени всичко. Други денонощни магазини няма. Един от най-големите деликатеси, който си го позволяват само богатите берлинчани е българското овче сирене. Един килограм струва около 13 евро или около 26 лева. За сравнение френското сирене е на половин цена спрямо нашенското. Българското вино също е едно от предпочитаните, все по-често дори и пред прочутите френски вина.
Берлин има население около 4 милиона. Това наистина е един мегаполис. В същото време престъпността е сведена до забележително ниски степени. Сирените на полицейските коли могат да предизвикат мигрена! Сънародниците ни в Берлин казват, че тук могат да те оберат само чужденци, за щастие в тази статистика не попадат българите.
Хората от бившия Западен Берлин наричат източноберлинчаните “остендъри”. Чужденците също си имат име - “аустендъри”. В столицата на Германия има толкова много чужденци, че берлинчани са свикнали да чуват чужда реч навсякъде в града. В този смисъл понятието “ксенофобия” е по-скоро мит, или поне добре забравено минало. В доказателство на това може да се посочи, че една от най-популярните радиостанции тук е “Мулти - култи”, като името говори само за себе си. Най-големите хитове по дискотеките, като “Хавана” в центъра на Западен Берлин, са арабски и индийски мелодии, миксирани в денс - варианти.
Метрото е една от най-големите забележителности на града. Тук се организират концерти, изложби, всякакви видове публични изяви. Тук могат да се видят в действие от снизходително свенливи гейове до виртуозни изпълнителни на руски романси. Най-интересното е, че всичко си има обяснение. Когото и да попитате или каквото и впечатление да изразите, ще срещнете една и съща фраза - “Отпусни се, това е Берлин!”
Милионерският квартал “Целендорф” е само една от забележителностите. Остават още странната на вкус “вайцен бийр”, лъскавите магазини “Валмарт” и “Кауфхоф”, “Европа - център”, “Алди” и невероятната концентрация на лъскави коли, които най-безцеремонно грабват съзнанието ти и го запращат в мечтани селения.
Средната работна заплата на един германец е около 2 хиляди евро. Наемът за едно хубаво жилище в Берлин е около 1000 евро. По-скромна квартира струва между 250 - 300 евро. Бутилка марково уиски струва около 10 евро. Бутилка марков коняк, например слабоалкохолният “Шантре”, или сладко питие, струва около 7 евро. Храните са евтини спрямо стандарта и дори средната заплата. “Джони уокър” например се продава на стелажи, сякаш си купуваш оцет или олио. Заплата над 2 хиляди евро на месец се счита за висока. От тук нагоре актуално става прозвището “богат човек”. Повечето българи в Берлин получават месечно възнаграждение, значително по-ниско от средната работна заплата, но те работят на по-къс работен ден и в повечето случаи са студенти. Именно това налага известни рестрикции по отношение консумацията на ел. енергия, газ и други консумативи.
Другото място, което не може да се пропусне, разбира се, са остатъците от Берлинската стена. Запазени са няколко участъка, от където човек може /не съвсем легално!!!/ да си отчупи камъче за спомен. Стената изцяло е изписана с графити и все още зловещо разделя улици, градинки и спомени. Хубавото е, че сега винаги можеш да минеш отвъд и да се върнеш, когато си поискаш!
Една интересна тенденция се наблюдава сред нашите сънародници в немската столица. Когато някой от тях заминава за България, другите ревнуват. Това е толкова невероятно и в същото време толкова разтърсващо, че може да бъде обяснено само с едно. Българинът, където и да се намира по света, дори и в най-красивото и богато кътче, България винаги му липсва. Именно тук е най-подходящото място да се сложи точката на този кратък разказ за един от най-интересните и привлекателни европейски градове и съвременния български привкус в него.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”

Снимки от интернет

“Царските” офицери

stefka.hristozova@gmail.com (Венцислав Жеков) — Thu, 22 Jul 2010 04:20:44 GMT

Първа вълна на политическата емиграция
Унищожаването на българското офицерство в годините след Втората световна война е тема, която е била обект на изследване на редица историци и специалисти по различни културологични и социологически теми, засягащи по един или друг начин конкретното историческо време. Има обаче и още един “емигрантски поглед” към процеса, начина и предприемането на унищожаването на така нареченото “царско” офицерство в България.
Става дума за това, че след идването на власт на правителството на “Отечествения фронт”, новите управляващи преследват няколко цели, най-важната от които обаче е да държат старото “монархическо” офицерство в страни от България, за да може през това време комунистите да наложат властта си с присъщия им за целта “червен терор”. Една част от клелите се във вярност на царя офицери предпочитат да дезертират от Българската армия и да преминат на страната на отстъпващите германски войски. Друга част от офицерите ни остават на служба, но вече “имат едно на ум” и очакват или да бъдат репресирани след края на войната, или да бъдат уволнени най-малкото. Част от тези офицери и една цяла друга група предпочитат да емигрират и по този начин се превръщат в една от най-мощните вълни от емигранти в новата история на страната ни и на практика - в първите официални политически емигранти, след налагането на “диктатурата на пролетариата” в страната ни.
Новите властници в София са наясно, че армията, която се е клела пред монарха, е може би най-голямата заплаха за новоналагащия се режим, защото отвън никой не би дръзнал да нападне държава, която вече е в сферата на съветското всеобхватно влияние. От една страна старите “царски офицери” са неудобни, но от друга, няма нови такива, на които новата власт да има пълно идеологическо доверие. Поради този факт се създава една не по-малко скудоумна титулатура - “ДКВ” - “До Края на Войната”. С нея се “окичват” всички “царски” и не идеологически шлифовани офицери и военнослужещи във войската ни. Така те получават временен статут на български офицери не само до края на войната, но и докато се изградят новите - верни на партията офицерски кадри, които “естествено” да заменят старите такива, наричани с особено плиткоумен ентусиазъм - “фашистки”/!/.

продължава>

Заложничеството като бариера за емиграция

stefka.hristozova@gmail.com (Венцислав Жеков) — Wed, 07 Jul 2010 20:37:30 GMT

Имаше едно време, когато човек, за да замине извън България, трябваше да отговаря на определени изисквания и да изпълнява определени условия. Те бяха многократно по-сложни, когато ставаше дума за пътуване до така наречените “вражески капиталистически страни”. Когато обаче някой искаше да пътува до Америка, тези условия наистина достигаха “космически висоти”. Това време у нас се нарича управление на “демократическия централизъм” - с една дума - комунизма.
Това е един кратък епизод от историята на един достоен български офицер, участник във Втората световна война, който иска да пътува до Америка през 1971 г., за да се поклони на гроба на своя баща - емигрант, починал през 1957 г. и да се срещне с родната си сестра - Цветанка, натурализирана там като Флоранс, и нейното семейство. Това е една от хилядите частни истории на много българи, които са искали по някакви причини да пътуват и не са успявали, или са успявали с цената на почти всичко, в зависимост от целта, причината и необходимостта.
Как обаче се стига до това пътуване на Георги Иванов до Америка? Първоначално той получава изискваната в България покана от сестра си. С тази покана, играеща ролята на виза, той може да пътува, но едва след като получи разрешение да напусне страната. То се издава от вездесъщото Министерство на вътрешните работи /МВР/. Когато разбират, че Георги иска да замине за Америка с цялото си семейството - втората си съпруга Елена и дъщеря си Николинка, милиционерите едва сдържат смеха си, защото знаят, че той никога няма да получи такова разрешение. Въпреки това Георги тръгва по пътя на безкрайната бюрокрация на тоталитарната държава, за да стигне в крайна сметка до сигурния отказ. Властите в София се опасяват, че той ще напусне страната и повече няма да се върне, поради което и не издават въпросното разрешение. Георги е принуден да търси други пътища по емблематичния за епохата на социализма “втори начин”, а именно - с връзки.
Тук е необходимо да направим една кратка историческа справка, за да обясним търсенето на връзки за заминаване за Америка.
След края на Втората световна война, на 19 август 1945 г., с Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР запасният поручик Георги Иванов е награден с медал “За победата над Германия във Великата отечествена война 1941-1945 г.”, от името и на маршала на СССР - Фьодор Толбухин. На 1 септември 1947 г. със свидетелство поручик Иванов е награден от министъра на народната отбрана с медал “За участие в Отечествената война 1944-1945 г.”, от името на “Върховната държавна власт на България, в знак на благодарност”. Иванов е носител и на юбилеен медал за 50 години от края на Втората световна война и победата над Хитлеристка Германия. Въпреки тези отличия и признаването му за участник в така наречената “Отечествена война” в България, на Георги все пак му се налага да търси връзки, за да замине за Америка и той ги намира при своите колеги от миналото.
През 1946 г. той е извикан от София в Пловдив и от там е изпратен в Пещера, където трябва да се срещне с военна свръзка от Доспат и заедно да заминат за Слащен. С волска кола, през планински падини и “каменни полета”, Георги пътува за новата си работа през Сатовча и през планината. Тук той ще остане до ноември 1947 г. Първоначално командва 15-километрова зона от границата ни с Гърция, в която влизат пет поста. От март до октомври 1946 г. Георги има и новоназначен помощник - това е офицерът Карабойчев. В началото на 1947 г. на Георги Иванов е поверена цялата доспатска част от границата, която възлиза на около 53 километра. Именно въпросният офицер Карабойчев, който години по-късно става полковник и работи в Гранични войски към МВР, е единият от хората, които Георги търси за помощ при заминаването си за Америка.
През октомври 1947 г. Георги е преместен в заставата в Малко Търново - в самия югоизточен край на България, заедно със съпругата си Атанаска, с която сключват брак малко преди това в Свищов. Георги пристига в Малко Търново и с група млади граничари, които лично е обучавал. Тук той служи като офицер-ДКВ /до края на войната/ от есента на 1947 г. до 22 декември 1950 г. Необходимостта от “царски офицери”, които са се клели във вярност на царя, е очевидна, въпреки че новата власт не ги долюбва, защото по това време комунистическата държава все още няма собствени изградени офицерски кадри. За помощник на Георги Иванов в Малко Търново е назначен Гено Генов, който години по-късно става генерал, ръководи военната академия в София и командва I-ва армия. Именно това е вторият човек, който Георги търси за помощ при заминаването си за Америка.
Двамата бивши колеги на Георги Иванов - полковник Карабойчев и генерал Генов му осигуряват така необходимото разрешение за пътуване до Америка, но заложник в България остава неговата дъщеря Николинка. Така една семейна история бива завързана с идеологическата примка на едно недостойно заложничество в името на една безумна действителност. Георги успява да замине само с втората си съпруга Елена при сестра си в Калифорния през януари 1971 г. и се връща в България през демекври същата година. За заминаването си в Америка Елена също ползва връзките на своя брат - носител на скудоумната в онези години титла “активен борец против фашизма и капитализма”.
По време на престоя си Георги има предложение да остане на работа в Америка като градинар, но дъщеря му е заложник в София и оставането му в САЩ може да доведе до редица проблеми на момичето. Бащата е мислел да ползва помощ от Международния червен кръст, за да изтегли и детето си в Америка, но в крайна сметка надделява позицията на втората му съпруга Елена и семейството се завръща в България.
Така завършва една от многото драматични и многопосочни лични истории, свързани с разделени семейства от двете страни на “желязната завеса”. Тези политически заложничества, които носят чисто криминален оттенък, продължават в България чак до краха на световната комунистическа система в края на 1989 г., тоест за нас, българите, те продължават цели 45 години!

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”

Снимки архив на автора

Архивите разказват за българските доброволци край ...

stefka.hristozova@gmail.com (Венцислав Жеков) — Fri, 02 Jul 2010 16:46:29 GMT

Малцина знаят истината за тези събития. И сега архивите бавно се отварят за историята от септември 1944 г. до май 1945 г. На 8-ми септември 1944 г. България обявява война на Райха. Един ден след това, във виенския хотел “Империал”, се формира емигрантско българско правителство, ръководено от Александър Цанков с бивши либерали, военни и цанковисти. Тук е и бившият почетен водач на Легионерското движение и генералисимус от Първата световна война Никола Жеков. Малко по-късно се присъединява и тогавашният водач на ВМРО Иван (Ванче) Михайлов. Тези исторически събития припомня в свое изследване Михаил Кожемякин.
Българското правителство в изгнание залага на пропагандата. В средата на септември 1944 г. Александър Цанков прави свое радиообръщение, в което между другото заявява, че борбата за освобождението на България се намира в сигурни ръце. Българското национално правителство призовава на борба.
Важна роля в тази борба ще изиграе Стефан Маринов, който още през лятото на 1944 г. работи за контра-преврат в София и масова мобилизация за участие във войната на страната на Германия. Кой е Маринов? Тогава е на 36 години, преди войната е бил журналист в София и личен приятел на професор Цанков. Като офицер служи в щаба на 5-а армия в Скопие. През 1944 г. заедно с водача на “Ратник” професор Асен Кантарджиев се опитва да убеди командващия дислоцираната в Македония 5-а армия - генерал Кочо Стоянов да предприеме марш към София и установи военно управление в страната. Това трябвало да бъде отговорът на армията срещу тогавашните опити да се скъсат връзките с оста Рим-Берлин-Токио.
Генерал Стоянов обаче се колебае и на 6-ти септември България официално скъсва отношенията си с Райха. Ден преди това Стефан Маринов дезертира от армията и се присъединява към немска част, движеща се на север. Междувременно водачът на “Ратник” - Кантарджиев и професор Александър Цанков вече са във Виена. През декември 1944 г. Стефан Маринов, вече държавен секретар при вътрешния министър на Българското национално правителство в изгнание, пристъпва и към конкретни действия. Той е назначен като зондерфюрер в Унгария и фактически се изправя срещу части на българската отечественофронтовска армия, разположена между Драва и езерото Балатон. С агитационна кола, оборудвана с високоговорители, той разпръсква пропагандни материали сред българските части. Основен призив в листовките е преминаването на страната на германците.
Колкото и странно да изглежда, действията на Маринов имат известен ефект - в този участък на фронта на страната на Вермахта преминават 40-50 български войници. Разбира се, за решението на военнослужещите има и други причини - в България бързо текат процесите на така наречения “народен съд”. Започват сериозни чистки в армията. Емигрантското радио продължава да апелира за действия срещу терора в София, Пловдив, Варна и Бургас. Кръгът около Александър Цанков все още разчита, че може да бъдат организирани национално-български въоръжени части на страната на Германия. Хитлер, скоро след изпадането на България от Тройната ос, издава заповед, според която при пръв удобен случай трябва да бъде създадена Българска освободителна армия.
Виенското правителство на Цанков започва да търси доброволци сред намиращите се в Германия български студенти, работници и войници.
На 13-ти ноември 1944 г. Главната ръководна служба на SS нарежда да се мобилизират вербуваните дотогава българи. На учебния полигон в Дьолерсхайм е трябвало да се формира български гренадирски полк, който да послужи за основа на една българска Вафен-СС-дивизия.
През втората половина на ноември частта разполага с около 500 войници, 56 подофицери и 25 офицери - численост, която отговаряла само на батальон.
Моралът на новото подразделение не бил особено висок. Полагащите се дажби се оказали мизерни, а доброволците били принудени да садят в съседното поле картофи, за да си добавят към храната. През пролетта на 1945 г. бил фактически под командването на полковник Иван Рогозаров - министър на труда в емигрантското правителство. Рогозаров обаче никога не е бил действащ военен. Малко преди края на войната българските доброволци от Вафен-СС стават свидетели и на една трагедия.
През април 1945 г. група от двадесетина души около майор Коста Каранечев решава да избяга от Дьолерсхайм. Тяхното бягство е забелязано и започва преследване от смесена българо-немска част под командването на българския капитан от СС - Иванов. Бегълците са настигнати, стига се до престрелка и трима са убити. Останалите, след като се предават, са разстреляни на място.
Интересното е, че между преследвачите и заловените започва оживен спор - за мотивите на бягството. Особено озлобен е един от офицерите в преследващата група, който навремето влязъл след дълги размишления във Waffen-SS, тъй като считал тази крачка за несъвместима с християнските му разбирания. Той открива сред дезертьорите своя най-добър приятел, също като него лейтенант от царската армия. Изпуска си нервите и разстрелва своите другари.
Така завършва кратката история на българското Waffen-SS подразделение. Малко по-късно спира да функционира и Българското национално правителство.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”

Един емигрант в архивите на тайните служби

stefka.hristozova@gmail.com (Венцислав Жеков) — Fri, 25 Jun 2010 11:55:54 GMT

Не е невероятно, не е малко вероятно, дори направо си е много вероятно българските емигранти да са попадали в полезрението на тайните служби, специализираните разузнавателни администрации и милицията на комунистическата държава. Както казваше един тогавашен политик: “...такова беше времето...!”. Не че това може да бъде употребено за индулгенция, но времето наистина беше такова, а всъщност, какво точно беше?
Българските емигранти бяха считани в родината си за “изменници” и “невъзвръщенци”, въпреки че дори и тогава повечето хора не можеха да си обяснят точното значение и на двете понятия по адрес на тези наши сънародници. Именно това превръщаше тази част от българското народонаселение, както и свързаните с нея българи, в “подозрителни” в политически план лица.
Тоталитарната комунистическа държава по природа е страхлива, защото е неустойчива, докато е стъпила на “живите пясъци” на своите основни идеологически инструменти - масовата психоза, ескалираща в екзалтираща псевдоистерия и безогледната повсеместна и повсевременна демагогия, носеща анахронично-неприятния дъх на попрестоели яйца.
Природата на този тип диктатури на ХХ в. се мултиплицира от инерцията на Втората световна война и неистовия източен вой на една мощна военна сила - СССР. В същото време тези държави на “диктатурата на пролетариата”, колкото и безпардонно претенциозно да звучи това определение, се развиваха. От шокиращата азиатска натуралност на режима на Пол Пот и този на генерал Аугусто Пиночет, те постепенно мимикрираха през “нежните войни” срещу “нежните революции”, както в Чехословакия на Александър Дубчек и в Унгария на Имре Наги. Така се стигна до перфидните форми на капиталистически социализъм или “социализъм с парично лице”. Това обаче е последната фаза, която все още е актуална. Точно преди нея - на прага на рухването на комунистическите режими в Източна и Централна Европа властваше ерата на притихналия терор и самовглъбената, самоцелна и самодостатъчна мегаисторичност.
Именно по това време тоталитарната комунистическа държава, каквато беше и България, изграждаше формите на “идеологическа отчетност” и на емигрантите. Техните сенки плашеха до смърт родните /и безродните/ партизански политици, на които дори и денем им се привиждаха конспирации и политически подривни действия. Примерите за това са достатъчно много, дори и сред прослойката на така наречените “верни на партията и народа” - процесът срещу Трайчо Костов, процесът срещу генерал Иван Тодоров-Горуня, генерал Цвятко Анев и редица други. Именно заради това българските тайни служби по онова време “държаха под око” сънародниците ни извън страната и особено в САЩ, посредством цяла плеяда снизходително мелодраматични форми на славянски обединения, комитети, организации и мероприятия.
Вестник “България” и читателите му може би за първи път ще имат възможност да надникнат, при това документално, в една малка, но истинска част от архивите на тайните служби в България по време на комунизма. Това е само един бегъл, но достатъчно красноречив поглед върху отношението на тогавашните власти към нашите задгранични сънародници. Това е историята на Георги Ст. Иванов и неговия баща - имигрант в САЩ - Стойо Ив. Крушкин, за когото вестник “България” писа нееднократно. Тази история е обърната с поглед от България навън, или иначе казано, това е “другата история” на Стойо Крушкин като обект на изследване от тайните служби.
През ноември 1959 г. излиза строго секретно постановление от Комитет “Държавна сигурност” /тайната комунистическа милиция/, с което лицето Георги Ст. Иванов е взет на “лична предварителна разработка”. Това означава, че идеологическият режим има съмнения за въпросния човек. Подписаният старши лейтенант Х.В.Х - старши разузнавач при Отделение “ДС” - Сталинско районно управление на Министерството на вътрешните работи /МВР/, установява някои твърде любопитни факти. Цитира се донесение на някой си агент “Бончо”, пред когото Георги споделил, че се срещнал с българин от САЩ, временно пребиваващ в страната ни и дошъл от Париж. Въпросният човек бил поканил Георги да работи в САЩ и му гарантирал добра работа, защото там се живеело добре, стига да можел да стигне до Америка. Георги споделил пред агента, че “ще гледа да се измъкне от България по някакъв начин”!
Според данни от доклад на капитан Н. от Отделение II на същото управление на МВР: “... Бащата /небезизвестният емигрантски капелмайстор Стойо Ив. Крушкин/ на обекта /Георги Ст. Иванов/ е заминал за САЩ през 1926 г., но причините за заминаването му тук не се знаят. През 1956 г. по данни на близките му е починал. Изпращал е редовно пари и колети на близките си и от негови средства са построили масивна къща, в която сега живеят. По този повод съседите им назовават къщата “американската къща”...”.
Ето и още едни красноречив пример, който намираме в агентурно донесение на агент “Бончо” от 17 февруари 1960 г., прието от старши лейтенант Д. Д. от Отделение I, Отдел II на същото управление на МВР. В него се казва:”...Той /Стойо Крушкин/ е искал да прибере в САЩ и жена си, и всичките си деца, но никога не е успявал да склони жена си. При това децата, живущи в България - две дъщери и един син са били винаги на страната на майката и са считали баща си едва ли не като авантюрист. Едва след Втората световна война те започват да проявяват признаци на съжаление, че не са се били изселили своевременно в САЩ...” В донесение от 19 януари 1960 г. агентът споделя: ”...Сега Георги /синът на Стойо Крушкин/ подхвърля, че много добре би било, ако човек може да се нареди по някакъв начин при американците, които ще открият своя легация в София...”!
Един изключително интересен абзац намираме в донесение отново на агент “Бончо” от 10 февруари 1960 г., където той предава думите на Георги Иванов от 29 януари същата година: “...Правя всичко за бъдещето на детето си. Искам да го махна от тук, да го изпратя в Америка. Не искам да стане комунист.”!
Всичките цитирани абзаци от личната предварителна разработка на Георги Иванов са причина той да бъде “заведен на отчет” в тайните служби на комунистическата тоталитарна власт в България. Той се превръща в “чужд елемент”, при това “прекрит” /прикрит/, според граматическите достижения на докладчика.
На практика се оказва, че помощта, която е оказвал емигрантският капелмайстор Стойо Крушкин на своите близки в България е нещо неправилно. Надеждите на неговия син Георги да изпрати дъщеря си в Америка, както и сам да се установи на работа там също са нездрави. От друга страна, приемането на помощ от българин в Америка, дори и това да е собствения ти баща, е проява на враждебност към властта! Всичко това са изводи, които, колкото и насмешливо налудничаво да ни звучат днес, са присъствали в официални доклади и са представлявали официалната политика на държавата в онези години, политика, която с един замах и един подпис е решавала съдбата на стотици несретници. Ето защо този документален щрих към отношението на тоталитарната държава към нашите имигранти, особено в САЩ, трябваше да намери публичност, за да помним, за да не допуснем да се повтори.
Това е представлявал обобщеният поглед на тайните служби и комунистическата държава към нашите сънародници извън родината. Те са ги презирали, страхували са се от тях, следели са ги, подслушвали са ги, за да не би случайно в даден момент същите да се окажат “пета колона”, която да катурне червената петолъчка над партийния дом в София. В крайна сметка се оказа, че петолъчката беше съборена от вътрешната им опозиция, а позорното петно върху имиграцията ни и особено тази в САЩ, постепенно беше изтрито от времето, но не и от историческото съзнание.

Венцислав Жеков
специално за вестник “България”

Стражица - тайни от антични времена

stefka.hristozova@gmail.com (Венцислав Жеков) — Fri, 18 Jun 2010 13:47:36 GMT

Неотдавна попаднахме на една книга - “Църквата Св. Богородица” в село Стражица, околия Горна Оряховица”. Книгата е издадена по случай стогодишния юбилей на църквата, честван през 1942 г. Именно тогава местното Църковно настоятелство при храма издава брошурата само в 1000 екземпляра. Книгата попадна при нас благодарение на дъщерята на тогавашния председател на църковното настоятелство свещеник Раю Шишков - Лиляна, която дълги години беше началник на Централната военна библиотека в Централния военен клуб в София. Помогнаха ни и някои спомени на възрастната стражичанка Атанаска Шишкова. С тази юбилейна книга осветляваме някои интересни факти, които историческата наука все още се свени дори да коментира.
Когато преди години децата в село /а сега - град/ Стражица, Горнооряховско, си играели на едно възвишение в центъра на града, те често отравяли човешки кости. Възвишението се намира до църквата “Св. Богородица”, над голямата чешма, и оттам хората са добивали глина за различни битови нужди. Вероятно това е много старо гробище, защото до към 50-те години тук имаше запазени подобия на надгробни камъни, спомня си г-жа Шишкова. Тук има нещо, което провокира и историците, и археолозите, и етнолозите, но то ще остане за по-нататък. Любопитният факт се съдържа на друго място.
Става дума за може би първите запазени гробища на Стражица, на изток от селото, на около 300 м, при 325,00 кл.м на жп-линията, северно от пазачница № 74 и на изток от линията, в нивите.
Именно на това място през 1897 г. писаните спомени разказват, че италиански жп-работници при изкопните работи за полагане на линията откриват “грамадни по ръст човешки скелети”, както е записано в юбилейната книга на църквата “Св. Богородица”. Един от италианците открива и ставна кост от ръка, на която е надяната масивна златна халка с тъмнозелен камък.
Стражичани са погребвали своите сродници и над лахналците, на изток от селото. От 1942 г. до Освобождението на България за гробище е служел просторният църковен двор. Именно тук са погребани падналите руснаци в Освободителната война. Имало е и братска могила, която е разрушена от времето. От 1880 г. се определя ново място за гробище, на югозапад от селото, в местността “Съкътикени” (честите или гъстите тръни), което се намира в завоя на Голямата река. Поради заливането на гробището при прииждане на реката, през 1919 г. чрез референдум от двете места - Дългата поляна и Голушница, се избира ново място за гробище в Голушница. Мястото се намира на югоизток от селото, отвъд реката. На всичките тези места не са открити, а и не са погребвани такива “грамадни човешки скелети”, или поне децата, които са изравяли по невнимание кости, не са обръщали внимание на големината им. За какви скелети тогава става дума в едно от първите гробища - северно от пазачница № 74?
За да бъде разказът оправдан исторически, първо е необходимо да се направи съвсем кратък исторически анализ на селището. Стражица се издига върху основите на две стари селища - първото е било в местността Могилките, близо до Гьорлекчешма, а второто - близо до “голямата” и “малката” чешма. И по римско време, и по турско време селището е било населено с местни хора - ерлийци, по турско време те са били само около 6-7 български семейства. Това показва, че по това време не е възможно по тези земи да са живели “грамадни хора”, за каквито пише в юбилейната църковна книга, а и няма такива спомени на местни жители. Още повече, че и римляните, и османците не са били особено едри на ръст. От друга страна, според данните на археолозите, протобългарите, славяните и траките също са били дребни на ръст.
За да определи расите, днес науката използва етнически данни - език, навици, бит, както и антропологични данни. На първо място, това са размерите и формите на черепа, на носа и на челюстите. В същото време е известно, че са многобройни инфилтрациите и кръстоските на протобългарите със славяни и киргизи. При тях скулите са изпъкнали, а очите са наклонени. Това може би напомня за формално нестандартни черти, които могат да създадат илюзията за “грамаден скелет”. Средният ръст на протобългарите обаче е около 1,61 см. Той съвсем не може да бъде наречен “грамаден”.
От тези археологически и антропологически данни не може да се направи основателен извод за произхода на споменатите “грамадни човешки скелети”. В същото време все още не е изследвана една принципно възможна връзка с намерените неотдавна наистина необичайно големи скелети в Родопите. Може би именно сега е времето, когато българските археолози, историци, антрополози и палеонтолози трябва да започнат едно мащабно изследване на изоставени стари гробища в страната, подобни на тези в град Стражица. Една такава научна експедиция може да даде отговор на много въпроси. По този начин могат да се парират и опитите за “археологическа корупция”, като намирането на прогнило по определен начин животинско копито, което било уж от извънземен произход - открито неотдавна отново в Родопите.
Древното гробище в град Стражица може да не даде пълния отговор, но от тук може да тръгне разплитането на кълбото, пък кой знае, може “нишката на Ариадна” да стигне и до Родопа планина?

Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”

ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА МУЗИКА ИМА КОРЕНИ И В АМЕРИКА

stefka.hristozova@gmail.com (Венцислав Жеков) — Fri, 07 May 2010 14:11:39 GMT

Историята на духовата и военната музика в България е дълга и твърде интересна. Оказва се обаче, че тя е преплетена и със съдбата на българи, които в началото на ХХ век се преселват да живеят в САЩ и там продължават кариерата си на музиканти. Такъв разбира се е случаят с капелмайстора Стойо Крушкин, за когото вестник “България” писа нееднократно. Неговата лична история вече е достояние на читателите ни, но историята на военната музика и нейното отражение върху съдбата на един българин в САЩ буди интерес и представлява добър пример за междукултурната приемственост на един универсален талант. Подобна е съдбата и на титулувания като професор Петър Котов. Как и кога обаче започва всичко...?
През 1879 г. се появяват първите български органи за управление на държавата. Първият военен оркестър обаче се появява преди това и по този начин предхожда създаването на първото българско правителство след Освобождението през 1878 г. Единственият източник, от който черпим сведения за тези събития са материалите на полковник Иван Стойчев - строеви офицер, военен историк и общественик. Според него, първият оркестър е създаден в края на 1878 г., когато руският комисар в България - княз Дондуков-Корсаков нарежда да се състави при българската войска оркестър. Ако трябва да обобщим, оркестрите в България се създават от руските офицери и чешките капелмайстори.
Към 1891 г. в българската войска съществуват общо 31 оркестъра. През 1892 г. се създава и Гвардейският оркестър. За капелмайстор е назначен Йозеф Хохола. Към 1893 г. оркестърът на 6-ти пехотен търновски полк е преведен в Лейбгвардейския ескадрон и се превръща в Лейбгвардейски оркестър. По това време той се е ползвал и за нуждите на Двореца на царстващата династия.
Справка в Централния военен архив във Велико Търново сочи, че: ”- със заповед № 108 & 6/24 април 1902 г. запасният младши унтер офицер хорен музикант Стойко Иванчов /така се води, но това е бъдещият имигрантски капелмайстор Стойо Иванов Крушкин/ се зачислява в списъците на Лейбгвардейския на Негово Царско Височество ескадрон като волнонаемен музикант...”.
Със заповед № 1 & 6/1 януари 1906 г. по Лейбгвардейския конен полк, Стойо е произведен старши унтер офицер за добро поведение и усърдие към музикантското изкуство. На 12 януари 1911 г. за добро поведение и усърдие към музикантското изкуство е произведен в чин вахмистър. Стойо участва в Балканските войни от деня на мобилизацията 17 септември 1912 г. до деня на сключването на мира 28 юли 1913 г. Той е взел участие с общата главна квартира и музикантския хор във войната против Турция. Награден лично от Негово Царско Височество Княз Борис Търновски със сребърен медал за заслуга на военна лента за отлична служба. Награждаван е и със знака за 10-годишна непрекъсната и полезна служба.
В годините след войната Крушкин заминава за САЩ, където създава оркестър “Bulgarian Balkan Band” през 1915 г. Репертоарът му е разнообразен, съобразен със слушателската аудитория, като не губи и народностната си основа.
След разтурянето на оркестъра, Стойо Крушкин се връща в България. След Първата световна война настъпват съществени промени в организационната структура и числения състав на оркестрите. Съгласно Ньойския мирен договор от 1919 г. общият брой на военнослужещите не трябва да надминава 20 000 души. При това положение към 1921 г. освен оркестрите при Лейбгвардейския конен полк, флота и Военното училище остават да функционират още 8 оркестъра. Една година по-късно разформираните оркестри са отново възстановени. От пролетта на 1922 г. Стойо Крушкин е зачислен като музикант II разряд във Военното училище в София. Уволнява се от служба по собствено желание от 1 септември 1923 г. След това Стойо отново заминава за Америка и се връща само веднъж в България, през 30-те години, което се оказва и за последно.
Всичко това идва да покаже поне едно - българският музикален талант се пренася и в САЩ, където българите създават свой оркестър, за забавления, но и за припомняне на българското начало, българската култура и българското минало. Това, разбира се, не е единственият български оркестър в Северна Америка. Известен е също и “Orient Band” в Гранит сити - Илинойс, създаден през 1914 г. Той е ръководен от титулувания като професор Петър Котов и се състои от 17 души с медни и дървени духови инструменти с ритмус - “духова музика”. За сравнение, оркестърът на Стойо Крушкин в Стилтън-Пенсилвания се състои от 23-ма души. Подобен, макар и изцяло струнен аматьорски оркестър е създаден през 1910 г. в Лайма - Охайо. Вероятно има и други български имигрантски оркестри и културни формации в САЩ, информация за които може вече и да не е съхранена.
Именно тези хора вероятно са донесли в България и елементите на модните по това време рагтайм, ранния нюорлеански джаз и масовия танц фокстрот. Тези културни инфилтрации на практика оказват съществено влияние и върху развитието на българското музикантско изкуство в началото на миналия век. Именно заради това името на Стойо Крушкин и на всички позабравени имена на български имигрантски капелмайстори и музиканти трябва да бъдат припомнени, защото това са пионерите на съвременната ни музика. Именно те са хората, които поставят основите на модерната българска музика и тяхна е заслугата за пренасянето на българската ритмика и въобще музикалната ни култура в Америка.

Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”

продължава>

ПЪРВАТА “МИС СОФИЯ” БИЛА АМЕРИКАНСКА ТЪЩА

stefka.hristozova@gmail.com (Венцислав Жеков) — Thu, 29 Apr 2010 13:44:03 GMT

Конкурсите за красота имат далечна история. В България тя не е толкова достолепна, но също има своите нюанси, своите тайнства и забележителни исторически моменти. Конкурсите за красота обаче имат, оказва се, и емигрантска история. Вера Костова, по-известна като Вера Костоф - нейната лична история е интересна, и там намираме един извънредно любопитен факт, който може би променя представите за първите конкурси за красота в България, проведени в началото на втората четвърт на ХХ в.
Първата известна ни госпожица, носителка на титлата “Мис България” е Люба Йоцова Веселинова. Тя получава приза през 1929 г. По-късно достойно защитава честта на българските красавици в Париж, като е избрана за една от подгласничките на първата следвоенна “Мис Европа” - унгарката от Будапеща Ержибет Шимон. Разноските за бала поема вестник “Зора” - най-големият тогавашен български вестник. В състава на журито, което избира “Мис България”, влизат двамата живописци Стефан Иванов и Никола Маринов, певицата от Народната опера Констанца Кирова, скулпторът професор Андрей Николов и професор Асен Златаров. Именно това жури утвърждава след съвещания Люба Йоцова за първа красавица на нашата страна с двете й подгласнички Радка Станишева и Нора Трифонова! Един френски вестник от онези години ни осведомява, че според френските журналисти нашата Люба се е разминала на косъм с титлата “Мис Европа”.
Титлата на първата “Мис България” разбира се, типично по нашенски, се оспорва от друга красавица. Това е 21-годишната тогава Радка Йосифова. Според запознати, именно тя става избраницата на публиката в първия конкурс “Мис България”. Тя била изтикана на сцената от присъстващите в залата, на които станала любимка. С короната обаче се окичила дъщерята на спонсора на конкурса - Люба Йоцова. Това предизвикало явното възмущение на публиката, тъй като Радка Йосифова била по-достойната победителка.
Тук интерес предизвиква и още един факт. Госпожица, също носеща името Люба - Люба Василева, внучка на опълченец от Етрополе, става “красавица на Софийска област” през февруари 1929 г. Нейни конкурентки в конкурса, организиран от вестник “Утро” са 80 девойки от всички райони на Западна България. Две години по-късно в Париж Люба Василева е избрана за “Мис Монпарнас”. Короната й поставя лично световноизвестната певица Жозефина Бекер. Въпреки многобройните предложения за бляскави светски изяви, и двете етрополски красавици се омъжват, предпочитайки семейния уют.
Това обаче е първата “Мис Софийска област”, оказва се, че първата “Мис София” е именно бъдещата емигрантка Вера Костова /Вера Костоф/. Тя получава приза още през 1928 г. По-късно заминава за Америка, тъй като годеникът й Атанас иска да се установят да живеят там. Именно на тях двамата американският писател Сидни Шелдън посвещава и един от последните си издадени у нас романи - “Кой се страхува от мрака” на Издателска къща “Бард”. Каква е връзката с големия американски писател Сидни Шелдън, който почина преди няколко години? Българката Вера Костова става негова тъща през 1989 г.
Красивата Александра Костоф - дъщеря на Вера и Атанас, 18 години е до световния майстор на съспенса. “Тя е моята муза”, казва Шелдън, когато двамата бяха в България през 2005 г. Самата Александра е единствената от трите сестри в семейството, която никога не е идвала в България. Тогава световноизвестният писател видя за първи път родината на втората си съпруга. Класикът се среща с Александра Костоф /Сандра или Сенди, както я нарича майка й/ четири години, след като първата му съпруга е починала. Познава сестрата на българката и я моли да ги срещне. Тя му отвръща, че едва ли ще стане, защото Сандра не иска да се вижда с никого и не излиза. Неотдавна 16-годишната дъщеря от първия й брак - Кимбърли е загинала при катастрофа. По-късно обаче съдбата ги среща на обща вечеря и така започва всичко. Двамата се женят на 14 октомври 1989 година. Тогава Сидни е на 72 г., Сандра - на 46 г. Кума е сестрата на булката - Рене. Очевидци твърдят, че по списъка на гостите, поканени на това събитие, може да се изучава историята на Холивуд.
“Винаги знам коя е родината на моите герои. Затова обикалям света. Потапям се в живота и бита им, особено когато се налага да пиша нова книга. Още не съм измислил заглавие на съспенс-романа си за България. Историята е интригуваща, с много убийства и напрежение. Вече се разходихме по тукашните улици. Хората, които срещам в България, са изключително дружелюбни и ни помагат много”, споделя авторът на бестселъри. Той никога не описва дори блюдо в ресторант, ако не го е опитал сам, в която и част на света да се намира заведението. Съпрузите са посетили над 90 страни.
Всичко това е един епизод от частната история на една българка-Вера Костова или Vera Kostoff. Тази лична история обаче е преплетена с една от най-популярните личности в историята на северноамериканската литература - писателят и сценарист Сидни Шелдън. Освен популярна тъща, Вера се оказва и първата “Мис София” в историята на този конкурс, получила приза цяла година преди провеждането на първите конкурси за “Мис България” и “Мис Софийска област”. Пътят й продължава отвъд океана, в Америка, за дълги емигрантски години. Тя посети България за последен път през 1992 г. Тръгна си от тук, като обеща, че ще се върне, но... не успя да спази обещанието си, защото се пресели в по-добрия свят. Остави обаче незабравими спомени за прословутото си прозвище, с което е наричана на Хаваите - “Пепеляшка”, остави авторски картини, остави спомени, не на последно място остави и неизличими следи в модната история на българската столица София от първата половина на миналия век.

Венцислав Жеков
специално за вестник "България"
продължава>

АРХИВИТЕ НА СТОЙО КРУШКИН ПРОДЪЛЖАВАТ ДА “ГОВОРЯТ”

no_email@example.com (Венцислав Жеков) — Thu, 22 Apr 2010 13:18:46 GMT

Един натрапчив спомен “тормози” автора на тези редове от години. Може би този “тормоз” го е изпитвал всеки. Става дума за тавана, но не като архитектурно понятие, а по-скоро като носталгично-романтичен акцент. Какво ли не може да намери човек на своя таван. Именно там понякога съхраняваме безценни спомени не само от личното минало, но и от родовата ни история. Такъв е случаят с преносимия пеещ часовник на известния български имигрантски капелмайстор Стойо Крушкин от Стилтън - Пенсилвания. Оказва се, че неговите архиви все още пазят неразкрити тайни.
Часовникът, за който се споменава по-горе е произведен в Швенинген - провинция Баден Вюртенберг - Германия. Можем да си позволим да споменем марката, без това да представлява скрита реклама, защото фабриката вече не съществува. Часовникът е FMS - (Frederich Mauthe /from/ Schwenningen). Всъщност, какво значение има един часовник и с какво той би могъл да бъде интересен на една по-широка публика, а именно - защо се налага да пишем за него?
Този материален спомен от Стойо Крушкин години наред представлява семейна ценност. По времето на така наречения “развит социализъм” в България няма никакво разнообразие от подобни предмети за забавление. Обществеността, играеща основна роля на безлична електорална маса, трябва да се “забавлява” единствено и само с позволените от партията и държавата “полезни” занимания, сред които не са били подобни “капиталистически играчки” като въпросния часовник. По-късно “позволените” и толерирани марки часовници са предимно и разбира се идващите от популярната “ширпотреба” от “братския” СССР, като например марката “Ракета” и много други.
Именно поради тези причини постепенно и неусетно часовникът от Стойо Крушкин се превръща в най-обикновен предмет с идеологическа стойност, който събира прах на тавана в продължение на десетилетия. Всъщност, въпросният часовник е един от първите, които Стойо купува с оскъдните си средства в Америка като емигрантски капелмайстор. По-късно той изпраща или донася лично /не е известно/ този часовник в България и той се превръща в истинска атракция. В онези години личните часовници са ценност и поради цената, и поради статута, който са презентирали за съответната притежаваща ги фамилия.
Една от снахите на Стойо - Елена се радва като дете на мелодията от FMS-часовника, която непрекъснато й наподобява български песни. Часовникът се навива на празници и в тържествени случаи за семейството, като по този начин формулира собствен статут на предмет, натоварен с особено значение и настроение. На практика, всичко изпратено от Стойо Крушкин в България винаги представлява семейна ценност, защото то идва отвъд океана, идва от една свободна земя, която за българите в годините на “светлия комунизъм” е просто “обетована земя”.
Направихме една сравнително кратка справка в запазени броеве на вестник “Народен глас” - едно от най-популярните български периодични издания в САЩ в ранните емигрантски години. Оказа се, че Народна библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” в София пази периодика на вестника и в папките, които не бяха на реставрация, се добрахме до интересни рекламни материали от преди повече от 80 години. В много от броевете на “Народен глас” е поместена реклама на FMS-часовника. Не рядко предложението е валидно в комплект с револвер.../!!!/ или стоки за бита. Разбира се, тази реклама е актуална за времето си и днес може да изглежда малко странна и дори неуместна, но категорично говори за стойността на часовника, към който е предлаган невероятен бонус - истинско огнестрелно оръжие. Наблюдението на рекламите и интензитета им в споменатата периодика показва, че часовниците FMS стават особено популярни в САЩ в средата на първата половина на ХХ век, именно когато Стойо купува музикалния си часовник.
Всъщност авторът на тези часовници е Фредерик Маут /или Моте, ако се следва немското транскрибиране/. Започнал като доставчик на оборудване и инструменти за майсторите, той създава малка фабрика за часовници в Швенинген - Германия през 1870 г. Според някои фирмата е започнала съществуването си през 1876 г. и в нея работят синовете на Фредерик - Кристиян и Якоб, съществува и предположение, че фабриката на Маут работи още от 1844 г., но нито една от версиите не събира достатъчно доказателства и се приема 1870 г. като начална.
От 1899 г. фирмата вече произвежда свои собствени кутии за часовници. Към началото на ХХ в. има около 1000 служители. Твърди се, че точно преди Първата световна война 60% от целия немски внос на часовници в Англия например е именно от производството на Фредерик Маут. Към 1930 г. фирмата вече има двойно повече служители, които произвеждат по 45 хиляди часовника - ръчни, стенни и преносими... на седмица/!/. Въпросните пеещи часовници могат да работят около 30 часа с едно навиване. Принципът на издаването на звуци е като на пеещите кутии - задействане на мембрани от лостове, разположени върху въртящ се вал. “Пеещият” механизъм е повтаряем /латерна/ и “ветров” - с махало, което се движи при развиване на пружина.
През 1950 години Фредерик Маут създава механизъм на часовник, който работи с батерии. Фирмата изпада във финансови затруднения в началото на 1975 г. и прекратява съществуването си през 1976 г. Фамилията създава обществен парк в Швенинген, а музеят в града представя различни типове часовници от ХVI до ХIХ век. Дори и днес в града могат да се видят майстори-часовникари, които продават продукцията си в магазина към музея. Запазени са също така и голямо количество документи, които представят процеса на индустриалното производство на часовници в Германия и по-специално в Швенинген. До голяма степен всичко това е съхранено, поради факта, че градът попада именно в Американската зона в Германия след победата над Хитлер през 1945 г.
Така един от най-старите и известни немски часовници-FMS, които са били истински хит на американския пазар през първата половина на миналия век, попада в семейството на един българин-емигрант и се превръща във фамилна реликва, която освен много материална история носи в себе си и спомени за едно меко казано странно политическо време в България, в годините след 1944 г. Един часовник, който отдавна е спрял стрелките си, сякаш в знак на протест, разказва за времето от собствената си гледна точка, която никога не е бъркала.

Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”

ИМА И БЪЛГАРСКИ ПРИНОС В ИСТОРИЯТА НА ДЕМОКРАЦИЯТА

no_email@example.com (Венцислав Жеков) — Thu, 15 Apr 2010 12:25:43 GMT

От къде води началото си съвременната демокрация? На пръв поглед този въпрос има своя повече от обективен отговор - от Древна Гърция. Да, това е така, защото именно там се заражда идеята за демокрацията като форма на обществено управление, но съвременната представителна демокрация и конституционна традиция водят своето начало от великата Магна харта либератум. Това е акт, подписан от английския крал Джон Безземни на 15 юни 1215 г. С него се гарантират и защитават правата и интересите на феодалната аристокрация, бароните и гражданите от действията на представителите на кралската власт. Това е първият документ в английската история, който ограничава кралската власт и представлява началото на демократичното конституционно право. Подписването на Магна харта става в резултат на поражението на краля в борбата с въстанието на бароните, които били недоволни от нарастването на кралската власт. Във въстанието участват и други слоеве на обществото: рицари и граждани, възпротивили се главно на увеличението на налозите и неудачната вътрешна политика, водена от краля.
По своята същност хартата представлява договор на краля с опозицията (основно църковно-баронската) и гарантира съблюдаване на определени права и привилегии на свободните съсловия: църквата, бароните и търговците.
Тя е част от традицията на феодални договори, с които кралят дарява с права и привилегии феодалите си. Подписаната през 1215 г. първа Магна харта не се е съхранила. До наши дни са стигнали четири копия на документа и всички те са във Великобритания - две в Британската библиотека, едно в катедралата в град Линкълн и още едно в катедралата в град Солсбъри, което е най-добре запазеното. Има запазени и 13 други копия, в това число и четири, датирани от 1297 г.
През 1952 г. правителството на Австралия купува за 12500 фунта стерлинги едно от копията от 1297 г., което оттогава се излага в сградата на Парламента на Австралия в Канбера. През септември 1984 г. Рос Перо купува друго копие от 1297 г., което сега се показва в Националния архив във Вашингтон, заедно с Декларацията за независимостта и Конституцията на САЩ.
Всъщност трябва да си зададем въпроса какво е мястото и ролята на тази харта в световноисторическия процес и имаме ли ние, българите, аналог на подобен документ. Оказва се, че все пак “и ние сме дали нещо на света”. Цели 413 години преди подписването на Магна харта българският хан Крум издава прословутите си закони, с които постановява пословичен ред в държавата с наложените “драконовски мерки”. Крумовите закони са правен кодекс, с който, според византийската енциклопедия “Свидас“ /наричана още и лексикон/ от Х век, са установени основополагащи правила в Първото българско царство. Това е извършено от хан Крум. В съвременната историография е спорно дали тези закони наистина са съществували и какво точно са гласяли.
Според легендата, описана в “Свидас“, хан Крум разпитвал аварски военнопленници какво довело до разпадането и унищожението на тяхната държава и създал своите закони въз основа на техните отговори.
Благодарение именно на лексикона “Свидас” от Х век и Теофан Изповедник черпим информация и за една от най-важните реформи на хан Крум - установяването на общо законодателство за всички негови поданици. Със законите на хан Крум се установяват на практика равни права на славяни и прабългари. Именно тук можем да търсим аналогия с Магна харта, отчитайки разбира се, дистанцията от почти половин век, през което време правото се е развивало. В британския документ е записано, че “...Никой свободен човек не може да бъде залавян и затварян, или да му бъдат отнемани правата...”. Ето как, макар и на регионално етническо ниво, българският хан Крум изпреварва с близо 413 години един от основополагащите документи на съвременната демокрация. Разбира се, от този факт не можем да правим бомбастични изводи, защото все пак римското право и неговата кодификация във Византия са далеч по-големи постижения в областта на правото и историята на юриспруденцията в световен мащаб. Не бива обаче и да се подценяваме, защото византийската кодификация на римското право се извършва през VI век, а Крумовите закони датират от началото на IХ век - само два века и половина по-късно. Е, може и да не сме първите, може и да не сме сред най-значимите, които “коват” закони още през Средновековието, но поне сме сред първите и най-активните.
Известно е, че византийските автори не са долюбвали действията на българските владетели, защото в голямата си част те са били насочени срещу интересите на Византия. Именно поради тази причина, хрониките не споменават добрите постижения на нашите владетели, а само онези, които са срещу Византия, за да се подчертае вредителността на българите през средните векове. Фактът, че лексиконът “Свидас” и Теофан Изповедник говорят за Крумовите закони, показва, че те са реален исторически феномен, който кой знае защо попада в хрониката на един “правоверен” византийски автор, който иначе не би имал никаква необходимост да популяризира подобни действия. Остава въпросът, защо Теофан и “Свидас” говорят за Крумовите закони? Отговорът може би е твърде елементарен, както повечето отговори на големи исторически истини. Може би именно със споменаването на жестоките и “драконовски” закони на българския хан, византийците са се надявали да уронят престижа му като владетел и да акцентират върху неговата варварска същност. Именно по този начин средновековните хронисти навярно съвършено случайно популяризират законите на Крум и те стават достояние на историческата наука. Може би именно тук се крие същността на “историческия късмет”. С това разбира се, не предявяваме претенции, че сме родоначалници на съвременното законодателство, но като българи трябва да се гордеем, че сме част от генезиса на съвременното право, а чрез това-и част от генезиса на съвременната демокрация и правов ред.
Понеже пак като българи понякога проявяваме национална черта да се чувстваме по-нисши от останалите народи, нека припомним и още един факт. Британската Магна харта либератум не третира само права и свободи, а говори и за налозите на рибарите по Темза и за някои ежедневни придобивки - все прозаични теми, които на пръв поглед нямат място в такъв велик документ. Там обаче се говори и за човешки права. В същото време Търновската конституция от 1879 г. гарантира пълна свобода за всички роби, които стъпят на българска земя. Това се случва 664 години след подписването на Магна харта, но това основно право заляга именно в първата българска конституция от не чак толкова далечния ХIХ в. Ситуацията придобива още по-голямо значение и от факта, че Великобритания - родината на Магна харта либератум, и до днес няма своя собствена Конституция и е една от малкото държави в света с подобен юридически феномен.

Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”

КАВАЛА - ГРЪЦКАТА РИВИЕРА НА БАЛКАНИТЕ ПАЗИ ЧАСТИЦИ ...

no_email@example.com (Венцислав Жеков) — Thu, 08 Apr 2010 14:35:59 GMT

На море през ноември...! Да, това е възможно, стига човек да е достатъчен ентусиаст и авантюрист. Разстоянието от София до Кавала е около 350 км и след едно не дълго пътуване през равнината на Егейска Македония, зад хълма се открива невероятната гледка към Егейско море. Да, гледката наистина е невероятна, защото цветовете на това море са магически. Това е така, не само защото ние като българи изпитваме носталгия към огнените залези над спокойната синева на о. Тасос, но и защото тук морето свети, светлината му е особена - от романтичното бледосиньо зарево, до тъмносиньото очакване на пищната вечер. Да, някога дядовците ни са вдигали наздравици с драмска ракия по тези места, днес тук отново се носи ароматът на море, драмската ракия е хит, само че историческото време е друго. Какво да се прави, до сега никой не е успял да победи нито времето, нито историята, а иначе опити не липсват!
Казаха ни, че през прохода към Гоце Делчев е по-близо... може и да е така, но там ни посрещна невероятна снежна буря. Наложи се да се върнем до Симитли и от там през Сандански да тръгнем към Кулата. Вместо през ГКПП-Ексохи, влязохме на територията на Република Гърция през ГКПП-Промахон. Минаването през границата вече е въпрос на минути. Времето на километричните опашки вече е история. Днес и от двете страни на границата успокояващо стои надписът “EU”, който говори, че и от двете страни на границата живеят равноправни хора, които могат да си ходят на гости, без визи, без ограничения, без каквито и да било пречки и когато си поискат. Пътят ни е скучен, леко се ободряваме, защото вече не сме в България и се вълнуваме, но очакването все още е заредено, защото предстои крайната ни дестинация - Кавала.
Старите имена на Кавала са Неаполис, Христополис и средновековното българско - Морунец. Околностите на Кавала са населени още от праисторическо време, като доказателство за това са откритите в източните покрайнини на града останки от древни заселници. Неаполис, който е бил колония на Тасос, възниква на полуострова на мястото на днешния стар град Панагия. Това място има огромно стратегическо и търговско значение, защото стои на пътя, свързващ Македония и Тракия. Точната дата на създаване на града не е ясна, но повечето исторически източници твърдят, че това се е случило в средата на 7 век пр.Хр. По това време заселниците на остров Тасос вдигат неаполис като „врата“ към богатите земи на север и златоносната планина Пангей. Доказателство за съществуване на независим град е, че около 500 пр.Хр. започват да се секат монети с лика на Горгоната.
Паркираме колите точно на пристанището. Погледът ни почти мигновено е пленен от надвисналата над морето крепост. Тръгваме уверено нагоре по тесните улички, които на всеки ъгъл пазят боя от автомобилите, дръзнали да се изкачват по тях. Градът много наподобява Търново. Малките улици много често свършват или в двор на къща, или просто стигаме до прозорец на нечий дом и не можем да продължим. Успяхме да стигнем почти до крепостта, но не можахме да я докоснем. Видяхме обаче луксозния хотел “Имарет”, който някога е бил истински приют за бедни към джамията, тоест - имарет. Днес той никак не е приют за бедни, защото наемането на един апартамент за едно денонощие струва 1600 евро! Това определено не е по джоба на всеки.
Магазините са навсякъде, марките валят в съзнанието ни, примамват ни, изкушават някои от нас дори да се лишат от обиколка на историческите забележителности. Е, “Zara” има и у нас, когато обаче блузата или полата са от Кавала, като че ли стойността им е по-висока.
След хотел “Имарет” калдъръмите ни водят до сградата, където се е помещавала българската полиция през 40-те години на миналия век. Днес тя е гимназия. Трудно разчитаме надписа на гръцки и докато сричаме, отсреща ни пресреща българска реч. Една продавачка на сувенири ни разказва на чист български език за историята на Кавала. Това е гръцката Ривиера. Не, отказва ни да я снимаме, така и не разбрахме защо... Срамежливо и кротко навито на сергията се кипри и българското национално знаме. Вълнуваме се... все пак и тук е била България. На връщане срещаме познати, с които месеци на ред не сме се виждали, но ето че именно тук , в Кавала, се видяхме. Вървим отново по посипаните с паднали нарове калдъръми, бързаме към акведукта Камарес. Погледът ни се подпира в табела, сочеща на изток-“Konstantinoupolis - 460 km”. Акведуктът Камарес е колосална конструкция, едно от многото дела на Сюлейман Великолепни. Построен е около 1550 г. на мястото на дълга стена, която изпълнявала защитна роля и била използвана като акведукт. На върха съществувало пространство, по което се разхождали стражите на града. През ХV век акведуктът бил разрушен и султанът издигнал нов, известен с името Камарес, за да снабдява града с вода. Конструкцията се състои от 60 арки с различни размери, най-голямата от които е висока 52 метра.
Залезът настъпва неусетно и съвестно ни отвежда към граничния пункт, откъдето пътят, който силно наподобява лунен пейзаж след слънчево изригване, продължава към магнетичния Мелник - богоизбраният град. Настаняваме се уморени и изпълнени с впечатления. Мелнишкото вино подпалва сърцата ни с неподозирана до тогава жар. Както се пее в песните из Македония и пеем, и пием... Нощта прегръща най-малкия град в България в ледената си прегръдка. Светлините гаснат една по една, печките грижливо ласкаят стаите, пълни с гости и туристи. Така завършва този ден.
Рано призори на следващата сутрин вече сме на крак. Очакват ни Рупите и Роженският манастир - две незабравими преживявания. От Рожен може да се види цялата шир наоколо - побеляла от времето и сияйна във величието си. Манастирът ни посреща със своята строгост - застинал в пространството, притихнал, уникален, незабравим. От там до Рупите стигаме сравнително бързо. Първото ни впечатление е, че тук температурите са драстично по-високи от тези при Роженския манастир, където от чистотата въздухът миришеше на сняг. Кожух планина услужливо е “открехнала” минералните си извори, като че ли за да стопли измръзналите ни души. Покланяме се на гроба на пророчицата Ванга, с нетърпеливо любопитство гледаме запазената стая в къщата й и се подготвяме, заредени с енергията на това космическо място, да се върнем. Пътят назад е дълъг, но спомените ни са достатъчно силни, за да ни държат будни. За едно денонощие и половина изминахме много километри. Видяхме много красиви места, ще се върнем при тях, когато можем... ще се върнем, защото си обещахме!

Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”

снимки: автора
продължава>

ПЪРВА СРЕЩА НА БЪЛГАРИТЕ В ХОНДУРАС

lena@bulgaria-weekly.com (ЕЛЕОНОРА МАГДЕЛИНОВА) — Sat, 03 Apr 2010 17:45:13 GMT

С демонстрация на голям ентусиазъм и сплотеност късно вечерта на 29 март завърши първата среща на българите в Хондурас. В зала, украсена с българското и хондураското знаме, повече от 80 души от български произход, представители дори на 4-то и 5-то поколение български емигранти от 20-те и 30-те години на ХХ век, се събраха за първи път в гр. Токоа в Хондурас. По един представител от всеки род представи накратко себе си и фамилната си история.
Според официалната имиграционна статистика на Хондурас, в страната през 1935 г. е имало 103 българи. В действителност техният брой е бил значително по-голям. Според спомените на един от хондураските българи Марсио Младенов, само за един ден през пристанището на Трухильо са влезли 50 българи. Днес потомците на българските имигранти в Хондурас са между 7 и 10 хиляди. Този факт поставя българската общност в Хондурас на второ място по брой в Латинска Америка след тази в Аржентина.
У нас нищо не се е знаело за наличието на българска общност в Хондурас. Поради тази причина от страна на България не са правени никакви опити за поддържане на контакти с тези наши сънародници. Дипломатически отношения между България и Хондурас са установени едва през 2004 г.
Бъларите в Хондурас са потомци на български емигранти от 20-те и 30-те години на ХХ век. Повечето от тях са работили в банановите плантации или са отглеждали зеленчуци, но не е малък броят и на тези, които са се занимавали с хлебарство или производство на дървени въглища.
Българското присъствие е оставило трайни следи в развитието на Хондурас. И днес в гр. Ла Сеиба, смятана за столица на хондураския туризъм по брега на Карибско море, най-популярен и специфичен е хлябът “Булуло”, чието производство е въведено от българина Георги (Хорхе) Савов. Пак край същия град, в Националния парк Пико Бонито, се намира единствената река в света, носеща името Рио Булгариа (река България). Тя е открита от нашия сънародник Борис Петров и кръстена от него в чест на родината му България. На 14 февруари с подкрепата на Дома на културата в Ла Сеиба и хондураската армия бе организирана първата фотографска експедиция, която навлезе в джунглата по поречието на Рио Булгариа. Оказа се, че освен река България, нагоре в планината Грасиас а Диос се намира още един обект, носещ името на нашата родина - платото България, голямо “колкото десет квартала”.
Днес потомците на българите в Хондурас са добре представени в обществото. Някои от тях са учители, други работят във важни държавни институции като Секретариата за външни работи, трети са успешни бизнесмени. Един от тях - Борис Еленков, внук на българина Симеон (Симон) Еленков, е спонсор на първата среща на потомците на българите в Хондурас. За пристигащите от всички краища на страната са наети два хотела. Потомците на българите взеха решение за създаването на Българо-Хондураско дружество. За пръв негов председател беше избран Борис Еленков. За първата среща на българите в Хондурас бе изпратена българска музика от Дружеството за приятелство България - Хондурас със седалище в София. Неговият председател Спас Ташев изпрати и видеообръщение към участниците в срещата на български и испански език, текстът на което следва по-долу:
Скъпи приятели,
Поздрави от България, родината на Вашите предци. За мен е голяма чест да се обърна към Вас по повод Първата среща на потомците на българите в Хондурас и искам да Ви кажа, че съм особено щастлив, че всичко това се случва. Когато преди две години установих контакти с посолството на Хондурас в Рим, не съм предполагал какви изненади ще ми поднесе съдбата. Тогава моята идея беше да съдействам за разширяване на културните контакти и взаимното опознаване между нашите далечни страни.
Търсейки контакти с Хондурас за организирането на изложба, която да представи тук в България богатата и непозната за нас култура на маите, случайно попаднах на неизвестния за българската общественост и наука факт, че край град Ла Сеиба се намира единствената река в света, носеща името България и че тя е открита от българи. За да разбера повече подробности, започнах да търся контакти с лица от района на Ла Сеиба и по този начин се запознах с Марвин Коралес. Само за няколко месеца двамата разменихме огромна по обем информация. Благодарение на своя ентусиазъм, Марвин успя да издири първите потомци на българите, заселили се през 20-те и 30-те години на ХХ в. в Хондурас. Чрез съдействието на госпожа Мариа дел Сокорро Флорес Матуте, Директор на Дома на културата в Ла Сеиба, на 14 февруари бе организирана първата експедиция до река България, която имаше за цел да проучи историята на реката, богатата флора и фауна в района, където тече, а също така да бъдат направени снимки.
Благодарение на нашето сътрудничество публикувахме две големи статии във вестник “Стандарт” за Хондурас и българите там, участвах в емисия на българското национално радио, посветена на тази тема. Експедиция Рио Булгариа бе отразена в едно телевизионно предаване, от три информационни агенции, четири радиа, пет вестника, повече от двадесет български информационни сайта, а също така от медии в Хондурас, Гватемала, Мексико и Ямайка. Благодарение на тези информации вече може да се каже, че нашите страни, макар и разделени от един континент и един океан, вече не са непознати, че има нещо трайно, което ни свързва.
Днес в гр. Токоа от всички краища на Хондурас се събират представители на българските фамилии Раскови, Еленкови, Банови, Младенови, Либанови, Пенкови, Савови, Секови, Равенови, Попови, Стефанови, Райови, Владенови и много други. Искам да Ви поздравя за Вашата инициатива да формирате Българо-Хондураско дружество. Мога да Ви уверя, че в мое лице като председател на Дружеството за приятелство България - Хондурас със седалище в София, Вие имате искрен приятел. Убеден съм, че благодарение на нашето сътрудничество не само ще успеем да издирим роднините Ви в България, но ще допринесем за развитието на отношенията и контактите между нашите две държави.
Искам специално да благодаря на г-н Борис Еленков от Токоа, с чието съдействие се организира тази първа среща на потомците на българите в Хондурас.
На 14 юни тази година в София, съвместно със Съюза на българските читалища, в Столичната библиотека ще открием изложба, посветена на Хондурас. Една част от нея ще бъде посветена на Рио Булгариа, на българите в Хондурас и на техния принос в общото ни културно наследство. Още веднъж пожелавам успех на първата среща на потомците на българите в Хондурас и се надявам тя да се превърне в традиция.
Справка за Спас Ташев: Председателят на Дружеството за приятелство България - Хондурас Спас Ташев е Зам.-председател на Държавната агенция за българите в чужбина през периода 1998 - 2003 г. През миналата година приключи мандатът му като основател и директор на Културно-информационния център на Република България в Скопие. Предстои защитата на неговата докторска дисертация в БАН на тема “Демографски перспективи на България и имиграционна политика”.

ЕЛЕОНОРА МАГДЕЛИНОВА

СПОМЕНИ ОТ МИНАЛОТО ВЪЗРАЖДАТ БЪДЕЩЕТО НА ...

no_email@example.com (Венцислав Жеков) — Thu, 25 Mar 2010 12:42:41 GMT

Казаха ни да заобиколим зад културния дом и покрай реката, от лявата страна - нагоре по пътя. Стигнахме до разклона, минахме от там два или три пъти, но се ориентирахме. Така започна пътешествието ни до село Делчево над сгушения Гоце Делчев. Пътят е около 6 км от града до селото в планината, но серпентината от завои и наклони е отегчително дълга. Това беше първото ни впечатлениe, защото нощем, Гоце Делчев се вижда само като едни постепенно отдалечаващи се светлини. През деня обаче гледката е приказна.
В село Делчево ни посрещна едно сънливо куче, което с недоумение ни наблюдаваше в продължение на няколко минути, а после отегчено тръгна нанякъде. Жителите са предимно възрастни хора - около 80-90 човека. Селото е планинско, улиците, до колкото въобще има такива са калдъръмени и много стръмни. Веднага се зачудихме, как тези баби и дядовци катерят баирите по цял ден, но отговорът на този въпрос все още предстоеше.
Отседнахме в стара къща, всъщност тук всички къщи са стари и безкрайно красиви. На наше разположение имаше няколко стаи с удобни легла, както и всички домакински удобства, включително и сателитна телевизия. Камината гореше с едри цепеници и до нея на шарена рогозка спеше дребна котка. Може би всеки си е представял именно по този начин да посрещне нова година. Така я посрещнахме и ние - в полите на Пирин, сред приказни гледки, загадъчни звуци от козите в съседните обори и тишината на възрожденската пасторалност. Разбира се, имаше и пиратки, и бомбички, и народни хора, песни и веселие, ракия, вино и отново песни...а след това селото притихна в пазвите на собствената си история.
Нова година е като всяка друга, както се казва, човек като се напие, все му е едно дали посреща 2006 или 2206 година. Този първи януари обаче беше обагрен с непресъхващата красота на село Делчево. Първо ни посрещнаха в църквата “Успение Богородично”. Пет баби веднага ни наобиколиха, почерпиха с питка, баница и вино. Когато отпиеш от чашата, предаваш я на следващия, но преди това се долива - такъв е адетът тук. Църквата е малка, вътре е студено, но топлината е в душите на хората. След това пътят ни продължава по стръмните калдъръми от гладко-бели камъни.
Повечето къщи в селото са във възрожденски стил - покрити са с плочи, дървените чардаци и каменните стени придават на сградите невероятен блясък.
Селото има своеобразен архитектурен облик, в който хармонично са съчетани стръмният терен, амфитеатралното разположение на къщите и тесните улички. Голяма част от жилищните сгради са строени в края на XIX и началото на XX век от местни майстори. Двадесет и седем от тях са паметници на културата.
Старинните му къщи, повечето строени през втората половина на XIX в., са накацали амфитеатрално на стръмния югоизточен склон на планината. На някои места е използвана скалата направо за зид на приземния етаж и се наблюдава едно интересно вплитане на природата в архитектурния облик на селото. Много от къщите са с еркерно наддаване на втория етаж. Те, в съчетание с тесните, виещи се по планинския скат улички, създават на места типична възрожденска атмосфера.
Един германец вече е закупил тук имот с къща, това обаче тепърва предстои да се развива като бизнес, дано обаче да се запази магията, защото без нея селото ще изгуби от сиянието си.
Вече има много порутени, изоставени къщи, приближаваме се до една от тях. Подът е сринат наполовина от тежестта на времето, снимката на стопанина все още виси тъжно на стената - забравена от своите потомци. Завесите са прокъсани от влагата и ветровете, върху кръглата дървена закачалка са увиснали дрехи - панталони, ризи, рубашки, престилки, по които вероятно все още има следи от брашно, пръст, пот и надежда за по-добър живот.
В мазето на къщата е полегнала разчупена бъчва, а до нея лежи убита или умряла лисица. И това е село Делчево, външната красота и пасторалната възвишеност са съпроводени от сивата изоставеност, сякаш времето тук е спряло преди 150 години. На това място все още диша възрожденска България - с всичките й прелести, болки, усмивки и тъга.
Тръгваме по пътя над селото, минаваме покрай няколко чешми, на една от тях стои плоча с надпис: “Благословена да е паметта на нашата майка - Спаска, чийто живот бе извел на добрини... всичко даде... нищо не получи и умря в самота... август 1975”, на следващата чешма ни гледа надпис от 1906 г., но повечето букви вече са заличени. Това са другите исторически паметници на личните истории, историите на хората от Делчево.
Калдъръмите постепенно оредяват, минаваме покрай сеновали, догонват ни стада от кози и овце - бързат към върха. Изпотени и уморени достигаме до високо плато над селото. Мокрим си лицата с бистра планинска вода, вадим мобилни телефони, защото връзката тук е по-добра и бързаме да поздравим близките си. Гледката е като от самолет. В далечното подножие претенциозно се е разположил град Гоце Делчев, а непосредствено под нас е станалото ни толкова близко до сърцата - село Делчево.
Обратният път е по-лесен, спускаме се покрай ухаещите хвойнови храсти. Неусетно отново навлизаме в селото. Минаваме със страхопочитание покрай величествените и пълни с история къщи. От прозорците надничат баби и дядовци. Някои от тях се престрашават да излязат на чардака и ни заговарят. Разпитват ни от къде сме, разказват за децата си, които заминали преди години, един дядо споделя, че преди 57 години бил в София - войник бил тук. Всички ни черпят с бонбони - прословутите “лукчета”, нали е “сурваки” - нова година.
Възрастна жена с черна забрадка жестикулира пред нас, за нищо на света не искала да отиде да живее в града. Не можела без стръмните калдъръми, без аромата на Делчево. Кимаме одобрително, усмихваме се, вярваме й, защото е искрена, защото думите бликат от сърцето й, бистри като планинските потоци на Пирин.
Вървим бавно, събираме шедьоврите на местността в очите си и във фотоапаратите и камерите. Ще ги запазим, защото малко останаха такива места като Делчево, малко остана от България. След четири дена си тръгваме. Камината бавно угасва, котките и кучетата дружелюбно ни следват по калдъръма до колите. Бабите и дядовците надзъртат зад завесите и се чудят кога пак ще дойдем, Делчево се сбогува с новите си приятели, с новите си братя и сестри по душа.

Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”
продължава>

ЕДНО ОТКРИТИЕ В СЯНКАТА НА ЕДНА ЕМИГРАНТСКА ГОДИШНИНА

no_email@example.com (Венцислав Жеков) — Fri, 19 Mar 2010 19:57:55 GMT

Вестник “България” нееднократно писа за популярния български емигрантски капелмайстор Стойо Иванов Крушкин и неговия оркестър “Bulgarian Balkan Band” от Стилтън - Пенсилвания. Личната история на този българин-имигрант в САЩ непрекъснато изненадва с нови и нови разкрития. Най-новото откритие е неговият личен нож, подарен му от българския монарх цар Фердинанд I Сакс Кобург Готски. Ножът е бил подарен на Стойо след концерт на Гвардейския на Негово Величество оркестър в Двореца. Това е една от семейните ценности, които са веществена реликва за едно историческо събитие. Годината на това дарение не ни е известна, но може би е някъде в началото на ХХ в. Цар Фердинанд имал навика да подарява по нещо на хора, които са го впечатлили. Явно такъв е бил и случаят с младия Стойо, получил шанса да изяви своя талант и в Двореца на царстващата династия в България в онези години.
Ножът прилича по украска на типа “български овчарски нож”, но по кания и материал на изработка на дръжката, той се различава драстично. Канията наподобява турския стил на изработване на дървени кании за ножове. Обковът й е от месинг, с точкова вдлъбната украса. От същия материал е изработена и дръжката на ножа, като се предполага, че част от нея е изработена от биволски рог, както повечето ножове от този клас и тип. Дължината на канията е 22,07 см, дължината на острието е 21,05 см, а дължината на дръжката на ножа е 10,03 см.
Украсата на дръжката е кръстоподобна, което превръща ножа не просто в овчарски нож, но в нож, който има обредна стойност. Украсата се състои от розови точкови инкрустации от неясен материал, наподобяващ пластмаса, но само наподобяващ такава, нанесени двустранно. Между розовите точки има и метални, вероятно месингови точкови инкрустации. Какъв точно е типът на ножа обаче и за какво е бил ползван в Двореца не е известно.
Спомените на сина на Стойо - Георги Стойков Иванов достигат само до тази обща информация за този исторически предмет, която колкото и да е обща, е достатъчно изчерпателна. Ножът дълги години е бил ползван от снахата на Стойо в София - Елена Златкова Иванова, която с него е рязала зелето за туршия. Едва наскоро успяхме частично да реставрираме канията и ножа, за да можем да го заснемем и да го представим пред читателите на вестник “България”, за първи път.
На 17-ти март се навършиха 53 години от смъртта на капелмайстора Стойо Иванов Крушкин. Тази макар и не кръгла годишнина ни дава повод още веднъж да си спомним за този българин и чрез историята на един нож, да поменем отново това популярно име сред нашата диаспора в САЩ.
Трябва да помним събитията и хората, които са ги причинявали, защото тази симбиоза се нарича история, а когато тази история е извън родната страна, тя има още по-силно национално значение. Наличието на материални артефакти за историческите събития, какъвто е и намереният и реставриран нож на Стойо Крушкин, дава още повече смисъл и сила на историческите процеси, които са движили и движат живота на нашите сънародници в САЩ и навсякъде по света. Това са материални свидетелства на едно рафинирано българско историческо време. Всичко това се нарича национално самосъзнание и макар човек да живее в друга държава, трябва да помни своите корени, дори и да не е роден там, където са били родени неговите предци, защото дърво без корен няма, както и човек без родина няма и както коренът е един, така и родината е само една. Нашите сънародници в САЩ намират своята втора родина и успяват да съхранят през годините своята национална идентичност. Това е и една от най-характерните особености на балканската мегадиаспора в Северна Америка.
Доказателство за последното твърдение е и дейността на Стойо Иванов Крушкин в САЩ, която е пряко свързана с македонските бежанци, представлявали и по-голямата част от неговия оркестър “Bulgarian Balkan Band”. Личният нож на имигрантския капелмайстор е само още един пореден повод да припомним живота и делото на един от нас - Стойо Крушкин, който успява да запише името си в аналите на емигрантската ни история в “Новия свят” единствено и само със силата на своя интелект и пулса на огромното си българско сърце.

Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”
продължава>

Източните Родопи пазят тайни за историята ни

no_email@example.com (Венцислав Жеков) — Fri, 05 Mar 2010 13:12:51 GMT

И в България има места, посветени на бога на Слънцето. Великият Амон-Ра, вероятно под друго име и в друга форма, е бил почитан и тук преди хилядолетия. Бяла светлина... Това са двете думи, с които човек може да опише Светилището при село Татул и скалния град Перперикон в пазвите на Източните Родопи. Това е истински празник за мегалитната култура. Тук могат да се видят уникални светлинно-слънчеви ефекти през скалите, доказващи гениални знания и умения на древните ни предци. Тук ниските хълмове наистина блестят с варовикова бяла светлина и ослепяват очите на съвременниците със своята несметно богата история още от зората на човешката. Все още не е известно дали прочутото в древността светилище на Дионис се е намирало тук, но археолозите са почти напълно сигурни, че именно на Перперикон е било това прословуто прорицалище, където са направени някои от най-важните за човешката история гадания.
Пристъпваме бавно, сякаш наистина навлизаме в един друг свят, със страхопочитание, защото не знаем какво ни очаква отвъд. Вървим по бяла каменна “улица”, която ни води към “двореца” на Перперикон. Усещането е за дворец, защото достъпът е естествено ограничен, стълбищата са официални и дори има и трон, колкото и това да е невероятно!
Перперикон е археологически комплекс, състоящ се от голямо мегалитно светилище, свещен град и крепост. Предполага се, че светилището на Дионис е на тракийското племе сатри, чийто жречески род били бесите. Перперикон се намира на скален връх с кота 470 м. В подножието му е село Горна крепост, край което тече Перперишката река, вливаща се наблизо в язовир “Студен кладенец”. По поречието на реката са разположени археологически обекти от различни епохи, подредени около естествения център Перперикон.
Перперикон се състои от четири основоопределящи части, представляващи съвършена композиция от новокаменната епоха - мощна крепостна стена, акропол - изграден от огромни каменни блокове, разположен в най-високата част на хълма, дворец - изсечен в скалите и заемащ площ от 10 000 кв. м, северно и южно предградия - представляващи малки улички в скалите, жилищни сгради и храмове.
Навсякъде могат да бъдат намерени останки от култова, олтарна и подова керамика. По нея личат и следи от обгаряния. Тук вероятно се е намирал и олтарът на Дионис, където се е извършвал винено-огненият обряд, когато според височината на пламъка на горящото вино се е гадаело. Цялата местност е осеяна с вани за култово мачкане на виното и преливници. Те могат да се видят навсякъде. Ако човек се огледа, може да си намери своя находка от част от керамичен съд с малък релефен фрагмент върху него.
Повече от странно беше, че няма такса за посещение на това място, въпреки че то придоби изключителна популярност. В светилището при с Татул например, е въведена туристическа такса в размер на 2,00 лв. за посетител. Може би е време да се замислим, че нашите исторически и археологически паметници имат, разбира се, безценна стойност, но посещението им трябва да се заплаща, така, както е в Гърция, а и не само там, където дори и за да се влезе в манастирите на Метеора, се заплаща такса от 2,00 евро. Това е цена не за паметника, а за поддръжката на съоръженията и рекламата му.
Светилището при село Татул - източно от Момчилград, е херон - светилище на обожествен след смъртта си тракийски цар. То действително може би е посветено на легендарния Орфей. Става дума за един много рядък обичай, описан от античните извори, в които тракийският цар се погребва не под могилен насип, а на върха на планината в пещера или колона, на място, от което и след смъртта си остава посредник между боговете и хората.
Къщите в селото са построени от дялани камъни, което говори, че има вероятност те да са били добивани именно от старите зидове. Днес до един кладенец близо до светилището се намира едно каменно корито. Местните твърдят, че е правено в ново време, но едва ли някой в ХХI в. ще се захване да дяла от камък корито, което после да остави на произвола на съдбата!
Навсякъде могат да се видят каменни колела. Мегалитната култура на траките почита бога - Слънце, който според легендата се придвижвал по небесната шир с колесница на три колела. Разновидности на такива “колела” могат да се видят навсякъде, дори и чак в село Ябълково, недалеч от Димитровград. Тези “колела” имат най-различни битови предназначения и пълноценно се използват и днес. Именно тук, в светилището в Татул се предполага, че е гробът на легендарния Орфей. Неотдавна се появи и една друга сензационна новина. На гроба на Орфей поникнала лоза от легендарния тракийски сорт зела, който се смята за изчезнал преди хилядолетия. Нарекли гроздето “Сълзата на Орфей”. Интересното е, че не само на хълма не растат лози, но и в радиус от десетки километра наоколо не се отглежда грозде!
Какво ли още пазят в недрата си Източните Родопи, какво ли още чака археолозите, за да го намерят, анализират и да осветлят историческата наука? Това никой не може да каже, но е ясно едно. Край Татул и Перперикон има множество скали и скални масиви, хълмове и възвишения. Някъде може би се заблуждавахме, в искреното си желание да намерим и ние нещо, като ни се привиждаха разпятия и тайнствени пътеки по склоновете, но кой знае, може и да сме били на прав път...?!
Дано държавата и предприемчиви родолюбци да продължат да отделят средства, за да не спира устремът ни да узнаем повече за миналото и за предците ни, за хората, които са обитавали тези земи и са ни оставили следи за самите себе си, за да ги опознаем, за да им се възхищаваме, а защо не и за да им подражаваме, в тяхната тиха и умопомрачаваща гениалност!?

Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”

Снимки на автора
продължава>

Експедиция Рио Булгариа започва в Хондурас

no_email@example.com (Дружество за приятелство България - Хондурас) — Fri, 26 Feb 2010 12:53:47 GMT

Преди два месеца, подготвяйки реализацията на културен проект, председателят на Дружеството за приятелство България - Хондурас Спас Ташев се натъква на неизвестния в страната ни факт, че до град Ла Сеиба на карибския бряг на Хондурас се намира единствената река в света, носеща името България (на испански Рио Булгариа). След проучвания се установи и наличието на непозната за нашата наука българска общност в тази централноамериканска държава със своя 100-годишна история. Тези наши сънародници в началото на ХХ век откриват неизвестна река в Хондурас и я наричат България в чест на своята родина.
Рио Булгария извира в планината Грасиас а Диос в Националния парк Пико Бонито. Заобиколена е от труднопроходима джунгла и поради пресечения и силно наклонен терен нейното поречие не е добре проучено. За да документира природните красоти и да изследва богатата флора и фауна, към изворите на Рио Булгариа на 14 февруари 2010 г., с изходен пункт селцето Тегусигалпита, тръгва фотографска експедиция.
Тя се осъществява със съдействието на Дома на културата в Ла Сеиба и е съставена от двамата изтъкнати хондураски фотографи Нимер Алварадо и Марвин Коралес. За да бъдат предпазени от опасностите на джунглата, освен местните водачи, към групата са включени двама представители на армията на Хондурас.
Събраният фотографски материал ще послужи за изработването на документално-фотографската изложба “Рио Булгариа - българското присъствие в страната на маите”, която се очаква да бъде открита през пролетта едновременно в България и в Хондурас.
Българската общественост бе информирана за река България от в. “Стандарт” от 21.01.2010 г.

За повече подробности можете да посетите блога на Дружеството за приятелство България - Хондурас
http://bulg-hond.blogspot.com/
или да се обърнете към неговия председател Спас Ташев на e-mail: spas_tashev_bg@abv.bg.

Дружество за приятелство България - Хондурас
Специално за вестник “България”

Календар на събитията

lena@bulgaria-weekly.com (в-к България) — Fri, 19 Feb 2010 06:00:00 GMT

1. Български Нощен клуб “Enigma” - 847 376-8556

2. DJ Парти всяка събота в р-т “Механата” - 847 824-0100

3. Български ресторант “ Serdika” - 847 233-9003

4. Екскурзии до Ниагарски водопад и Ню Йорк през месец май - 847 980-3389

5. Вестник “България” организира Концерт с участието на Иван Милев, Енчо Тодоров с оркестър “Изгрев”, танцов ансамбъл “Хоро”на 6 март / събота/ в луксозната банкетна зала “ Avalon”. Билети за концерт и вечеря само $40. За закупуване се обадете на телефони:
708 710-2939 или 773 237-3900

6. Вестник “България” провежда Супер турнир за гросмайстори по бридж, бридж белот, табла и шах - финален кръг от 13 март до 18 април Голямата награда - почивка за двама в Las Vegas -3 дни и 2 нощи. За участие звънете на 847 366-2738.

7. Церемония по вдигане на българското знаме в чест на Националния празник на Република България и концерт на фолклорен ансамбъл “Хоро” и танцов състав “Хорце” при училище “Джон Атанасов”. 3 март 2010 г. (сряда) от 12.00 ч. до 13.00 ч. на адрес:
Richard J. Daley Center,
50 W. Washington Str., Chicago, IL 60602

КОСОВО Е ЛЮЛКАТА НА БАЛКАНСКИТЕ СЪДБИНИ

no_email@example.com (Венцислав Жеков) — Fri, 12 Feb 2010 22:56:59 GMT

Когато влизаш в дома на косовар, трябва да си много внимателен. Във всеки един момент може да ти се случи нещо лошо! Ако обаче домакинът ти каже “бесатабеса”, тогава можеш спокойно да се наслаждаваш на гостоприемството му. Това твърди в спомените си майор от резерва Георги Стойков Иванов, които бяха споделени в далечната 1990 г., на 10 януари в София. Какво е “бесатабеса”, както изричаше клетвата самият той? Това е албански израз, който означава нещо като “И косъм няма да падне от главата ти!”. Това е енигматична реплика, чието изговаряне може и да не е правилно, но така си го спомни преди повече от осемнадесет години майор от резерва Иванов, който почина на 9 декември 2002 г. на 90 години.
Точно 619 години след величавата битка на Косово поле от 1389 г., областта Косово вече е самостоятелна държава, съвършено нов политически субект на Балканите. Много коментари и анализи бяха направени в полза и против създаването на новата държава, така или иначе, тя вече е факт. Много се изговори и за българското население там, има обаче и още нещо. През Втората световна война там е имало български войски и в спомените на ветерана Георги Иванов събитията оживяха, за да заживеят едва днес свой нов живот, заедно с новата държава.
Към ноември 1941 г. Георги Иванов е поручик. Той се намира във Враня, където обучава войници за младши сержанти в подофицерската школа. Месец по-късно го командироват за границата, като пътува с командира и неговата кола от Враня до Куманово. Тук получава храна и документи и заминава за Скопие. В края на ноември същата година поручик Иванов заминава с влак от Скопие за град Качаник в Косово, където е зачислен на 20 ноември, където се намира щабът на граничното поделение. Със себе си офицерът носи нови документи, необходими му за новото назначение - командир на първи подучастък. Приет е от командира в Качаник. В същото време от село Стари Качаник към града пътува каруца, която идва за продукти. С нея поручикът се озовава на самата граница край село Стари Качаник, където се намира 1/7 участък, или - първи подучастък от седми участък на границата. В селото поручик Иванов остава до 16 август 1944 г. Тогава се връща в Скопие - в 51-ви полк, където му е дадено да командва една минохвъргачна рота.
За тези близо три години в Косово поручик Иванов придобива почти етнографски знания за местното население, обичаите и нравите на хората, техните празници, настроения, радости и скърби. Косоварите не са лоши хора, ако видят в теб добър човек, ако не ги застрашава нещо, ако ги допуснеш до сърцето си, те ще ти отвърнат със същото. Ако обаче усетят нещо фалшиво в теб, тогава, по-добре е човек да бяга, докато е време и докато има тази възможност. Това казваше ветеранът от войната. Когато разказваше за косовците, той говореше за тях с добро чувство, с чувството на човек, който ги познава и ги уважава. Уважавали са го и те, защото в негово лице са видели не “фашистички окупатор”, както и до днес пише на един мраморен паметник недалеч от Струмица в Македония, а са видели преди всичко един човек, достоен офицер и добронамерен съсед. Не са малко командирите преди него, които са бягали от Стари Качаник от смъртна заплаха, не са малко и офицерите, намерили смъртта си там. А поручик Иванов живее три години сред тези хора, без да пострада, без дори да се конфронтира - строг, но справедлив, колкото и банално да звучи това. На Георги Иванов е признато участие във войната в Първи пехотен полк при Кумановската позиция. Той е награждаван с медал за участие във втората фаза на Втората световна война, руски медал за победа над Германия и юбилеен медал за 50 години от края на Втората световна война.
Косовската история обаче не започва през 1941 г., нито дори през 2008 г., защото Балканите може и да са барутен погреб, но освен това тук се преплитат исторически недомислици, политически колизии, географски многозначности и безброй емоции, наслоени от годините.
Според една от версиите названието на областта идва от българското кос, на косо - криво, под ъгъл, тъй като такава е формата на самата котловина. Има другата версия, според която името произлиза от славянското наименование на една птица, доста разпространена там - кос. В античността областта е заселена от дарданите. След VI - VII вeк тук започват да проникват прабългари и авари, заедно с тях и славяни от българската група. По време на Първото българско царство областта е част от българското землище и е населена с българи. Сръбското проникване тук е много по-късно - едва през ХIV век, когато областта е включена в Душановото царство.
За сърбите Косово е свързано с Косовската битка през 1389. По време на османското владичество сърбите населяват само северозападните части на областта, на запад от линията Прищина - Призрен. На изток живеят българи. Свидетелство за това българско население са съвременните горани - българска етническа група, позната и като торбеши, ислямизирани в ХVII-ХVIII век.
Албанското проникване в областта започва след 1767 г., когато голяма част от християнското сръбско и българско население се изтегля заедно с австрийските войски към Дунавската монархия след ликвидирането на Печката патриаршия и Охридската архиепископия. След Нишкото въстание през 1841 г., което е потушено главно от албански башибозук, на мястото на избитото и прогонено българско население се заселват албанци, които за следващия един век стават преобладаващо население. Югоизточно Косово е в границите на България по време на Първата световна война (1916-1918 г.), когато е поделено с Австро-Унгария.
Сърбите смятат Косово за люлка на държавата и духовността си от средновековието до днес. Някога Косово е било смятано за културен център на Сърбия. Албанците, от своя страна, се смятат за потомци на илирите, народ от предримската епоха, който изчезва през III век. Това потекло дава основание на мнозинството в областта да твърди, че е “коренното местно население на Балканите”. За това обаче няма солидни научни доказателства.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”

БЪЛГАРСКИ ВЕТЕРАН СИ СПОМНЯ ЗА ХОЛОКОСТА

lena@bulgaria-weekly.com (Венцислав Жеков) — Sat, 06 Feb 2010 17:00:42 GMT

На 24 септември 1942 г. Мартин Лютер - началник на отдела за евреите при германското Министерство на външните работи, отправя вътрешна записка до Ернст фон Ваисцекер, главен секретар на същото министерство, в която му предава нареждането на министър Йоахим Фон Рибентроп, да се влезе във връзка с правителствата на България, Дания и Унгария за окончателното решение на въпроса за депортацията на евреите. Адолф Бекерле - германският пълномощен министър в София, не губи време и иска среща с министър-председателя Богдан Филов. За резултата от нея той изпраща на 2 ноември 1942 г. телеграма до Берлин, потвърдена с доклад от 16 ноември. България отлага във времето въпроса, като по този начин спасява своите евреи.
В същото време, заедно с евреите от Западна Тракия и още 7 165 от Македония, както и 186 от Пирот, общият брой на депортираните възлиза на 11 384. На арестуваните не им е позволено да вземат и най-необходимите вещи, някои от тях са болни, липсва вода и храна. Всички са претърсени основно за злато и бижута. Евреите от Тракия и тези от Пирот пристигат в Лом на 18 и 20 март 1943 г. Те са натоварени на шлепове с крайна цел Полша. Софийският Червен кръст успява да снабди групата с вода, 300 кг чай и 40 л мляко за децата.
От набелязаните македонски евреи стотина успяват да се спасят, достигайки албанската граница, където се предават на италианските власти. Към 11 март 1943 г. в Скопие се намират 7 381 евреи, от тях 546 са от Щип, 3 342 - от Битоля и 3 493 - от Скопие. На 22, 25 и 29 март те са депортирани към Качаник в Косово, откъдето с “влакове на смъртта” са изпратени в лагера “Треблинка”.
Ужасите на евреите, които са депортирани от Македония през Унгария за ужасяващия лагер в Полша са документирани с устни разкази и от един български очевидец. Това е майорът от резерва на Българската армия Георги Стойков Иванов. В края на ноември 1941 г. поручик /по това време/ Иванов заминава с влак от Скопие за град Качаник, където се намира щабът на граничното поделение. Със себе си офицерът носи нови документи, необходими му за новото назначение - командир на първи подучастък. Приет е от командира в Качаник.
В същото време от село Стари Качаник към града пътува каруца, която идва за продукти. С нея поручикът се озовава на самата граница край село Стари Качаник - също в областта Косово, където се намира първи подучастък от седми участък на границата. В селото поручик Иванов остава до 16 август 1944 г.
Именно по това време Георги става свидетел на “влаковете за Ада”, които потеглят от Качаник в Косово. Хората са хранени със силно осолена риба, за да не се разваля храната през дългия път. Сякаш развалената храна е по-голям проблем, пред онова, което очаква тези нищо неподозиращи мъже, жени и деца. В същото време на тях не им е осигурена вода и те страдат неистово от жажда. Когато влаковете преминават покрай река или поточе, хората хвърляли скъпоценности, които успявали да скрият от нацистите при залавянето им. Това била цената, която те плащали, за да получат едно канче вода, загребано от реката, когато влакът намалявал по някакви обективна причина.
Лагерът “Треблинка” е нацистки концентрационен лагер, част от системата на Холокоста. Лагерът работи от юли 1942 г. до октомври 1943 г. В него са унищожени около 800 000 души, като по този показател отстъпва само на Аушвиц 2 (Биркенау). Случвало се влакови композициии да стоят със седмици, чакайки разрешение да разтоварят затворниците поради натовареността на лагера.
Лагерът “Треблинка” е построен на около 100 км. североизточно от Варшава, като е специално създаден за унищожаване на евреи. В него са убити - в зависимост от използваните източници - между 700 000 и 1 400 000 души.
До смъртта си - в края на 2002 г., Георги Иванов не може да забрави как тези страдалци хвърляли от влака златни пръстени, часовници, дори късали обеци от ушите си, за да платят за едно канче прясна вода. Много от българските военнослужещи, които минавали покрай “черните коловози” или се озовавали на място, където имало прясна вода, а влаковете минавали по-бавно, доброволно давали вода на евреите, без да искат нищо в замяна. Така тези смъртници отпивали последните капки на родна земя и заминавали на сигурна смърт.
На майора от резерва на Българската армия Георги Иванов е признато пълноправно участие във Втората световна война, в състава на Първи пехотен полк при Кумановската позиция. Той е награждаван с медал за участие в първата фаза на Втората световна война, медал за победа над Германия и юбилеен медал за 50 години от края на Втората световна война. Неговите спомени от депортирането на евреите през косовски Качаник са спомените на един очевидец, който разказва за ужасите със страхопочитание и сълзи в очите чак до смъртта си - цели 59 години след Холокоста над едно невинно население!

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”

ЕДИН ДЕН В БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ИСТОРИЯ

no_email@example.com (Венцислав Жеков) — Fri, 29 Jan 2010 15:01:03 GMT

Има нещо символично в началото на пътуването до Дойран. То започна от гроба на Иван Вазов до патриаршеската катедрала “Св. Александър Невски”. Именно от тук тръгна групата на четирите военнопатриотични организации в България - Съюзът на военноинвалидите и пострадалите от войните и в мирно време, Съюзът на офицерите и сержантите от запаса, Съюзът на ветераните от войните в България и Съюзът на възпитаниците на военното на Негово Величество училище. Това бяха два дена, през които природата не се смили и не спря да вали. В същото време това не уплаши участниците в екскурзията. Още докато автобусът ни излизаше от София, участниците в мероприятието решиха да го кръстят - Военноисторически поход “Дойран 2003”. За първи път от 85 години българи посещават организирано тези места, където нашите сънародници са оставили младите си години, мечтите си, надеждите си, кръвта си, дори живота си.
Късно следобеда се настанихме в хотел “Детелина” в град Сандански. Това беше първата ни спирка. Предстоеше тук да се нощува. Рано сутринта на следващия ден, групата на ветераните и журналистите потегли към граничен контролно-пропускателен пункт “Златарево”. Първо минахме през град Петрич - “градът на милионерите”. От там се отправихме къграницата. Край Петрич беше показан паметникът на ослепените Самуилови войници. Точно в 9 часа сутринта бяхме на границата с Македония. Тук групата беше посрещната от екип на българското посолство в Скопие с кола, която ни придружаваше през цялото време на престоя ни в Македония. Митницата и КПП - то бяха преминати без каквито и да било проблеми и се насочихме към първото населено място по пътя ни в Република Македония - Ново село. Следваше село Босилово, Струмица, Валандово, Нови Дойран и накрая Стари Дойран. По пътя си групата спря край Валандово, на разклона за Нови Дойран. Там посетихме гръцко гробище от Балканските и Първата световна война. Гробището беше заключено, но впечатление направи фактът, че на входа бяха поставени две надгробни плочи на български войници, надписите на които бяха заличени, но стояха кръстовете за храброст, като монументални символи на едно отдавна забравено величие. В дясно от гробището се намира паметен кръст на Десета ирландска дивизия. Това е едно оградено пространство, където в четирите ъгъла бяха поставени малки плексигласови кръстове за памет, поставени от ветерани. От тук, настроението на групата ни започна да спада.
По пътя към Нови Дойран видяхме чешма на Втора - девета полева българска болница. Тук е била разположена Втора болница на Девета дивизия от Българската войска. Чешмата, макар и в окаяно състояние е запазена, а от банята са запазени само основите. Строежите са от 1918 г., а чешмата се намира в непосредствена близост до село Дедели, което в момента е населено предимно с турско население.
Пътят ни по-нататък водеше северно от позициите на армията ни, при Дойран. Нови Дойран и Стари Дойран се намират до самия бряг на Дойранското езеро. От тук нагоре по хълмовете са се намирали българските позиции по време на Балканската война. Левият бряг на езерото днес се намира в Гръцка територия и първото село в Гърция, което се вижда от окопите на хълмовете е Дросатон. Автобусът ни спря в подножието на хълма. От тук започнаха мъчителните ни стъпки нагоре към славата на българския войник. Полицейска кола почти веднага пристигна на мястото, но нямаше никакви проблеми с властите.
Окопите все още се виждат. Стоят и бетонните укрития. Полковник от резерва Никола Рухчев обясни пред присъстващите, че укритията са били 294 на брой и за първи път се използва бетон в инженерното строителство в Българската армия. Окопите са били с по-голяма дълбочина от обикновеното - 1,10 м. Цели три години са били подготвяни тези позиции, за да може впоследствие те да бъдат наистина непробиваеми. И тук Министерството на отбраната беше организирало посещението перфектно. Групата ни разполагаше с “екскурзовод” от Стари Дойран - Бранко Попов. Това беше човекът, който ни разказа едни от най-интересните истории, които някога бяхме чували за съдбата на българските паметници в Македония.
Пътят ни продължи към българското гробище край Дойран. Всъщност това вече не е гробище, защото е било разкопано от иманяри преди години. Камъните са разпилени, а седем - метровият паметник отдавна го няма. На практика това е един хълм, на който няма нищо, освен едни празни спомени, изгорели тръни, студ, дъжд и много надежди.
Тук се случи едно от най-трогателните неща по време на посещението ни в Република Македония. Пръст от София беше посипана на мястото на осквернените гробове. Тази пръст покри славата на нашите сънародници и всички изразиха надежда, че така те получават покой след 85 години забвение. В пликат, в който беше донесена пръстта, беше взета пръст от Дойран, която беше донесена в София. Този символичен акт предизвика сълзи в очите на всички нас, които измокрени до кости в непрестанния дъжд и студ, коленичихме пред паметта на българската бойна слава. Тук бяха български генерали и офицери от резерва, български журналисти, родолюбиви българи...Всички свалиха шапките си, затвориха чадърите и в продължение на една минута върнаха спомените от онези славни и героични дни от националната ни история. Набезите срещу българските паметници и гробове в околността продължават и днес. Има все още хора, които си мислят, че в гробовете на българските герои има злато. Всъщност в тях има нещо много по-ценно, в тях са заровени едни от най-златните страници на миналото ни.
Гледката на осквернените български гробища е зловеща, вятърът не ни позволи дори и свещ да запалим, но се случи нещо. Съвсем спонтанно към нашата група се беше присъединил и един приятел на Бранко Попов. Той е от турски произход. Именно там - на осквернените български военни гробища, се роди идеята да бъде възстановен паметникът, който се е извисявал на седем метра височина. И местният жител, който, още веднъж казвам, е от турски произход /!/, предложи да окаже помощ при възстановяването на паметника. Дали от вълнението ни на това наистина свято място, дали от студа или умората, но това предложение просвистя в съзнанието на всички нас там в Дойран. Това са думи, това са спомени, които един българин никога не може да забрави.
Участниците в похода направиха кратка почивка в Струмица и в късния следобед преминаха границата Ново село - Златарево между планините Беласица и Огражден и по поречието на река Струмешница, а след това и по Струма, се отправиха към София. Обратният път беше изпълнен с много спомени, вълнения, усмивки и сълзи. Завърши едно наистина историческо пътуване до бойните позиции на Българската армия при Дойран. За първи път от 85 години българите отдадоха заслуженото на своите сънародници - оставили костите си под алените нарови дървета на Дойран, там, където и сега наровете са кърваво червени, като кръвта на загиналите.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”
Снимки: автора

ЗАЩО НЕ СЕ ЗАВРЪЩАХА “НЕВЪЗВРЪЩЕНЦИТЕ”?

no_email@example.com (Венцислав Жеков) — Fri, 08 Jan 2010 05:01:00 GMT

За тази грозна дума “невъзвръщенец” вестник “България” вече писа. Грозотата на думата се диктува от близостта й до думата “вражалец”, която се тълкува и като чужденец, и като враг. Именно по този начин се възприемаха хората, които бяха приели съдбата си да живеят извън родната си страна, защото не виждаха бъдеще за себе си и семействата си в България. Това бяха и са хора, които са били заварени от 9 септември 1944 г. извън родината им и които приеха да не се завърнат в нея. Именно от там дойде и думата “невъзвръщенец” - незавърнал се в страната си. Някъде по това време в Германия живее М.Н. Той се качва на влака от Мюнхен и пътува за България, но по пътя разбира, че съветските войски са окупирали България и решава да се върне в Германия. Така М.Н. се превръща в “невъзвръщенец”. Не изписваме цялото му име, защото не сме получили разрешение от роднините му за това.
Този човек оставя апартамент в центъра на София - срещу тогавашния военен музей на булевард “Скобелев”, оставя миналото си, детските си спомени, оставя половината си живот в България и започва да гради другата част от живота си извън родината.
Примерите за “невъзвръщенци” са безброй, защото съдбите на хората са безбройни. Много от тях са заварени извън страната от вододелната дата 9 септември 1944 г. Те избират да станат емигранти, защото не знаят какво да очакват в България
Николица Крушкина - съпруга на емигрант в Америка, споделя пред роднини, че при новото управление на държавата след 9 септември 1944 г., когато много хора се разделят със собствеността си, настъпват и много промени в самите тях. Една част от тези несретници се разболяват от психически болести, друга част се разболяват от нелечими болести и умират, защото не могат да преживеят болката от това да им бъдат отнети земи, сгради и помещения, за които те и техните роднини са работили честно и почтено през годините преди войната и по време на самата война. Властта отнема, за да даде или както се казваше: “Дайте да дадем!”. Властта отнемаше и от бедните, за да даде на “заслужилите”, а заслужили бяха тези, които бяха лоялни, тези, които бяха готови да бъдат лоялни на цената на всичко, дори и на цената на обезличаването си.
Ето това е един от проблемите, които карат някои хора да се превърнат в “невъзвръщенци”, защото така и така на тях им е отнет животът, отнето им е миналото и им остава само да изградят новото си бъдеще, а това е възможно на ново място.
“Изоставените” имоти в България са добре дошли за новите властници, които си ги разпределят, както черкези са си разпределяли плячката при набезите си в християнските села по време на османското владичество. Така новата власт се сдобива с безценни предмети на изкуството, килими, вази, картини, посуда, платове, мебели, лични вещи.
Неотдавна канал “Viasat History” показа случай във Франция за един евреин, работещ в склад за събиране на вещи на евреи по време на нацистката окупация. Той случайно попада на семейни снимки, които са предвидени за унищожение, защото те нямат стойност за нацистите. Успява да прибере тези снимки и те бяха показани в документалния филм. Такива удивителни истории вероятно е имало и при утилизацията на личните вещи на така наречените “невъзвръщенци” в България, защото властниците след 9 септември 1944 г. имат нужда от ценните им предмети, а не от техните спомени.
Пропагандата в България в онези години твърди, че “невъзвръщенците” са ограбили парите на държавата и с тях си живеят царски навън. Всъщност ограбените са именно тези така наречени “невъзвръщенци”. Новата власт е имала нужда да се оправдае, за да се узакони, за да започне да ограбва “на чисто”, за да се облагодетелства безнаказано и за да обясни предстоящите тежки години не със собствената си некадърност и узурпаторска безрасъдност, а с нещо, за което са виновни емигрантите. Тоталитаризмът имаше нужда от “външен враг”, а когато той се амортизира, се появи необходимостта от “вътрешния враг” - “врагът с партиен билет”. Тази водевилна градация на призраци осигуряваше стабилността на тоталитарната държава, а тя от своя страна гарантираше унизителния existenzminimum, който беше представян като преддверие на рая , наричан с безвкусния и безсъдържателен нонсенс - “светло бъдеще”.
При всичко това отговорът на въпроса в заглавието - защо не се завръщаха “невъзвръщенците” - “блудните синове” на България, изглежда повече от очевиден, но той е очевиден за онези, които имат очи, за да видят и уши, за да чуят.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”

Снимки: от интернет

Постсоциалистически литературно-художествен буламач

no_email@example.com (Давид) — Thu, 10 Dec 2009 21:38:16 GMT

Постсоциалистически литературно - художествен буламач, съчинен от всеобщо глупав българин, тоест аз - Давид

Първа точка в буламача - лют въпрос:
- Абе, граждани кьорави, с какъв прост акъл позволихме осем години да ни управляват Симеон, Станишев и Доган? Сега довчерашните послушковци в журналистиката се бият по челата, изненадано възклицават от простотиите им и бясно ги критикуват. Да, ама си живуркаха с вързани накриво вратовръзки и прословутата подхвърлена коричка хлебец. За някои доста продълговата.
Подточка: И докога така?
Втора точка:
- Поради замирането на българския цирк, интересните циркови представления се правеха от правителството начело с клоуна Зайо-Байо. Според изследване на препатили из затворите айдуци, по-добре било да изберем за министър-председател друг карикатурен персонаж от хумористичен вестник, желателно украински, да му дадем байрак в ръце и да кажем - води нацията, твойта мама, докато се издавим всички!
Подточка: Ето го, явява се като дух вечният приказен герой Гоце Негодников, любител на руска музика и на руски дебелофинансови интереси. Групата препатили из затворите айдуци седят е на тая пейка, пушат цигари “Арда” без филтър и се смеят. Абе - викат - ако тоя артист беше решил вместо за Зайо-Байо да гласувате за Калигула, по нашите земи вече щеше да бъде възстановена Римската империя! Кой е виновен, че сте глупави и позволихте на главите ви да се настанят най-големите идиоти и бандити?
Трета точка:
- Колективно разглеждане на картината “Български пишман-социалисти търсят под вола теле с цел да докажат, че не са чак такива крадци, каквито са”. На преден план ясно личи духът на краваря Гоце Негодников, който клечи под вола и внимателно го опипва за наличие на виме. Голяма глутница сподвижници го подкрепят и подсказват - не натам, другарю, пипай по-между краката, там ще да е!
Най-вляво и горе на картината Румен Петков разяснява на стекли се любопитни животновъди, че тоя вол няма начин да не е родил теле и той ще го намери вероятно в Дупница при братя Галеви, където е отишло да пасе. Съвсем завоалирано е представено лицето Р. Овч. в разговор с Корнелия Нинова относно корупцията. Картината е първо платно от цяла изложба, чието представяне тепърва предстои. На мен не ми се гледа.
Подточка: Търсенето на теле под всеки вол е дейността, с която повече от век оправдават съществуването си социалистите не само в България, а и в целия свят. Когато случат и на прост народ, те даже успяват да намерят телето и тогава избитите мъже, жени и деца са безброй. Мъжете ще се прежалим някак, ами майките и децата?
Ех, малоумници пишман-социалистически, колко хора сте унищожили заради празните си тикви и за да крадете чуждото...
Четвърта точка:
-Край.

Давид

Шантаво маниерно размишление

no_email@example.com (Давид) — Thu, 26 Nov 2009 15:24:32 GMT

Шантаво маниерно размишление, размислено по време на социалистически средновековни времена от малоумен ученолюбив мислител, откъде ли пък се намери. Размишлението е размислено на глас пред публика в салона на бившето кино “Българо-съветска дружба”, понастоящем бизнес-клуб “Тайни интереси”.

Начало:
(тишина)
(и още)
( вече петнайсет минути тишина, които минаха като седемнайсет мига от пролетта)
(глас от публиката):
- Абе, защо е толкова тихо?
(втори глас от публиката):
- Млъкни, бе! Тъмница е и не е студено, излежавай се в ъгъла и дреми.
(първи глас от публиката):
- Има мухи и ми пречат на съзнанието.
В този момент на сцената излизам аз в ролята на мислител и хоп - светва прожекторче. Мъничко такова, едва ми се вижда носа и част от веждите.
(глас от публиката):
- Гледай го пък тоя какъв крив нос има.
(втори глас от публиката):
- Да бе, отгоре на всичко е прегърбен и куца.
(трети глас, женски):
- Може да се прави на Квазимодо...
(мой глас):
- Да почвам ли?
(съвсем неизвестен глас) :
- Бах ли му мамата. Айде почвай и карай по-набързо.
(мой глас):
- Добре. Ето какво мислех аз:
- Мислех, че социализмът мисли за своите социалистчета. После разбрах, че социализмът мисли само за тези, които социалистически го притежаваха и пещерно-капиталистически експлоатираха своите социалистчета. Вкупом всички собственици на развития социализъм мислеха за фасадата на Ерих Хонекер, Фидел Кастро и други едри латиноамерикански, африкански и азиатски социалисти, за да докажат на капитализма, че социалистическият социализъм е по-добър от капиталистическия социализъм. Поради задълбоченото им мислене социалистическите социалистчета бяха по-измъчени и от най-бедния капиталистически социалист. Ошашавен от социализъм, гледах как още по-ошашавените от мен ошашавено гласуват за шашава социал-капиталистическа групировка, която и днес продължава да ни ошашавя и шашаво се нарича Българска социалистическа (бах мама му!) партия.
- Мислех, че капитализмът е враг на човечеството, защото е гнил и покрай него може да изгние всичко живо. После най-социалистите станаха съвсем капиталисти, въобще не изгниха и, надничайки иззад ъгъла на историята, потриват доволно ръце и се присмиват на кретен-социалистите, които баш-глупаво дават власт на пишман-социализма, за да ги направи на хептен-идиоти. Да е честито на всички.
- Мислех, че сериозният човек трябва да бъде сериозен и в сериозно, и в несериозно общество. След сериозни проблеми със своята сериозност, в невръстна възраст разбрах, че сериозността води до киселини в стомаха или най-малкото до лудост. Вече най-сериозно отхвърлям всякаква сериозност, което пък се оказа, че е невъзможно, за сериозно съжаление.- Мислех, че мъжете са недостойни създания, а жените - достойни. След като шестстотин пъти недостойно бях измамен от достойни жени, с достойнство си помислих, че е недостойно да се търси достойнство там, където недостойното е достойнство.- Мислех, че мъжете мъжествено се справят по мъжки с мъжествени задачи. След като мъжествено преминах голяма част от мъжествения си живот, разбрах, че мъжете приличат на определено място от женското тяло, и че и на мен ми се е случвало. Мъжествено казано, неведнъж.- Мислех, че жените миришат приятно и трябва да бъдат мирисани. След като помирисах насам-натам, не останах доволен и разбрах, че приятният мирис на много от мирисаните идва от добавени активни мириси, и че хубавият мирис е мирисът на собствения им мирис, при условие, че е изкъпан не много отдавна.- Мислех, че да се учи, е учена работа. След като научих какво ли не разбрах, че по-учени от мен са онези, които не са научили нищо, но учено използват ненаученото, представяйки го за много научено. Тези учени сега учат другите на учене. Учена работа - неуки учени учители на още по-неуки учени некадърници, тоест - политика.- Мислех, че който мълчи, е мъдър. Наблюдавайки мъдростта на един мълчащ мъдрец от Мадрид разбрах, че мълчанието му не е белег на мъдрост, а на благороднически произход, съчетан с неблагороден мълчалив стремеж да придобие земите и горите на цяла България. И Мусала. Вече мъдро избягвам мълчаливите мъдреци, за всеки случай.- Мислех, че тези, които говорят, говорят защото имат какво да говорят, а не говорят колкото да не пасат овце. После се оказа, че повечето говорещи говорят, за да не мълчат, което би имало повече смисъл, но по-малко доходи. Най-разговорливите изговарят най-безсъдържателни безсмислици, което говорене беше изобретено от мълчаливия мъдрец от Мадрид, преселил се на Мусала и активно въведено в употреба от глутницата заобикалящи го най-бeзсъдържателно безсмислени хора.
Техните неуки учители от социал-капиталистическата групировка, както винаги мъжествени като определено място от женското тяло, неуко ги учат, че достойнството на безсмисления им живот е в подкрепата на недостойното социал-капиталистическо достойнство. Миризмата на шантаж, полъхваща от използването на миризливото минало на дребни миризливци, се разнася от социалистическия вятър и брулени от него, най-големи миризливци говорят с гордост за своята смрад. Мъдрецът от Мусала мълчаливо слуша ненормалното говорене за смисъла от избиването на част от народа му и на някои от неговите роднини и мъдро изговаря “ да гледаме позитивно “ към следващия декар земя, засята със сребърници. Наслушал се на такова говорене разбрах, че говоренето, разговорно казано, е като меко сирене с топъл хляб, и е по-предпочитано занимание дори и от пасенето на овце в приятна превъзходна прохладна прелестна пролетна привечер, аман, точка.
- Мислех, че управляващите управляват с цел постоянно да подобряват управлението на управляваните. После се оказа, че управляващите управляват, за да използват управлението за управляване на пари, които крадат от управляваните, с цел да подсигурят фамилиите си до три хиляди и двайсета година и още по-дълго управление в настоящето. За такова управляване на управляващите са си виновни управляваните.
- Мислех, че е необходимо да се мисли, иначе - марш оттук, какъв си ти! Мислейки, осъзнах, че мисленето не е дейност, която може да бъде осмислена от ония, чиято работа е да мислят, вместо неможещите. За идиотите, вследствие на идиотска липса на мислене и неосмислени идеологически залитания, мислят още по-големи идиоти.
От толкова мислене изразходвах способността си да мисля и останах без никаква мисъл.
(глас от публиката):
- Егати глупостите, нищо не разбрах.
(втори глас от публиката):
- Ей, обаждай се полека, че ме стряскаш. Толкова си може човекът, толкова дрънка, ама поне говори тихо. А ти си се развикал като параходна свирка.
(трети глас, женски):
- Като стана дума за свирка, няма ли кой да ме позатрупа с малко нежност, пък после ще видим?
(съвсем неизвестен глас):
- Кой знае каква грозна мутра имаш, та се криеш тук в тъмното. Не можа ли да намериш някой пиян комшия да те затрупва?
(мой глас):
- Ей, дремете тук на топло, а аз си тръгвам, защото съм старо ергенче и няма кой да ми запържи боба. Още преди три дена го сварих и или ще се прокисне, или пак ще плъзнат из него гъгрици. Егати породата се е развъдила тази година - издържат и на варене.
(глас от публиката):
- С тоя крив нос и боба си не можеш да овардиш. Айде бегай, че се разприказвахме много, а така и не разбрах за какво става дума.

Давид

БАЙ КРЪСТЬО РАЗКРИВА ИСТОРИЯТА НА ГРЕЯНАТА РАКИЯ

no_email@example.com (Давид) — Fri, 20 Nov 2009 14:22:46 GMT

Секретно интервю с бай Кръстьо, взето по тъмна доба в близост до чайник с греяна ракия. Поради необходимостта от уточняване на множество исторически факти след края му кореспондентът на агенция Франс прес - Плешивец, Белоградчишко установил, че вече няколко пъти било съмвало и мръквало, а той е заобиколен от голяма група празни чайници.

- Бай Кръстьо, защо хората са започнали да греят ракията?
- По медицински съображения - за обеззаразяване. Греят я, за да изморят вирусите, които плуват в нея. Греенето е започнало още преди хилядолетия, когато се е появил спинът, а първи са го въвели нашите древни траки. Един трак клечи, грее, другите го наобиколили и чакат с нетърпение, а Орфей им пее тракийски народни песни.

- Орфей още на трезво ли е започвал да пее?
- Да, защото той е изобретил пеенето. Насядат траките на поляната, пият греяна ракия, Орфей им пее и мирише алкохолни изпарения. Наоколо хвърчат винарки, древни гърци и римляни правят опити да се присламчат до ракията, а над тях светят великите тракийски звезди.

- По онова време имало ли е Луна?
- Не, появила се е значително по-късно изневиделица. Спи си една нощ целия свят, събужда се и гледа - по небето хвърчи Луна.

- През деня?
- Първоначално Луната е светела през деня, после са я преместили да свети нощем за улеснение на котките и на хората, които се прибират от кръчмата по тъмно. Без Луна котките се затруднявали да ходят по покривите и е имало чести случаи на падания. Когато котката паднела на земята, ставала, поизтупвала се и си тръгвала. Представяш ли си, обаче, какво е ставало, когато някоя котка паднела на главата на изморен гражданин, който с последни сили се прибира от кръчмата?

- Ужас! Сигурно е изтрезнявал и му се е налагало да се връща и да си допива. Значи котките са преместили Луната да свети през нощта, за да не падат от покривите?
- Не са котките, голяма сила е свършила тази работа. Луната е била преместена от активисти на тогавашната Световна федерация на пияниците.

- А защо в днешно време ние си нямаме федерация?
- В Америка има, там всички лица над шестнайсет години членуват в дружеството на анонимните алкохолици. Съберат се, насядат и всеки започва да се оплаква, че да се пие е лошо, но ако не пиеш, жените изглеждат още по-грозни. Те пък контрират с тезата, че не са виждали истински мъж от последния път, когато са ходили в България и са се пропили от сексуално отчаяние. Изведнъж новопостъпил анонимен алкохолик съобщава, че в Русия населението пие до обезобразяване и въобще не му е зор.Тогава всички започват да реват, кой знае защо, изнежили са се и не приличат въобще на древните ни тракийски колеги. По едно време ги обхваща ежедневното помирение със собствените пороци, отиват в кръчмата и си поръчват греяна ракия. В Америка всички пият само греяна ракия, защото се грижат за здравето си. Ако на някой, разбираш ли, му пробутат негреяна, той я сочи с пръст и повтаря: ,,Вирус, вирус!” Иска да каже, че в нея има СПИН. Кръчмарят умира от срам, сбива се със сервитьора и лично поднася греяна ракия барабар с извинения.

- Бай Кръстьо, като пием през лятото студена ракия, как не сме се заразили със СПИН?
- През лятото СПИН-ът върлува по друг начин. Тогава той не ходи по ракията, а по извънбрачните връзки.

- Греяното вино с лют червен пипер пак нашите траки ли са го измислили?
- Умните неща се измислят само от умни хора като нас. Обаче по онова време лютият червен пипер бил дефицитна стока, употребявали го богаташите, защото се намирал само в Америка, а Колумб все не успявал да я открие.
Лутал се а насам, а натам, слушал некадърници и зложелатели и тя си стояла неоткрита. Наши съселяни, които по онова време били на екскурзия из тамошните пристанища, му задали въпроса: “Христофоре, къде си тръгнал да откриваш Америка без наш човек?” Най-накрая на Колумб му излязъл късмета поради грешка. В бързината шерпите натоварили на кораба му между чипровските килими, подарък за жените на индианските вождове, и наше момче македонче от Гоце Делчев, пияно и неподвижно като тараба. След като се освестило, то изпило всичката ракия, отишло при Колумб и му казало: “Ей, пиенето свърши, няма човек наоколо, който да не съм го бил, телевизия липсва, забавления никакви. Кажи ми накъде си тръгнал, да те ориентирам, че ми дойде до гуша от тебе!” И Колумб си признал: “Търся Америка.” Нашето момче се ядосало: “Абе, защо не ми каза това още като изтрезнях първия път, досега да сме стигнали, да сме набрали лют червен пипер от сегашното древно Мексико и да сме го закарали на сегашните древни траки за греяното им вино. Няма да караш натам, а ще караш натам!” “Накъде, не разбрах, натам ли?” - попитал Колумб. “Не натам, а натам, бре, на български ти говоря!” Тръгнали натам и след малко открили Америка.

- Бай Кръстьо, докато нашето момче се лутало заради Колумб из океана и Америка си била все неоткрита, нашите древни траки как са се снабдявали с лют червен пипер без търговски връзки с Мексико?
- Извършвали са търговия с офшорни фирми, регистрирани в Тайван, на тях пък им го доставяли по въздуха мексикански пощенски гарги. Пиперът по онова време бил толкова лют, че се използвал за оръжие - нинджите си мажели с него петите и като ритнели вражески слон по мутрата, той умирал от отравяне. Нашите древни траки всяка година изпращали делегация на Тайванския пловдивски панаир. Натам карали древна тракийска ракия и бита вълна от каракачански язовец, а насам връщали лют червен пипер, тайвански тръстикови маратонки и ръчни слънчеви часовници с вградена аларма за шест часа по Гринуич. За транспорт използвали румънски дългокраки вълци, които се явяват прадеди на днешните магарета по косвена бащина линия.

- Бай Кръстьо, румънските дългокраки вълци не се ли опитвали да хапят съпътстващите ги граждани по крайниците?
- Не, по онова време и дългокраките, и късокраките вълци са били тревопасни, отгоре на всичко и преживни. Имали са, обаче, една особеност - за храна използвали само тревата котешки нокът. Изведнъж поради прекалено чистия въздух светът бил налегнат от явлението глобално захлаждане на климата и котешкият нокът изчезнал толкова повсеместно, че даже котките останали без нокти. От отчаяние им клепнали ушите и в продължение на векове по Земята се разхождали клепоухи отчаяни котки, а на вълците им се наложило да ядат, каквото докачат, станали хищници и всичко живо ги намразило. После се появила и приказката за Червената шапчица.

- Леле, колко е несправедливо, чак сега разбирам вълците каква кучешка съдба имат.
- Още по-тежко е било положението на котките, без нокти не са имали сцепление с терена и са се пързаляли като пияни скиорки. За да оцелеят им се наложило да поведат колективен начин на живот и да се подкрепят една друга, разхождайки се рамо до рамо в пакет. Представи си голяма група клепарести отчаяни котки, придвижващи се по време на поледица с неистово мяукане от точка А до точка Б. И отвсякъде са заобиколени от злорадстващи мишки, които им се подиграват, свиркат с пръсти и хвърлят по тях умрели скакалци и семки от мечо грозде. Тогава котките станали тревопасни, защото вече не можели да се изхранват с лов, риболов и кражби от хладилниците на населението. И така няколко века, докато глобалното захлаждане на климата се затоплило и им поникнали нови нокти.

- Трагедия! А на Тайванските пловдивски панаири нашите древни траки не се ли натравяли при покупката на химическото оръжие лют червен пипер?
- Срещу тях никакво оръжие не е действало. Трябва да се знае, че са били велики търговци и са могли да продадат дори на арменец кривогледа метилява овца за съпруга. Щом пристигнели в Тайван, наставал празник и местното население от радост започвало да чества Нова година. Понеже дългокраките румънски вълци имали неравномерен график на движение, нашите древни траки пристигали ту напролет, ту наесен и оттогава в Азия Нова година се празнува на кой когато му падне. Обаче без тях панаирът никога не започвал. Всички ги чакали, а те щом се довличали, първо си купували лют червен пипер срещу бита вълна от каракачански язовец и сядали в ресторанта да ядат шкембе-чорба от мамут. И тогава започвало всеобщо изпитание на чувствата. Нашите древни траки хвърляли в шкембе-чорбата от мамут толкова лют червен пипер, че от изпаренията увяхвали специално посадените за посрещането им древни казанлъшки рози, а посетителите на панаира се отдръпвали на два дена път. Наоколо оставали само препатилите нинджи, които си викали - бах мама му, и ги избивала пот от вълнение.

Ще се наложи внезапно да прекратя изложението на секретното интервю, защото в този момент бай Кръстьо установи пробив в системата за сигурност. Оказа се, че пияни офицери от руските тайни служби са надушили миризмата на греяна ракия и с настървение разузнават наоколо. Поръча ми непременно да ви предам посланието му - а наздраве!

Давид

ЗАТВАРЯТ ЛИ СЕ “ЗЕЛЕНИТЕ ОЧИ” НА ЕЖЕДНЕВИЕТО НИ?

no_email@example.com (Венцислав Жеков) — Fri, 09 Oct 2009 06:19:44 GMT

Казват, че София е една от най-зелените столици на Европа. Казват още, че българските градове са едни от най-зелените в Европа. Като че ли зашеметяващата урбанизация все още не е поразила красотата на нашите градски площи, въпреки неистовото, необуздано и настървено настъпление на бетона, стъклото и желязото. Софиянци се гордеят с Борисовата градина /бившият “Парк на свободата”/, както и с националния си парк Витоша, старозагорци се гордеят с парк “Аязмото”, хасковлии се гордеят с парк “Кенана”, варненци се гордеят с морската градина... Всеки по-голям град в България има свой парк, градина или национален парк и това е едно от най-големите богатства на нашите градски населени площи.
Японските специалисти по градинско изкуство присъждат на градините Кенрокуен едно от първите три места в класацията на най-именити градини в Япония, заедно с градините на Кайракуен в Мито и Коракуен в Окайама. Местоположението на парка на Петродвореца било избрано лично от руския цар Петър I, който искал да наблюдава отблизо строителството на новото военно пристанище Кронщад. Прочутият Хайд парк е достъпен за всички и се слави с традицията си да организира концерти, спектакли и други забавни програми. Разположен в сърцето на Манхатън, Сентръл парк е известен като първия градски парк в САЩ, а също и като един от бележитите обществени паркове в света, привличащ над 15 милиона посетители годишно. Някои от Ватиканските градини съдържат черти, характерни за Ренесансовия пейзажен дизайн, като много от тях са построени в италианския партерен стил. Други градини представят най-доброто от Барока.
Всеки известен град по света има и свой не по-малко известен парк. Нашите паркове обаче, като че ли са позанемарени. Неотдавна стана ясно, че една от забележителностите на парка край Руското посолство в София-къщата на кокоши крака /или както е по-известна-“Къщата на баба Яга/ е изгоряла, подпалена вероятно от скитници. Изящният дървен дворец, който се извисява в края на парка, в непосредствена близост до посолството, в момента е в разруха. Собственикът на мястото е прогонен дори от града, а дългогодишният му труд, който е сътворил една от столичните забележителности, е забравен. Гората наоколо е оставена без каквато и да било грижа и на практика е докарана до пустош. Неотдавна беше разрушен и водният кът с лодките, в близост до Стадион “Българска армия”.
Не е тайна, че част от алеите в Борисовата градина са места за “неформални интимни контакти”, което е и пикантна част от градския фолклор. Не са тайна и опасностите, които крият софийските паркове и градини. И все пак, те са богатство, което ни осигурява здраве. На първо място това са места, където може да се спортува, и то в най-различни видове спортове. Това са местата, където гражданите могат да се разхождат и да се отърсят от подтискащия градски стрес. Ние имаме паркове, с които с право можем да се гордеем, още от времето на царете Фердинанд I и сина му Борис III. Парковете са били доизграждани и впоследствие, като в тях са влагани най-съвременните идеи за паркостроителство и видово разнообразие на насажденията.
Парковете у нас са изграждани на исторически места, за които дори не знаем каква роля са изпълнявали. Такъв е случаят на “Аязмото” в Стара Загора. Според легендата, именно тук княз Борис I е приел Християнството и е взел решение за християнизацията на българския народ в средата на IХ в. Днес на това място има параклис, а паркът ни представя една от най-очарователните паркостроителни тенденции в световен мащаб. Тук могат да се видят растителни видове, които са уникални и не могат да бъдат открити никъде другаде из България. В парка край град Айтос расте един особен вид трън, който също е уникален и не може да бъде видян никъде другаде в страната. В същото време и този парк е изоставен, езерото се е превърнало в блато, а плуващият ресторант в него е само един романтичен спомен.
Софийските, а и останалите паркове са изпъстрени с паметници, които освен всичко останало имат и чисто образователна мисия. Тук могат да се видят и вековни дървета-свидетели на славни времена.
Пример за успешно паркостроителство е градинката, в която е разположен гробът на Петър Дънов в София. Това място е наистина едно райско кътче в сърцето на българската столица. Защо и другите ни градини и паркове да не могат да бъдат такива? Паркът около мемориалния комплекс “Камбаните” отдавна е изоставен. Това, че е наета частна фирма, която да го охранява, не изчерпва острата необходимост от неговата цялостна реставрация. Въпреки идеологическата натовареност на това място, то така или иначе е изградено, паркът също е уникален с “юбилейни” насаждения и разнообразие на растителните видове. В същото време обаче парковото осветление не е подържано, а на много места все още висят полуръждясали табели с меко казано безумни надписи от недалечното минало.
Опитите на дръзновени “строители” на съвременна България” за буквално бетониране на част от уникалния парк, който се намира на територията на Софийската духовна семинария, за щастие бяха осуетени. Цената за това обаче костваше постът на нейния ректор-Велички епископ Сионий.
Осветлението е проблем за много от парковете и градините ни. Инициативата за осветяването с ефектни светлини на исторически сгради в столицата и останалите големи градове е повече от похвална. Нашите паркове и градини обаче също се нуждаят от стандартно алейно и ефектно осветление и защото ще станат по-красиви, и защото ще станат по-безопасни. Те се нуждаят разбира се и от охрана. Преди години конна полиция по двойки охраняваше днешната Борисова градина. Какво се случи от тогава, конете ли се умориха, или полицията се дистанцира, но тази атракция и в същото време ефективна охрана вече е минало. Може би някои все още помнят, че преди много години, Градската градина в София се е заключвала нощно време. Достъпът до нея, извън разрешеното време, е водел до глоби. Романтичната целувка в парка също е обект на глоба, а помним един известен български филм, в който Апостол Карамитев нямаше точно пари за глобата, даде по-голяма сума и целуна своята любима още веднъж-за остатъка. Тази романтика има и друга страна, която се нарича сигурност. Охраната на парковете не просто трябва да се осигури, тя трябва да се организира по подходящ начин, така че да не се натрапва и в същото време да не видоизменя основното си предназначение.
Ако ценим археологическите и историческите си паметници, архитектурните си такива, не по-малко трябва да ценим и другото си богатство, което природата даром ни е предоставила и което сме длъжни да съхраним! Възстановеното езеро “Ариана” не може да ни отсрами за всички останали забравени, изоставени и “умъртвени” паркове и градини в страната!

Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”

{morfeo 74}

Секвоите са най-високите живи същества на планетата

no_email@example.com (Венцислав Жеков) — Fri, 02 Oct 2009 14:03:33 GMT

Неотдавна програмата “National Geographic” стартира своя собствена инициатива за спасяването на секвоите в Северна Америка. Какво налага това спасяване и защо то е необходимо? Секвоите са най-високите живи същество на планетата Земя. Счита се, че наименованието Секвоя произлиза от името на вожда на индианското племе чероки-Sequoyah. Оказва се, че секвоите може да са съвременници на Самия Иисус и дори и много по-стари!
Секвоя в отдалечена крайбрежна гора в Калифорния е била условно измерена като най-високото живо същество в света. Дървото, наречено Хиперион, се издига на височина 378,1 фута /115, 2 м/. То е с 2,4 м по-високо от предишния рекордьор - друга крайбрежна секвоя, наречена Стратосферен гигант, която расте в държавен парк на 145 км на юг. Най-високото дърво открили двама калифорнийски любители-ботаници Единият е Крис Аткинс, който открил сегашния рекордьор през 2000 г. Другият - Майкъл Тейлър - се върнал по-късно заедно с учени, за да измерят по-точно височината на дървото с лазер, качен върху триножник. В същата гора екипът забелязал две други секвои, които също били по-високи от настоящия рекордьор.
В “Националния парк Редууд” и “Националния парк и биосферен резерват Секвоя“ всички дървета си имат имена”: дървото на еди-кой си генерал, дървото на еди-кой си президент. Всички работници от националните паркове обясняват пътя например така: “Като стигнете до Грант и веднага наляво до Вашингтон, а оттам може да видите Рузвелт”.
Някога реликтови гори с гигантски растения са покривали по-голямата част от сушата на земното кълбо. Изкопаемите образци говорят за това, че гигантските дървета са съществували още през юрския период, преди 208 и 144 милиона години. От огромното разнообразие на реликтова флора до наше време са доживяли само вечнозелените гигантски секвои.
Най-добрите образци на този вид растат в “Националния парк Редууд“ на север от калифорнийското крайбрежие, който е обявен за национално наследство и заема пространство от 425 квадратни километра. Най-големите гигантски секвои растат в “Националния парк и биосферен резерват Секвоя“ в Централна Калифорния, който заема 1629 квадратни километра”.
Ако вечнозелената секвоя може да се счита за най-високото дърво в света, то гигантската секвоя е най-голямото и величайшо от живите организми. Гигантската секвоя може да доживее до 4000 години, отстъпвайки по продължителност на живот само на осилестите борове, които се срещат в сухите планини на Сиера Невада - известно е, че някои от тях са на 4900 години.
Много секвои са загинали в пожари, някои са удряни от мълнии... Но тези дървета са толкова огромни, в тях има толкова голяма жизнена сила, че вътре в ствола пожарът може да трае няколко седмици. Няколко дървета изгарят напълно, но болшинството от тях с времето успяват да се възстановят напълно. Черни белези върху редица големи дървета, които все още виреят добре, показват, че те са устояли на много унищожителни пожари.
Дървесината на секвоята е много ценна. Факт е, че нея не я “ядат” гъби, плесени и насекоми, тя е почти вечна. Това принципно обяснява и почтената възраст, до която достигат тези дървета.
Шестстотин и петдесет годишна черница е най-старото защитено дърво в София. Черницата се намира в центъра на столицата, в района на Централна баня. В двора на Боянската църква има 3 вековни секвои, засадени от царица Елеонора. В Борисовата градина в София в частта близо до квартал Изток и до тенис кортовете също има секвоя от времето на цар Борис III. На сходна възраст има и една секвоя в частта на Борисовата градина до квартал Изгрев. Този растителен вид може да бъде видян на още много места в България-Ивайловград, Пловдив, Смолян и други.
Едно от първите свидетелства на българи в по-ново време за гигантските секвои в Америка е това на Елена и Георги Иванови, които посещават САЩ през 1971 г. На 24 юни те са в парка на секвоите. Води ги българин от София на име Михал. Георги разказва, че в парка има автобус, който разхожда посетителите. Той споделя, че през дънерите на тези дървета може да мине лек автомобил, нещо, което впечатлява дори и днес с мащаба си! Георги и Елена запазват спомените си за тези гигантски дървета и преживяванията си в този парк. Семейството пази и снимки от парка, които са единични свидетелства в онези години за българите. Не веднъж те споделят тези впечатления и паркът постепенно придобива популярност и у нас, въпреки обективните ограничения на така наречената “желязна завеса” от втората половина на ХХ век.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”

{morfeo 72}