<?xml version="1.0" encoding="utf-8"?>
<!-- generator="FeedCreator 1.8.0-dev (info@mypapit.net)" -->
<rss version="2.0"  xmlns:atom="http://www.w3.org/2005/Atom">
    <channel>
        <title>Culture</title>
        <description><![CDATA[Култура]]></description>
        <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/</link>
        <lastBuildDate>Sun, 05 Sep 2010 16:23:44 GMT</lastBuildDate>
        <generator>FeedCreator 1.8.0-dev (info@mypapit.net)</generator>
		<atom:link href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/index.php?option=com_ninjarsssyndicator&amp;feed_id=4&amp;format=raw" rel="self" type="application/rss+xml" />        <item>
            <title>Мила Родино... - бр. 36</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1645-mila-rodino-br-36.html</link>
            <description><![CDATA[<p><img src="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/images/stories/2010/issue34/theweek/culture/00.jpg" border="0" width="300" style="float: left; margin: 5px;" /><em>За автора:<br />Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.<br />Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.<br />Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.</em><br /><br /><strong><em>Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.</em></strong></p>
<p><strong><br /><em>Откъс 3</em></strong></p>
<p>Махнаха белезниците, които бяха оставили белези по изтръпналите ръце на Ник.<br />Цивилният подписа документите, сержантът козирува, обърна се кръгом и тръгна да напуска стаята - някой му отвори вратата отвън.<br />- Шефе, тук съм и ще бъда тук на стола, - това високо и ясно каза млад нисък мъж по синя риза, който имаше кобур с пистолет под лявата мишница, - спокойно!<br />- Спокойно и без резки движения, - каза цивилният с тихия си и нежен глас.<br />Чак сега Ник можа да се огледа и да възприеме нещата реално. Видя, че в стаята има бюро, че той стои на дървен стол пред бюрото, че цивилният е почти потънал в мрак, осветен само от екрана на компютъра. Настолната лампа на бюрото светеше почти в лицето му и го заслепяваше. Толкова видя, но чу:<br />- За протокола: днес, четиринадесети март, две хиляди и пета година, аз, следователят Васил Векилов, разпитах арестанта... Момче, кажи си трите имена високо и ясно, - разпореди той.<br />- Какво да ви казвам, нали го пише в документите! Защо ме арестувате, нищо не съм направил. Искам адвокат, защо не ми прочетоха правата... - Ник не можа да завърши тирадата си, защото следователят се бе промъкнал до него и му удари такъв шамар, че ушите му писнаха.<br />- Попитах за името ти, - продължи с тих и нежен глас той, - име, презиме, фамилия, рождена дата и адрес.<br />- Кой адрес, в Париж живея на улица “Шарите” 58, в V арондисман, а софийският адрес не го знам, защото нашите се преместиха в нов апартамент преди един месец и не знам къде е...<br />- Добре, така и ще издиктувам на диктофона - лицето идва от Париж и няма софийски адрес на отсядане, няма и лични вещи. Готово, а сега ще ни погостуваш в килия номер седем, която в момента е празна, защото е още начало на нощта. Но съм сигурен, че до сутринта ще имаш весела компания, ха-ха-ха-ха... - и смехът на следователя бе тих.<br />- Момент, мосю следовател, кажете ми поне защо съм арестуван, в какво съм обвинен? - Ник се беше вече просълзил и бършеше носа си в ръкава на червеното си яке. Бяха му взели и носната кърпичка. - Много ви моля, разберете, аз съм женен за французойка и идваме при родителите ми, които не са я виждали, а тя може би е вече бременна, и то лично от мен, а аз съм много добър и свестен човек и много обичам България...<br />Вероятно това “мосю”, пък и бременната французойка, нещо разколебаха следователя, който започна да щрака по клавиатурата на компютъра, а после дълго чете нещо от екрана. Каза:<br />- Гражданино Карастоянов, вие сте в масива на полицията и сте обявен за издирване още от 1999 година. За какво ви търсят не знам, това ще узнаеш от твоя следовател още в понеделник сутринта. Тогава е на работа капитан Заекова, която води твоето следствие. Днес е събота вечер, а в събота и неделя работят само дежурни като мене. Де да знам за какво те издирват, може да си убиец, може да си терорист, кой знае какъв си. В понеделник всичко ще се изясни, а до тогава ще ни гостуваш. Това е положението!<br />- Майчице мила, чак до понеделник, о, Боже, ами сега... - простена Ник.<br />- Арестанта - стани, ръцете отзад, кръ-ъ-гом! - заповяда пак с тихия си гласец следователят.<br />Вратата се отвори и ниският човек с пистолета под мишница галантно му посочи да излиза.<br />- Оттук, мосю, и без щуротии. Напред към килия номер седем и приятно прекарване. Там си избери нар, сега няма никого, та си с предимство. Има кофа за естествени нужди, но до утре ще бъдеш гладен, защото вечерята вече мина. Там ще си махнеш връзките от маратонките. Ще ми предадеш и колана на дънките.<br />И Ник, с ръце отзад и преплетени крака, се затътри към килията.<br />Във фоайето на летището течеше истинска драма. Този път Емануела плачеше с пълна сила и сега тя мокреше рамото на току-що пристигналата си снаха. Залата се изпълни с нова партида посрещачи, въоръжени с букети, възбудени и шумни. По тази причина тя почти започна да крещи:<br />- Стояне, какво става! Къде е Ник? Какво стоиш и се пулиш! Предприеми нещо, дявол да те вземе, бързо предприемай нещо, бързо, бързо, о Боже, - гласът и изби в истеричен фалцет, - действай, питай, разпитвй...<br />Стоян стоеше, съвсем оглупял, в ръка с букета гербери. На това летище нямаше пейки и хората стояха прави. Емануела и Колет, хванати за ръка, се бяха подпрели на количката с багажа, бледи, с размазан от сълзите грим и следи от червило по лицата и шиите, следствие на многото целувки, които си разменяха.<br />От несвързания разказ на Колет, кое как е било, Стоян разбра най-накрая какво се е случило. “Кого да попитам?” - си мислеше той. Бюро информация е затворено, наоколо няма служители на летището. Става късно и къде ли е Ник? В един момент съобрази нещо и хукна към изхода на залата.<br />- Къде отиваш, - започна да пищи Емануела, - изоставяш ли ни, какво...<br />Стоян само махна с ръка и се озова пред полицая, който беше на пост пред вратата на залата за посрещачи.<br />- Господин полицай, моля, много ви моля, - започна Стоян. Разправи набързо и задъхано какво се беше случило. - Много ви моля, поне ми кажете къде са го закарали, къде ги карат такива като него, много ви моля...<br />Полицаят невъзмутимо си допуши фаса, внимателно и бавно го загаси в пясъка на високия пепелник и изгледа няколко пъти от главата до петите разтревожения човек пред него.<br />- Каквото е надробил, ще си го сърба. Ние сме тук за това, да хващаме разни елементи. Значи, бдим и пазим Републиката. А такива като синчето ти ги карат в следствения арест на Централния. - С това полицаят даде да се разбере, че е приключил разговора. Обърна се и започна да се вглежда в идващите посрещачи, най-вече в хубавичките и млади момичета.<br />- Ели, - така и викаха на Емануела близки и познати, - Ник е в затвора.<br />- Защо в затвора, в кой затвор, къде е този затвор?<br />- В София има само един затвор, и това е Централният. Стегни се и да започнем да действаме. Хайде да седнем в колата, от там ще се обадя на адвокат Деянков. Той има връзки навсякъде, той ще ни каже какво да правим, ще му платя, колкото иска на него и където трябва, само да отървем Ник. Хайде в колата!<br />Добутаха количката с багажа до колата в паркинга на летището. Новото “Пежо” бе излъскано по случай посрещането на скъпите гости. Настаниха се в него и Стоян веднага набра адвоката по мобилния си телефон. Разправи му за какво става дума, непрекъснато повтаряше, че ще плати, каквото му се поиска и пр. Явно тези доводи бяха сериозни, защото задействаха адвокат Деянков, който явно вече беше задрямал пред телевизора след обилното хапване и пийване на вечеря.<br />- М-м, да! Ще видя какво мога да направя! Значи Николай Стоянов Карастоянов! Твоя ЕГН и адрес го имам тук в книжката. Сега стойте, където сте, и не мърдайте. Аз ще се обадя тук-там и после ще ви позвъня. Чакайте! - и връзката прекъсна.<br />- Какво да чакаме, ами то резервацията в ресторанта вече тече от доста време, нали си дал капаро, какво да правим, а? - отново занарежда Емануела.<br />- Ами като бъркотията се оправи, ще отидем да вечеряме там. Какво иначе, да претопляме манджите вкъщи? Не, там в ресторанта, така ми се допи една студена бургаска... Там, там! - Стоян говореше в такт с нервното барабанене на пръстите си по арматурното табло. - Сега ще чакаме и ще видите, че всичко ще се оправи. И като се оправи, ще го забравим... - Там-там-там.<br /><br /></p>
<p><em>продължава в следващия брой</em></p>
<p style="text-align: right;"><em><strong>Андрей Симеонов</strong></em></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Андрей Симеонов)</author>
            <pubDate>Fri, 03 Sep 2010 11:48:16 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1645-mila-rodino-br-36.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Мона Чобан и нейната нова книга “Париж 18” - бр. 36</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1646--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-36.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong> Откъс 17<br /></strong></em></p>
<p><em>продължение от миналия брой</em></p>
<p>Въобще при баба ми Анастасия, когато ставаше дума за храна, всичко беше голямо и по много. Дали не и е останало от някакви гладни години, за които тя споменаваше в измислените си според мен спомени?<br />Та този гювеч се намазва с мазнина, отдолу се разстилат два-три листа зеле (най-добре кисело - това е друга кулинарна магия, която отново не успях да усвоя) и започва реденето. Реди се слой след слой, ред след ред, докато не се напълни гювечът. Сърмички, късчета свинско месо, късчета телешко, кървавица и така догоре. Разбира се, с подправки. Не че знам какви - бабините. А когато цялата тази грамада е почти догоре, слага се едно пиле, малко бульон и се захлупва с глинения капак. От брашно и вода се прави онова специално лепило, с което се запечатва гювечът. После - в печката, на ниска, ама на много ниска температура. И започва голямото чакане до вечерта. А тогава - пръстите да си оближеш!

<p><a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1646--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-36.html">продължава></a></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Мона Чобан)</author>
            <pubDate>Fri, 03 Sep 2010 00:14:16 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1646--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-36.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Поезия - Людмила Билярска - бр. 36</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1647-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-36.html</link>
            <description><![CDATA[<p><strong>Людмила Билярска</strong></p>
<table style="width: 98%;" border="0">
<tbody>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>В ударите на  пулса...</h3>
Разливам те навсякъде из мен -<br />красиво, благодатно и горещо...<br />С такава радост нося този ден,<br />във който Бог посочи да се срещнем!<br />И търся най-звънливите слова,<br />небесния ни дар с венец да кичат.<br />Очите ми се пълнят и шептя -<br />на всеки цвят прошепвам, че обичам.<br />Прекрачвам смело всичките земи,<br />ведно със Океана <br />и замирам<br />в прегъдката на моето момче,<br />обсипало ме с нежното си синьо...<br />Отпускам се в най-скъпите ръце<br />и тъна във божествена наслада.<br /><br />Ръката ти поставям да чете<br />от пулса ми това, което трябва...<br /></td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Прелитане на ангели...</h3>
Не беше гладен. Но не бе и сит...<br />От месеци е в нямо безразличие.<br />След jobless стана homeless. После - свит.<br />И усвои бездомните привички.<br />Например да попита: Как сте днес?<br />А после да поиска малко дребни.<br />Броеше ги вглъбено цент по цент.<br />Повтаряше си... днес ще е последно...<br /><br />Тя се нахрани с лекичък обяд<br />и тъкмо се накани да си тръгва,<br />той доближи. <br />Бездомен явно. Млад.<br />Измънка: как сте? И поиска дребни.<br />Не носеше във себе си пари.<br />Отдавна не заплащаше в банкноти.<br />Повдигна рамене. Разля коси.<br />Да, иска, но не може да помогне.<br />Той тръгна. После ясно чу: Момент.<br />Подадената карта бе в ръката -<br />Platinium. <br />Купете си за ден,<br />каквото ви е нужно. Ще изчакам.<br /><br />Допиваше си чая със лимон,<br />когато той се приближи отново.<br />Държеше плик. Приведе се в поклон.<br />И ресторантът се изпълни с хора...</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top">
<p> </p>
</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Прочистване</h3>
Отделяй всичко счупено встрани.<br />И сили намери да го изхвърлиш.<br />От острите му ръбове боли...<br />Добре ще е съвсем да го загърбиш.<br /><br />Почистиш ли, отмий с дезинфектант -<br />не ти е нужно и парченце спомен.<br />След срещи с хора, лъхащи на фалш -<br />изтрий и не забравяй да отвориш...<br /><br />Животът го изисква, затова<br />отломките недей да трупаш вещо.<br />Пази го от разбитите стъкла<br />улучени от нечиите грешки...</td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Гаргата</h3>
Заграчи властно. И заграчи грозно.<br />Изпъваше пространството докрай.<br />Сега ще властва в цели два сезона<br />и дрезгаво-нахално ще ридае...<br />А тишината се изду балонно.<br />До писък - в съсък, й се подчини.<br />И стана сиво, тъжно и отровно.<br />Напомняше за смърт и за мъгли...<br />Царица-гарга. <br />А мигът отплува...<br />Не смогнахме да махнем и с ръка.<br />Ята, които често не сънуваме.<br /><br />Покоят се изпълваше със - грааа...<br /><br /></td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top"><br /></td>
<td class="fs3" valign="top"><br /></td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Гребни живот...</h3>
За втора нощ очи не склапя.<br /> Прегазил нощната стена,    <br /> стои безпомощен и грохнал<br /> със газеничето в ръка.<br /> Ту я покрие, ту й шепне<br /> нелепици като дете.<br /> Потта попие, в страх притрепне,<br /> щом сети как душа бере.<br /> Човек е сякаш. И е скъпа -<br /> навсякъде му е другар<br /> По път със нея е замръквал.<br /> Със него дърпа чер товар...    <br /> Поднася й водица в менче:<br /> пийни душице - й шепти.<br /> Сълзи напират. <br /> Мъж е... Eх,че...<br /> Тежи му мъка брана с дни.<br /> Животното задиша кротко.<br /> А той не спира да мълви:<br /> гребни, Звездано, от живота.<br /> От моя, давам - си гребни.<br /> Окото бавно се избистря,<br /> пристъпя вече на крака.<br /> Отприщен мъжки вопъл плисва.<br /> Сполай ти, Боже! - сви нощта...</td>
<td class="fs3" valign="top"></td>
</tr>
</tbody>
</table>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Людмила Билярска)</author>
            <pubDate>Fri, 03 Sep 2010 00:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1647-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-36.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Мила Родино... - бр. 35</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1627-mila-rodino-br-35.html</link>
            <description><![CDATA[<p><img src="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/images/stories/2010/issue34/theweek/culture/00.jpg" border="0" width="300" style="float: left; margin: 5px;" /><em>За автора:<br />Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.<br />Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.<br />Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.</em><br /><br /><strong><em>Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.</em></strong></p>
<p><strong><br /><em>Откъс 2</em></strong></p>
<p>Сълзите и не се стичаха, а пръскаха напред от зачервените и очи. Огледа оределите посрещачи и сред тях позна свекъра и свекърва си, които знаеше от многобройните снимки. Те също я познаха - нали стотици пъти бяха гледали снимките, които Ник им изпращаше.<br />- На мама момиченцето, - се хвърли да я прегръща Емануела, веднага след като Колет излезе във фоайето на аерогарата. - Защо плачеш, миличко, и къде е Ник? - попита на сносен френски Емануела.<br />- Какво става тук и къде е Ник? - забоботи басът на Стоян.<br />Като че ли чак сега Емануела осъзна, че чедото и го няма и пребледня. Колет продължаваше да плаче и хлипа и не можеше да обясни нищо, а само мокреше рамото на свекърва си със сълзи и сополи.<br />...<br />Четиридесет и пет минути преди това, пред една от будките на граничния контрол се разигра драма. Полицаят взе паспорта на младия мъж с разпуснати дълги коси, облечен в тъничко и късо червено яке. Това беше Ник, който потропваше вече от нетърпение да попадне в прегръдките на мама и татко и да представи съпругата си. Колет стоеше зад него и беше достатъчно висока, за да следи действията на полицая зад стъклото. Последният дълго прелиства паспорта, а после се вторачи във воднисто-сините очи на Ник. Започна отново, но този път много бавно да разглежда паспорта. После се загледа за дълго някъде под рамката на стъклената преграда, отново разгледа лицето на Ник и с решително движение натисна червения бутон в дясно на бюрото му.<br />Само след 2-3 минути от една странична врата, почти бягайки, се появиха двама едри полицаи, оборудвани с всичко - пистолети, палки, радиостанции и белезници. Без обяснение те подхванаха от двете страни Ник и почти го извлачиха в страни от будката. После му извиха ръцете назад и с професионална хватка му щракнаха белезници около китките.<br />След тях се втурна Колет, която буташе с крак големия сак. Така тя беше затруднена да ги настигне. Полицаите отключиха вратата, от която бяха изхвърчали, и тя с трясък се затвори пред носа на вече силно разтревожената съпруга. Нямаше брава и Колет започна да блъска яростно с юмруци по металната врата. Никаква реакция! Тя усети как гърлото и се свива и пресъхва. Когато след около десетина минути вратата се отвори, тя не можа да издаде никакъв звук. Картината, която се разкри пред смаяния и поглед, съвсем я смрази. Подпря се на вратата с големия сак в краката си, готова да припадне всеки момент.<br />По средата на стаята стоеше Ник само по слипове и чорапи. Дрехите му бяха натрупани на една маса и единият от полицаите ги претърсваше много подробно. Другият седеше зад бюро, прелистваше паспортите им и попълваше някакви документи.<br />С дрезгав от смущение глас Ник едва промълви на френски:<br />- Спокойно, мила, та това е само една справка. Има някакво недоразумение и след малко всичко ще се оправи...<br />Полицаят зад бюрото не го остави да довърши и почти изрева:<br />- Стоп, стой! Тук не може да се говори на друг език, освен бавно и ясно на английски, та и ние да разбираме. Кажи сега какво и каза.<br />Каза им и в този момент Колет започна да плаче.<br />Обискът на дрехите завърши, освободиха само едната ръка на Ник и той с мъка и помощта на Колет започна да се облича. На бюрото останаха часовникът му, мобилният телефон, портфейлът с български пари и около 200 евро, тъмните му очила и тефтерчето с адреси и телефони. Всичко това бе надлежно описано.<br />- Та, значи, господине, - започна по-младият полицай, - превеждай де, та да не повтарям, шъ’ ти говоря бавно...<br />- Та, значи, господине, ти си задържан, защото те има в базата данни на полицията в Република България за издирвани лица. Нашата работа е да те арестуваме, обезвредим и да те закараме в следствения арест на Централния затвор. Там ще се разбере защо те търсят, какви си вършил и всичко.<br />Като чу това, Колет започна да плаче с пълна сила. Скимтеше и хълцаше така жално, че на по-възрастния полицай нещо му дожаля:<br />- Виж к’во госпожа - мадам, де! Твоят нещо е загазил и сега ще го отведем в следственото. Така е по закон, а ти си свободна. Взехме телефона и адреса, на който ще отседнеш и трябва да те предупредим, че до изясняване на случая не трябва да напускаш местоживеенето си. И двамата сте ми много симпатични, та ето, вземи този найлонов плик с личните вещи на задържания. То там, в следственото, се събират разни боклуци и не е сигурно дали твоят ще осъмне с тях, ще го окрадат като едното нищо. Хайде, движение!<br />Почти изтласкаха Колет навън, вратата хлопна зад нея и тя, едва ли не припаднала, тръгна по указателните табелки към митницата. Там вече бяха информирани за “инцидента”, та последва т.нар. “цялостна проверка”. Преровиха и разбъркаха нещата от куфарите и сака, като ги разглеждаха и опипваха едно по едно. Не откриха нищо съмнително. Едрата митничарка, като я видя така пребледняла, едва крепяща се на крака и цялата обляна в сълзи, нещо я съжали, та не извърши това, което изискваше цялостната проверка - събличане и т.н.<br />Натовариха куфарите и сака, които едва затвориха след проверката, и я отпратиха по живо, по здраво.<br />Автоматичната врата се отвори и след малко тя беше в прегръдките на свекърва си Емануела.<br />...<br />В това време Ник стоеше настрана на дървения стол. Хванатите му с белезници ръце му пречеха да се облегне. Мислеше и премисляше какви ги е вършил в България, и то преди 6 години, за да бъде в листата на търсените от полицията лица. Нищо не можеше да измисли. Оставаше му да се примири с положението и да се надява, че нещата ще се изяснят и ще го освободят.<br />Така мина около половин час. Възрастният полицай дълго говори по телефона и накрая отсече:<br />- Готово, колата дойде! Арестанта, стани! Обърни се с лице към вратата! - заповедта изплющя като камшик и стресна Ник, който от умора и напрежение беше полузадремнал. - И без номера. Излизаме!<br />Младият полицай отключи металната врата и кобура на пистолета си, посочи го с поглед и махна с ръка:<br />- Ходом марш! Ходи бавно и внимателно! Изпълнявай заповедите без коментар и веднага!<br />Арестантът и полицаите бавно се влачиха по някакви полутъмни коридори и накрая стигнаха до друга метална врата. Тя беше отворена и от нея се влизаше направо в полицейската камионетка, която бе плътно приближена. Така Ник не можа да види нищо от околността, а и нямаше време, защото две силни ръце на човек от камиончето го подхванаха и тръшнаха на страничната дървена пейка. После човекът се наведе с пъшкане и закопча и двата му крака в една верига, хваната с метална скоба на пода.<br />- Готово, опакован е! Можем да тръгваме, - почти шепнеше с дрезглав глас дебелият полицай, който се настани на другата странична пейка срещу Ник.<br />Затвориха вратите, полицаят удари с пестник по задната стена на кабината и камионетката започна бавно да се движи. През малкото зарешетъчено прозорче Ник видя, че наоколо вече е пълен мрак. Не знаеше къде се намира, на къде пътува, а само когато минаваха под редките улични лампи можеше да зърне за миг подпухналото лице на дебелия полицай и недвусмислено насочения към корема му автомат Калашников.<br />Последваха около 40 кошмарни минути. Камионетката се движеше бързо и Ник си мислеше, че върви по някакъв изровен селски път - така силно друсаше и подскачаше. Вземаше завоите с пълна газ и арестантът, със закопчаните зад гърба си ръце, се плъзгаше по дървената пейка, докъдето това му позволяваше веригата около краката. При тези тласъци той усещаше силни болки от впитите в крайниците му железа. От време навреме си удряше и главата в тавана на това раздрънкано превозно средство.<br />- Ами да не си расъл толкова, - това бяха единствените думи, които охраната каза през цялото време на пътуването.<br />То свърши, Ник чу, че със скърцане се отварят някакви порти и камионетката спря по средата на малък лошо осветен двор, заграден от високи зидове. Една от стените се заемаше от страничната част на двуетажна къща. Три стъпала и отворена врата водеха към вътрешността и. Когато шофьорът слезе, за да отключи вратите на камионетката, като под команда дворът се освети от 4 силни прожектора, което накара Ник почти да затвори очи. Така той не можа да разбере как се озова в коридора на къщата, придружен от дебелия полицай, който го побутваше с дулото на автомата.<br />Спряха пред една дървена врата. Вратата-решетка пред нея бе отворена и подпряна със стол.<br />Отвори висок слаб мъж на средна възраст, доста оплешивял и облечен в кафяв измачкан костюм, разхлабена вратовръзка и разкопчана яка на ризата. Сънените очи се впиха в Ник, а още по-съненият глас меко и тихо промълви:<br />- Това ли е субектът? Старши, отключи белезниците му и си свободен. Дай да подпиша...<br /><br /></p>
<p> </p>
<p><em>продължава в следващия брой</em></p>
<p style="text-align: right;"><em><strong>Андрей Симеонов</strong></em></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Андрей Симеонов)</author>
            <pubDate>Fri, 27 Aug 2010 11:48:16 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1627-mila-rodino-br-35.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Мона Чобан и нейната нова книга “Париж 18” - бр. 35</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1626--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-35.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong> Откъс 16<br /></strong></em></p>
<p><em>продължение от миналия брой</em><br /><br />Като че ли уж изведнъж баба ми се сещаше за погачата. Винаги се правеше на забравила. А как само добре помнеше. Но знаеше, че ми харесва да се прави на стара забравана. Отново месеше тестото - за последно, взимаше една голяма монета и я скриваше някъде из тестото. Ама така я скриваше, че самата тя не знаеше после къде е. Имаше такова поверие, че който намери паричката, ще му върви цяла година. И всички, с нескрита спортна злоба, се надпреварвахме да я търсим. Това май беше единственият момент, когато никой в семейството не признаваше, че съм най-малка, че биха могли и да ми отстъпят все пак. Борехме се като деца на детска площадка за нова играчка. Никой на никого не отстъпваше. И така през всички години. Е, веднъж-дваж и на мен се падна парата. Та скрива се парата някъде из тестото, оформя се питата, намазва се отгоре с масло и жълтък от едно яйце и се слага във фурната. Сега и е времето да се пече.

<p><a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1626--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-35.html">продължава></a></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Мона Чобан)</author>
            <pubDate>Fri, 27 Aug 2010 00:14:16 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1626--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-35.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Поезия - Людмила Билярска - бр. 35</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1625-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-35.html</link>
            <description><![CDATA[<p><strong>Людмила Билярска</strong></p>
<table style="width: 98%;" border="0">
<tbody>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Слънца в езерото</h3>
Моя нежна любов, <br />тих и кротък въздъх на морето.<br />Утрин бриз, пренощувал далеч от брега.<br />Светъл лъч, разпилян на слънца в езерото...<br />Обич тиха, дали ще си моя съдба?<br />Дълго бродих сама <br />в безсърдечни и глухи пространства...<br />И се вслушвах за теб, <br />и се вглеждах за звук, за трептеж.<br />Нека бъдем сами - <br />в мекота на карминена злачност.<br />Моя есен красива. <br />Живопис прошептяна на свещ.<br />И съм тук. И ме имаш - <br />боса бродница спряла на хълма.<br />Там, където сърните очертават контурите с бяг.<br />Не потегляй без мен. <br />Да сме двама, когато разсъмне...<br />Моя късна, красива Любов... <br />не е грях, не е грях...</td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Пред жътва</h3>
Пред него, хей, златеят се нивята.<br />И нямат свършек - погледът се губи.<br />Сълзи на радост... мъжки сълзи капят,<br />като за първа рожба - първо мъжко чедо.<br />Попива с потъмнели груби пръсти<br />пролазилата влага по лицето.<br />А класовете пълни се полюшват.<br />Със длан ги гали. После ги загребва.<br />Поднася към лика си, с дъх ги милва.<br />Опитва  - как сладнеят по небцето.<br />Прекръства се. Отправя взор умилно,<br />към Бог: да пази хляба на децата.<br />В небето птиче тъничко запява.<br />И щърк тъдява радостно потраква.<br />Щастлив е, Боже. Друго и не трябва.<br />Уж, мъж скала, а в блага радост тръпне.</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top">
<p> </p>
</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Продължавай напред</h3>
Продължавай напред и да има измама -<br />и брегът се окаже ронлив...<br />Друга светла възможност със сигурност има.<br />Потърси я - щом още си жив.<br /><br />Продължавай, дори да горчи от обида.<br />Не обръщай главата назад.<br />Щом е път - непременно се срещат такива -<br />уж човек, а с душица на кърт.<br /><br />Продължавай по пътя. Вдъхни красотата -<br />цветове сътворени в покой.<br />Не зацикляй в подмолите. Давай нататък.<br />А над теб има кой, има кой...<br /></td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Слънчогледи</h3>
Слънчогледи притихват в съня<br />и очакват - дано да се сбъдне.<br />Слънчогледи край прашния път<br />чакат изгрева в свойто разсъмване...<br /><br />Слънчогледите пият лъчи,<br />после вятърът нежно ги роши.<br />Във душата пръстта им горчи,<br />а мечтите им слънцето дишат.<br /><br />Слънчогледи под синьо небе -<br />светла обич сънуват несресани.<br />Слънчогледи край прашния път...<br />И на изгрева радост калесана...</td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Не позволявай...</h3>
Денят се сгърчи, потъмня и - сви.<br />Тъй както червей след пороя.<br />И как нататък... как да продължи,<br />след битката на скъпите си хора?<br />Не иска да повярва, че са те -<br />пред погледа й всичко се полюшна.<br />Във люта схватка двама врагове,<br />които преди час с любов я сгушваха.<br />Изстрелват думи, заредени с ток -<br />над нея се сгъстява страшен облак.<br />И всичко е потънало във мрак,<br />а слънцето е някъде зад щорите...<br />Разпадат се мечти и светове -<br />като онази къщичка от лего...<br />Тя има само тях. Къде да спре?<br />Главицата отказва да се справи.<br />Захлупва се сломена по очи -<br />неистов вопъл в нея се взривява.<br />Задъхва я. Разкъсва я. Крещи.<br /><br />Една душица детска е на прага...<br /></td>
<td class="fs3" valign="top"></td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top"></td>
</tr>
</tbody>
</table>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Людмила Билярска)</author>
            <pubDate>Fri, 27 Aug 2010 00:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1625-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-35.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Мила Родино...</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1616-mila-rodino.html</link>
            <description><![CDATA[<p><img src="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/images/stories/2010/issue34/theweek/culture/00.jpg" border="0" width="300" style="float: left; margin: 5px;" /><em>За автора:<br />Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.<br />Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.<br />Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.</em><br /><br /><strong><em>Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.</em></strong><br /><br /><br />Цареше радостна възбуда, припряност и нервност. Емануела почти тичаше от кухнята до спалнята и обратно. Едновременно готвеше вече трета манджа, оправяше за стотен път двойното легло и непрекъснато говореше:<br />- Стояне, на тебе говоря, чуваш ли? Изнесе ли от мазето туршията, къде остави шишетата с ракията? Хайде, по-бързо излизай и да не забравиш списъка с нещата за купуване! Действай, че не остана време...<br />Време имаше, и то доста, до посрещането оставаха още цели 8 часа. Цялата тази лудница беше по извънредно важен повод - пристигането от Франция на “чедото”, което не бяха виждали вече цели 6 години. Още по-важното беше, че отрочето идавше със съпругата си Колет. Само снимките не можеха да оформят мнението за чуждоземната снаха. Може би за това бяха толкова неспокойно забързани и нервни.<br />Стоян се върна, пъшкайки с двете големи пазарски чанти, пълни с какво ли не - от луксозни шоколадови бонбони до луканки, луканкови салами и фъстъци. Уиски и вино беше купил предния ден.<br />- Мама му стара, асансьорът не работи и едвам качих стълбите. Дано вече всичко е в ред, та да не се налага да излизам още веднъж. Кога ще оправят асаньора - казва ли ти някой...<br />- Дано децата да нямат много багаж, че как ще го мъкнем до петия етаж. Тази бракма - асансьора де, се разваля през ден, а го оправят най-малко след три. Ами вземи, че замени изгорелите крушки, поне на нашата площадка, че ще се избием в тази тъмница.<br />- По-добре тъмно, отколкото светло, та да не се виждат олющените стени и мръсотията...<br />- Да, бе, какво излиза - да си стоим на тъмно, че да ни е по-светло, по-чисто и приятно - Емануела вече почти викаше - и колко часа стана, и кога ще тръгваме за летището. Ти провери ли резервацията в ресторанта, обади се, де! Нали поръча и от червеното, и от бялото вино, и от шампанското?<br />- Да, всичко е поръчано и проверено, до сега три пъти, спокойно - отвърна на картеча Стоян.<br />Спокойно, ама и той беше неспокоен и често поглеждаше ръчния си часовник.<br />...<br />По това време самолетът на Еър-Франс навлизаше във въздушното пространство на България. На ред 48 отляво, на място Е седеше висок мъж, който държеше ръката на седналата към прозореца късо подстригана млада жена - блондинка. Може да се каже хубавичка, ако човек се абстрахира от малко по-големия и нос. Говореха си, естествено, на френски, защото това беше снахата Колет. Независимо, че бяха женени вече две години, Колет знаеше само три думи на български - наздраве, здравей и мамка му. Момъкът бе “чедото” на Емануела и Стоян, който разпалено обясняваше:<br />- Сега, мила, ще видиш моята прекрасна страна, за която толкова съм ти разправял, която не съм виждал 6 години и почти съм я забравил, та вече не ме хваща и носталгията. Ще видиш нашите страхотни планини, морето, реките и пещерите - красота, дето никъде я няма. Ще се запознаеш с моите приятели, които останаха тук, с родителите ми, и ще разбереш колко добри и сърдечни хора са българите. Не съди за тях по мене, защото аз съм проклет темерут. Ще видиш... - не довърши Ник - така се казваше този хубав млад човек, все още полумъж и полудете.<br />Колет мълчеше. Погледът и следеше все още заснеженото било и върховете на Балкана, над които прелиташе самолетът. Гледката бе феерична, защото планината и снегът бяха златисти, огрявани от вече залязващото слънце. Мислеше си: “Сега е ранна пролет, а кой знае каква красота е, когато планината се покрие със зеленина, пък и през жълто-оранжевата есен.” Мислите и бяха прекъснати от силно разтърсване на самолета, преминаващ през гъсти сиви облаци. Проби ги и внезапно пред погледа и се откри вече полутъмното софийско поле. Още малко и колесникът на самолета се допря на пистата на летище София.<br />- Добре дошла в родината ми, мила Колет, - каза Ник с треперещ от вълнение глас. За всеки случай повтори фразата и на български, просто, за да си включи езика, който сега щеше да му трябва.<br />Слязоха. Колет с учудване се огледа, но не видя “ръкав” на терминала, както беше навсякъде, където бе ходила. До самолета бе паркиран автобус. Трябваше да слиза по клатещата се стълба, като се блъскаше с напиращите да слизат пътници. Навалицата бе още по-голяма в автобуса. Той се оказа малък, а хората - много. Изведнъж тръгна рязко и още по-рязко направи завой на 180 градуса. Хората в него се люшнаха, но не можеха да паднат, тъй като просто нямаше къде това да стане - така плътно бяха притиснати. Колет почти попадна в прегръдката на един запотен къдрокос мъжага, като от него я лъхна миризма на спарено и некъпано.<br />- Добре дошла в България, - започна Ник на френски и довърши на български, - сега ще видиш каква чудесна страна е моята България!<br />Тази смесица на езиците накара двете лелки, притиснати от другата страна на Колет, да извъртят главите и почти да я целунат.<br />- То, вие какви сте, бе деца, българчета или французойчета, то и наша Светла, която живее в Руан е... - не довърши по-възрастната госпожа.<br />Автобусът внезапно спря, хората политнаха напред и настъпи тишина. Вратите се отвориха, пътниците започнаха да слизат, почти и издърпаха чантата, която беше преметнала през рамо. Зад нея Ник се хилеше глуповато и се препъваше в големия сак - ръчен багаж, който мъкнеше.<br />Пристигна друг автобус с пътници, идващи от Виена, и лудницата стана пълна. Блъскащи се хора, които се мъчеха да преминат през единственото отворено крило на стъклената врата и да заемат по-предна позиция пред двете гишета на граничния контрол. Оформи се голяма опашка, никой не спазваше реда и всеки гледаше да се домогне до заветното гише, в което стояха двама полицаи. Те внимателно гледаха подадените паспорти, после вдигаха глава и вторачено се вглеждаха в пътника. Чак тогава, като че ли ядосани на някого, удряха печата “Влезнал в Република България”, на съответната дата.<br />...<br />Един час преди това, пред вратата на “пристигащи” се беше строило родителското тяло - Емануела и Стоян Карастоянови. Мама държеше голям букет от гербери, надлежно увит в целофан, привързан с червена панделка. Татко Стоян, в моден сив лоден, нервн потропваше и се вдигаше на пръсти. Така можеше да види ухилените излизащи пътници, които веднаха попадаха в прегръдките на посрещачите.<br />Един час след това металният глас на диспечерката съобщи по радиоуредбата, че самолетът на Еър Франс се е приземил успешно и точно навреме. Сега нетърпението на родителите стана неудържимо и те направо избутаха посрещачите, за да се наредят на първа линия зад парапета, който ги отделяше от заветната врата на пристигащите.<br />- Вие от къде? - питаше Емануела почти всеки трети от пристигащите. Те бяха от полета на Луфтханза от Франкфурт, който беше кацнал преди 40 минути.<br />- Има време, сега да си вземат багажа, после и митницата, има време, - успокояваше я Стоян.<br />След още един час автоматичната врата, през която в последните десетина минути не излизаше никой, се отвори и през нея премина една висока, късо подстригана блондинка. Тя буташе количка с два куфара и един голям сак и плачеше, не, направо ревеше неудържимо.</p>
<p><em>продължава в следващия брой</em></p>
<p style="text-align: right;"><em><strong>Андрей Симеонов</strong></em></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Андрей Симеонов)</author>
            <pubDate>Fri, 20 Aug 2010 11:48:16 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1616-mila-rodino.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Мона Чобан и нейната нова книга “Париж 18” - бр. 34</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1607--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-34.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong> Откъс 15<br /></strong></em></p>
<p><em>продължение от миналия брой</em></p>
<p>В крайна сметка това е, когато някой за кратко време се превръща в част от твоя живот, но ти не си част от неговия. Слава богу, моята несподелена любов не беше нито дълга, нито трагична.<br /> Още като завършихме седми клас, и някак си така, от само себе си ми мина. Не го мечтаех повече, не го исках, не си представях нито него, нито това, какво ще правим заедно. Всъщност в онези години мъжете не ме интересуваха особено. Тези двамата изчерпват всичко. У дома беше къде-къде по-добре.

<p><a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1607--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-34.html">продължава></a></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Мона Чобан)</author>
            <pubDate>Fri, 20 Aug 2010 00:14:16 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1607--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-34.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Поезия - Людмила Билярска - бр. 34</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1608-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-34.html</link>
            <description><![CDATA[<p><strong>Людмила Билярска</strong></p>
<table style="width: 98%;" border="0">
<tbody>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Бряг</h3>
Забравям всички страшни гласове -<br />от писъци на мълнии и бури...<br />Зловещи сенки влачещи нозе...<br />Във зоната на здрача нека бъдат.<br />Забравям ги. Сега си само ти.<br />Морето. И божествената Ода.<br />Вълната се надигна и отми<br />тъгата, изпълзяла от подмола.<br /><br />И ето ти с душа ме възжела.<br />И ето аз с душа до теб доплувах.<br />За да се слеем двама с вечността.<br />Сега, сега се потопи до дъно<br />.... в Обичам те...<br /><br /></td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Старата къща край морето</h3>
И някак си изглежда избеляло -<br />градината, смокинята, зида...<br />Поръсено със пътна прах, забрава...<br />Един чаршаф провесен на тела.<br /><br />Домът наполовината завършен.<br />Дали стопанинът е още жив?<br />Или от дъжд на вятър идва някой -<br />през летните и празничните дни?<br /><br />Една жена провлача бавни стъпки<br />и сяда подкрепила гръб в зида.<br />Морето е на няколко минутки,<br />но много надалече е света...<br /><br />Мирише на изкърпената мрежа <br />(преметната от някой, в някой ден),<br />на самота, линееща надежда,<br />пресъхнало пране и на бадем.</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top">
<p> </p>
</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Разсъмване по розобер</h3>
Над долината нежно утрени.<br />Небето е със цвят на перуника.<br />Каручка нейде из съня бразди -<br />земята се разбужда и повдига.<br />Ревнив воал от утринна мъгла,<br />забулил цветовете, се снишава,<br />обвива всеки корен до пръстта.<br />На изток хоризонтът побелява.<br />А после става зрял и зачервен.<br />Наметнал се с мъгла, сънят си тръгва.<br />Затишие до онзи  миг-предел,<br />след който всичко плавно се изтръгва -<br />изящните розетки на цвета<br />уханието търсещо безмера,<br />разбудата на сънната земя, <br />... в един напъпил миг от розобера...</td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Синьо птиче</h3>
Отде изсипа радост по крилцата?<br />Отвсякъде си гребнало разкош -<br />небесен, морски, цветове на лято,<br />звъна на пролет и магична нощ.<br />Балсам за поглед, празник за душата,<br />кобалтов миг във ширния саван.<br />Ах, синьо птиче, носиш ми утеха -<br />мънистена зеница - Божи дар.</td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Притежание</h3>
Вечерница, <br />луна, <br />небе в лила<br />и птици подредени в остър ъгъл.<br />Дървета със разрошени чела<br />и привечер, пристъпваща по губер.<br />Ухание на цъфнали треви<br />и паяжинки милващи лицето.<br />Небе във изумителни бои<br />и хорова разпявка от тревите.<br />Душа със необятен таен склад,<br />препълнен с песни на щурци, <br />с картини...<br />от този невъзможно хубав свят.<br />Това е страшно много да го имаш!<br /><br /></td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Среща край букварчето</h3>
Събрах ги в ъгъла на среща -<br />Писанка, Рошко и Богдан.<br />Писанка е ангорче с дрешка,<br />а Рошко пуделче с гердан.<br />Богдан е с розови обувки -<br />палячо е и затова.<br />Писанка с лапичка ме дърпа,<br />а Рошко моли за игра.<br />Разказах им за новината -<br />след дни съм вече ученик.<br />Ще трябва да скъсим играта.<br />Почти ще съм като... войник.<br />А Рошко залепи нослето <br />на новичкия ми буквар.<br />Писанка със очички светна<br />и пипна книжката със “мяу”.<br />Богдан е тъжен, но кротува.<br />Не мърда даже и носле.<br />Навярно знае, че си струва <br />букварчето да се чете.<br />Поскара им се да не цапат -<br />със ноктички ще навредят.<br />Прибрах си книжката в долапа<br />а после ги поставих в скут.<br />Помолих ги да не тъгуват -<br />във клас ще съм за часове.<br />И обещах им - ще лудуваме<br />щом сметна бързо: две по две.</td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top"></td>
</tr>
</tbody>
</table>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Людмила Билярска)</author>
            <pubDate>Fri, 20 Aug 2010 00:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1608-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-34.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Мона Чобан и нейната нова книга “Париж 18” - бр. 33</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1588--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-33.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong> Откъс 14<br /></strong></em></p>
<p><em>продължение от миналия брой</em></p>
<p>Семейната хармония е нещо, което човек трябва да преживява години наред, за да усети, да знае що е то. Аз имах този късмет. Още щом ме взел баща ми от родилния дом, където мама се измъчила, но родила такова дебело и здраво бебе като мен, ме завели вкъщи. Това “вкъщи“, беше истински дом. Уютен, голям, с високи тавани и най-различни изкушения. Бавачки, икономки, гувернантки и други такива измислени жени около мен нямаше. 

<p><a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1588--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-33.html">продължава></a></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Мона Чобан)</author>
            <pubDate>Thu, 12 Aug 2010 00:14:16 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1588--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-33.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>ДА НАМЕРИШ СЕБЕ СИ - бр. 33</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1586-da-namerish-sebe-si-br-33.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong>ОТКЪС 162</strong><br />продължение от предишния брой</em></p>
<p style="text-align: left;">На тази кърпа се е появил неговият ИСТИНСКИ ОБРАЗ (VERO IKONIKOS).<br />- Не знаех. Много интересно име - каза Богомил и си погледна часовника.<br />- Ако имаш време за кафе, мога да ти направя - каза му отецът.<br />- Не. Благодаря, отец, тръгвам, че мойта Вероника ме очаква.<br />- Добре, тръгвай - каза старият свещеник и се усмихна.

<p><a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1586-da-namerish-sebe-si-br-33.html">продължава></a></p>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Добри  Карабонев)</author>
            <pubDate>Thu, 12 Aug 2010 00:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1586-da-namerish-sebe-si-br-33.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Поезия - Людмила Билярска - бр. 33</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1587-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-33.html</link>
            <description><![CDATA[<p><strong>Людмила Билярска</strong></p>
<table style="width: 98%;" border="0">
<tbody>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Лабиринти</h3>
Пресичаме пространството Живот,<br />забили нос в мига да оцелеем.<br />Редуват се сезон подир сезон -<br />към Изхода проправяме тунели...<br />Във тези лабиринти се тълпим <br />изнервени и зли, и отегчени.<br />Въпросът е - какво да променим,<br />за да усетим колко сме големи?...<br />Залутани във делничния лес<br />е трудно да постигнем хоризонта,<br />от който лесно можем да прозрем,<br />че в ниското е кратък миг,<br />след който...<br /><br /></td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Ръцете и мъжът</h3>
Той сядаше в най-далечния ъгъл.<br />Пристигаше винаги точно във шест.<br />Лицето заключено, леко прегърбен.<br />За него говореха: “онзи човек”.<br /><br />Запуснат на външност, без видима възраст,<br />застилаше масата с две тъжни ръце.<br />Отвънка животът туптеше забързан -<br />със сигурност в такт на самотно сърце...<br /><br />Отпиваше бавно на глътки кафето.<br />Не чакаше никой. Бе винаги сам.<br />Оголваше масата, сгънал ръцете...<br />След него бе тихо. Почти като в храм.</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top">
<p> </p>
</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Епилог</h3>
Забил си пипалата си до стон -<br />в душата ми с отровната си обич.<br />Изнасяй се  -  на рикша, на файтон...<br />Но по-далече, по-далече, моля.<br />Кръстосахме пътеки като меч -<br />и птиците пронизани се ронят...<br />Светът ни се разпадна безнадеждно.<br />Оказа се измислен и картонен.<br />Ще премета и ще припаля свещ<br />над мъртвите отломки от безкрая...<br />А после ще нахлуе въздух свеж.<br />Разпръсна се небето ни.<br />Това е.</td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Височина</h3>
Проточиха се хищните глави<br />и закръжаха бавно лешояди...<br />Не, че са гладни - сити са дори,<br />природата им просто е такава.<br />Познавам търпеливия им ход -<br />да късат са готови и на живо...<br />И тях с душа дарил ги Бог,<br />но мъничка - едва-едва покрива...<br />Обхождат ме, оглеждат под око. <br />Очакват ме... не знам какво очакват.<br />Но знам, че не разбират от добро.<br />Сама сред тях - кому да се оплаквам? <br />Сред тази гмеж е трудно да държиш<br />и да изпълваш редове с перото...<br />Нима за тях разгръщам своя лист? -<br />се питах.<br />И ги зърнах отвисоко...<br /></td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Панаири</h3>
Изписват се звуци...<br />Крещят цветове...<br />Пищялки.<br />Тезгяхи.<br />Стрелбища.<br />Петлета от захар.<br />Сироп с плодове.<br />Гълтачи на огън.<br />Платнища.<br />Театър без сцена.<br />Борба на мъже.<br />Калчищена връзка с маймунка.<br />Без зъби стръвница.<br />Настъпват кутре<br />Стопанинът свири с гъдулка.<br />Проплаква невръстно.<br />Подканят за цирк.<br />Ергени раздвижват се кротко.<br />Девойки се смеят.<br />Прахта се лепи.<br />Денят  се люлее на лодка.<br /><br /></td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Мечешка услуга</h3>
Бъбривата сойка,<br />си търсеше дойка:<br />“Невръстното чедо<br />кой иска да гледа?”<br />Яви се Мецана,<br />ведно със буркана.<br />И хвали медеца:<br />От билков прашец е!<br />Любима съседке,<br />направих си сметка-<br />додето ти хойкаш,<br />ще бъда аз дойка.<br />Изглежда ми бледо<br />невръстното чедо,<br />Но с мечешко блюдо,<br />ще видиш ти чудо!<br />Тревожната майка,<br />поспря да се вайка.<br />От радост изписка:<br />Това точно исках!<br />Додето аз ръшкам<br />в гората със дружки,<br />грижовна Мецана<br />ще бъде отмяна! <br />Отлитна щастлива, <br />а бебето зина.<br />Не спира да плаче-<br />до мама да скача.<br />Втрещи се Мецана:<br />Какво ли му стана?!<br />Я, млъквай, пернато!-<br />замахна със лапа.<br />От мечата сила<br />врабчето загина.<br />А мечка се вайка:<br />Ах, клетата майка!<br />Едва го докоснах, <br />то взе, че се просна.<br /><br />Това ме стресира! -<br />Мецана примира.<br />И всички животни,<br />решиха охотно:<br />От мечка услуга -<br />е пълна заблуда!</td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top"></td>
</tr>
</tbody>
</table>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Людмила Билярска)</author>
            <pubDate>Thu, 12 Aug 2010 00:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1587-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-33.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Мона Чобан и нейната нова книга “Париж 18” - бр. 32</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1572--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-32.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong> Откъс 13<br /></strong></em></p>
<p><em>продължение от миналия брой</em></p>
<p>История - дааа, вътре беше събрано всичко, съвсем всичко, което можеше да се намери някога в една библиотека. Явно бащата на Асида професионално е подредил в един огромен каталог цялата отминала история на човечеството. Димитри не знаеше защо ли му е било всичко това. Но пък и нямаше защо да зачита подробности - спомняше нещо от училище. Така добре подредено, класифицираното успя да върне част от спомените му. Успя да види системата на подреждане, да се убеди, че това са просто сканирани учебници, исторически трудове, прилежно подредени списъци с имена и дати от отдавна минали събития. Професионалните умения на програмист или математическата му логична мисъл позволиха бързо да се ориентира. 

<p><a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1572--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-32.html">продължава></a></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Мона Чобан)</author>
            <pubDate>Thu, 05 Aug 2010 14:14:16 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1572--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-32.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>ДА НАМЕРИШ СЕБЕ СИ - бр. 32</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1573-da-namerish-sebe-si-br-32.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong>ОТКЪС 161</strong><br />продължение от предишния брой</em></p>
<p>Още на паркинга обаче Богомил намисли да мине през българския храм” Св. Иван Рилски - Чудотворец”, да запали по една свещичка за здраве на всички. Наближаваше осем и половина, помисли си, че е редно да звънне на свещеника да го предупреди за намеренията си. Все пак, докато пристигне, часът ще стане вече девет. Отецът обаче му каза да не се притеснява и да идва. <br />В девет часа вече двамата бяха седнали в едно от сепаретата в малкия салон. Разприказваха се. Старият свещеник отвори бутилка домашно вино и приказката стана още по-приятна. Богомил почти му се изповяда. Разказа му за страховете си и притесненията и най вече за любовта си към тази жена, с която би искал да изживее живота си. Божият служител го изслуша и се постара да го успокои. Каза му да остави лошите мисли встрани и да мисли повече за бъдещето. <br />- Ти имаш нужда да останеш насаме със своите мисли и терзания - каза му отецът - затова ти предлагам да се качиш горе в храма, да си запалиш свещичката и да постоиш пред Светия олтар. Много наши сънародници, обзети в безизходици и терзания, са оставали и по цели нощи. По-късно са се убеждавали в силата и чудотворното влияние на Православната църква.<br />Старият свещеник го остави и се оттегли. Богомил запали една голяма свещ и я постави в пясъчника до олтара. След това се отдръпна назад и обхвана с поглед целия иконостас. Нещо, което до сега не бе правил никога. Премина с очи през дванайсетте Апостоли и продължи по ред през всички светии. Притеснението за Бети, което бе стегнало стомаха му, като че ли започна да се разсейва. Усети, че му олеква. Погледна горящата свещ и отново погледът му се спря в Светия олтар. Ръката му сякаш сама се повдигна и той се прекръсти. ”Господи, дай ни сили и живот, да посрещнем с радост и усмивка утрешния ден.” - прошепна Богомил, а очите му потърсиха образа на Дева Мария с младенеца. Слял се с тишината в Храма, той постоя вгледан в иконата... След това отиде и седна на една от пейките. Пламъчето на свещта гореше, без да трепва. Гледайки го, той изведнъж видя как то се превърна в едно друго, по-малко пламъче, далеч назад във времето. То беше в малко стъклено кандило на стената. Трепкаше през цялата нощ в родната къща на майка му и никога не гаснеше. Пламъчето осветяваше малка икона на Дева Мария с младенеца. Родителите му не бяха много набожни хора, но почитаха църквата. Майка му спазваше църковния календар и понякога налагаше пости вкъщи. Тези кандила тогава ги имаше във всяка къща. ...Замислен, Богомил остави колелото на спомените да се върти назад и да го води в един отминал и позабравен свят. Под купола на българския храм животът му се завъртя като филмова лента. Видя се като ученик, с късите панталонки и памучните презрамки. След това се видя и като войник, далеч от столицата и градския живот... После, първото момиче след уволнението. Ани, най-голямата му любов, с дългите вечерни разходки по жълтите павета и страстните целувки на раздяла... Спортът, който му донесе много и незабравими емоции... Беше притворил очи и се усмихваше унесен на незнайно как изскочилите спомени...<br />Смяташе да постои няколко часа и да се прибере. Но увлечен в спомени, беше заспал. Събуди се от прискърцване на врата. Часовникът на ръката му показваше шест часа. Старият свещеник се появи в храма усмихнат.<br />- Знаех си, че ще останеш - каза той - и други са идвали за малко и са осъмвали. Хайде, добро утро. <br />- Добро утро, отец - усмихна се Богомил - не съм усетил как съм заспал. А ти защо си станал толкова рано?<br />- Това е мойто време всяка сутрин - каза старият свещеник - А днешният ден ще бъде един хубав празник за твоето семейство. Може би ще се роди Вероника.<br />- Да, наистина - каза Богомил и се усмихна - но не сме мислили още за име.<br />- Като ти казах, че ще се роди Вероника, имах на предвид, че тази сутрин ще се роди една светица - каза отецът и приседна на пейката - Вероника, от VERO IKONIKOS - е светицата, забърсала с кърпа лицето на Исус Христос.</p>
<p><em>Продължава в следващия брой...</em></p>
<p><em><strong>До читателите от автора<br />Романът “Да намериш себе си” вече е в Чикаго. За тези, които желаят да го закупят, могат да го намерят в Българския православен храм “Св. Иван Рилски - Чудотворец”, център "Родина" и магазин "Сердика". Авторът ще сложи своя автограф на романа си на всеки пожелал това читател.</strong></em></p>
<p><em><br /><br /></em></p>
<p style="text-align: right;"><strong><em>Добри  Карабонев<br />(откъс от романа “Да намериш себе си”)</em></strong></p>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Добри  Карабонев)</author>
            <pubDate>Thu, 05 Aug 2010 06:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1573-da-namerish-sebe-si-br-32.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Поезия - Людмила Билярска - бр. 32</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1571-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-32.html</link>
            <description><![CDATA[<p><strong>Людмила Билярска</strong></p>
<table style="width: 98%;" border="0">
<tbody>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Жената, която светеше...</h3>
Нуждаеше се точно от това -<br />да им разкаже. И да я изслушат.<br />Да го излее, както е - така.<br />А после, след товара - да се сгуши.<br />Във топлото на нечия сълза.<br />Във сянката поне, на някой в близост.<br />Защо да крие - каза за глада.<br />За кръпките в износената риза.<br />И как пришива с невъзможен бод<br />на дните си опърпаните краища.<br />Придърпва, кърпи целия живот -<br />Налага се понякога да снажда...<br />Подхвърлиха й бегло по око.<br />Почакаха. Позяпаха в почуда.<br />За колко струва - сметнаха в тегло...<br />Оттеглиха се без да кажат дума.<br />А тя им каза, нищо не спести.<br />И врътнаха към нея гърбовете...<br />А никой не видя, че точно тя,<br />гладувалата... в ситите засвети...<br /><br /></td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Онази жътва</h3>
Единствено на книга са такива,<br />каквито само времето ги помни.<br />Изящен пасторал в безброй картини<br />ни води сред разпръснати ръкойки...<br />Ръцете брали мъката със сърпа<br />и радостта от зноя на кръстците,<br />отдавна са преминали в отвъдното.<br />Нима остана някой, за да питаме?...<br />Онази жътва, грейнала в платната -<br />е празник за очите и наслада:<br />безкрай в златисто, под небе на лято...<br />А другата е спомен на земята...<br />Солена от потта пролята в нея,<br />горчива от жътварски тъжни песни -<br />тя помни сиромашката трапеза<br />под крушата, случаен саморасляк.</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top">
<p> </p>
</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Във малките градчета</h3>
Във малките градчета има парк.<br />И къщички с прозорчета-диоптри.<br />Едни са с плюс, а други с минус знак,<br />зависи - степента на любопитство...<br /><br />И има изоставен магазин,<br />работил преди няколко декади.<br />А надписът почти се е изтрил.<br />При дъжд край него лъкатушат вади.<br /><br />Във малките градчета има дни,<br />в които всеки някому се сърди.<br />А много често има и добри.<br />И вятърът тогава е разгърден.<br /><br />А есента напомня тържество.<br />Там все очакват нещо да се случи.<br />И суеверно чукат на дърво,<br />когато са щастливи. И го чувстват.</td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Чудотворче</h3>
Стои на стъклото - чертичка с крачка-пипалца.<br />Една инкрустирана брошка невинно потрепва.<br />Денят ми поднесе подарък със златни крилца -<br />едно чудотворче на мойта врата е залепнало.<br />Какво попадение: капка живот на стъкло.<br />Дъха затаявам и следвам изящните форми.<br />Едно чудотворче  - украса от старо злато.<br />Чертичка е само,<br />а колко пространства изпълни...</td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>За да я има...</h3>
Не знам за теб какво е любовта?<br />Онази точно - земната, човешката.<br />Ухаеща на цвят и на слънца.<br />И дишаща в пространствата от нежност.<br />Със деликатна хубост, но с заряд,<br />със който и сред огън оцелява.<br />Не са й нужни тонове за бряг -<br />от песъчинка може да го прави...<br />От думичка - но с пулс и със криле.<br />Докосване - със устни или длани.<br />И върхове достига без да спре,<br />когато има клонче - да се хване...<br />Не я измъчвай - влей й живинка.<br />От песъчинка само прави чудо.<br />Във себе си те нося. <br />А сега е нужна длан, <br />опора - с пулс на дума...</td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Моето коте</h3>
Останахме със котето самички.<br />Изсипах му млекцето във паничка.<br />Излочи го и почна да хитрува.<br />Опашка запремята и лудува.<br /><br />На кака ми боичките разсипа.<br />И плетката на баба взе да пипа.<br />Ах, птичката в кафезчето подгони.<br />А тя от страх зрънца на пода рони!<br /><br />Щом седнах над любимата си книжка,<br />то гледа ме в очите и я иска.<br />Аз казах му:”Ти, буквички не знаеш,<br />затуй иди навън да си играеш!”<br /><br />Послушно, то, застана до вратата.<br />Към дръжката дори протяга лапа.<br />Изскочихме и двамата безгрижно...<br />Със него ще лудувам. То се вижда.</td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top"></td>
</tr>
</tbody>
</table>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Людмила Билярска)</author>
            <pubDate>Thu, 05 Aug 2010 00:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1571-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-32.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Емигрантка по неволя - бр. 31</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1558--emigrantka-po-nevolq-br-31.html</link>
            <description><![CDATA[<p style="text-align: left;"><em><strong><img class="caption" src="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/images/stories/2010/issue27/theweek/culture/01.jpg" border="0" alt="Димитър Стоянов и Христина Панджаридис" width="300" style="float: left; margin: 5px;" />За авторите:<br />Димитър Стоянов и Христина Панджаридис живеят във Франция.<br />Христина е завършила журналистика, пет години е работила като редактор в общинския вестник на гр. Елин Пелин до неговото закриване. Публикувала е журналистически материали в централния печат.<br />В последната година сътрудничи редовно на християнското женско интернет списание “Естир”, а последната и любов са разказите и хайку-то.<br />Димитър Стоянов, с когото съвместно са написали разказа, е икономист, но работи за френската съдебна система.</strong></em></p>
<p style="text-align: left;"><strong><em>ОТКЪС 5</em></strong></p>
<p style="text-align: left;"><em>продължение от миналия брой</em><br /><br />Седна на странична маса и помоли да махнат четирите излишни стола. След малко влязоха цветари и без да я питат, започнаха да украсяват масата. Тъкмо щеше да протестира, към нея се приближи възрастен мъж, представил се за декоратор на... и й подаде картичка с надпис. Усмивката, която последва, го възнагради за двадесетте години декораторски труд.<br />В ресторанта влезе млад мъж и се запъти към масата. Щеше да го вразуми, когато... разпозна нещичко.<br />- Видът ми отговаря ли на вашите изисквания, уважаема госпожо? - спомни си американския му акцент.<br />Загубила слово, Неда го покани с жест. Взаимното им стъписване пречеше на и без друго трудната досега комуникация. Някаква магия ги бе обвила, но не от познатите - любов, омраза... Мълчанието не тежеше, а ги свързваше. Изказваха думи, “благодаря за цветята”, “много мило” ,“ а аз за костюма”, но те ги разделяха. Звучаха някак неуместно.<br />Жената все пак забеляза добрия избор, който момчето направи от богатото меню. Това, както и подборът на облеклото, говореха за един добър живот преди този на улицата.<br />Обядваха, слушайки музиката, пусната находчиво от главния готвач, успял да намери българска народна музика, твърдо убеден, че е сръбска. Балканските напеви, люлели и люлеещи едни и същи планини, я отнасяха на там.<br />- Каква е тази музика? Очевидно ви вълнува? - престраши се да наруши магията и собствения си крехък душевен мир Джейсън.<br />- Българска, народна - отвърна жената и гласът бавно, но все по-уверено и ясно съпроводи познатия й от детство химн на Балкана. Вглъбена в дълбочината на родния край, пренесена за секунда сред вековните гори, припяването й се извиси, почти достигайки майсторския вокал на певицата. Красотата на мига обхвана ресторанта. Целият персонал, скрит зад кулисите, щастливо гледаше и слушаше тяхната Неда.<br />Песента свърши. Ръкоплясканията на всички бяха прекъснати от възрастен мъж, вдигащ тост на български - “За България”. Всички повториха, доколкото можаха. Само Неда каза: “За Балкана”.<br />Претупаха десерта набързо, Джейсън плати сметката и излязоха в парка с езерото. <br />И изведнъж Неда започна да говори: - Дължа ви обяснение. На времето, всъщност едва преди няколко години, бях бедна емигрантка. Знаете, че се виждахме с години всеки ден. Това, което не знаете, е че по стар наш обичай може да си пожелаеш нещо, правейки добро. Всеки Божи ден, оставяйки ви нещичко, си пожелавах да съм отново с детето ми в родината си. Пожеланията ми се сбъднаха. <br />Смятам се за ваш морален длъжник! Дължа ви добрина на висотата на получената от съдбата. Знам, че сте зависим от наркотици. Но знам, че все още може да ви се помогне. Говорила съм с частна клиника да ви приемат и ми обещаха до шест месеца да ви излекуват. Няма да е лесно! Така, както бе и за мен. Бях чистачка и миячка в ресторанта, от който излязохме. Казвам ви го, за да знаете, че има изход! Стига човек наистина да го желае! Ето адреса на моя приятелка, социална работничка, с която съм уредила всичко за постъпването ви в клиниката и реинтеграция. Аз вече живея в родината си и идвам тук рядко. Но на нея можете да разчитате.<br />Сега трябва да тръгвам. Синът ми ме чака. - Подавайки му за първи път ръка, го попита: - Как ви е името?<br />- Джейсън Дейн - отговори младият мъж и в ъгъла на очите му се появи влага: - А вашето?<br />- Неда - отговори тя, изчезвайки в огромната кола.<br /> * * *<br />Сънят свърши, но Джейсън все още бе в скъп костюм и останалите няколко стотачки в джоба. Нямаше два следобяд и реши да се види с въпросната социална още сега, докато се чувстваше човек. Намери лесно адреса и позвъни. От домофона се чу дежурното: “С клиенти не работим след обяд”. Беше си тръгнал, когато съзря погледа на младо момиче на прозореца. Тя го отвори бързо и се извини, сметнала го била за клиент. Чу се жуженето на входната врата и Джейсън влезе. Добрите дрешки врати отварят, помисли той, за изтърканата, но толкова вярна фраза, изкачвайки стълбите. <br />- Мадам Нику, моля! - каза с гласа на някогашния напет офицер.<br />- Ей, сега! Мога ли да знам по какъв въпрос? - притеснено попита секретарката. Реши, че е някаква внезапна проверка, понеже част от парите в асоциацията влизаха от американски благотворителен фонд.<br />- Личен! - напразно опита да я успокои Джейсън.<br />- Ще искате ли кафе, чай... За кого да предам?<br />- Кафе с мляко. Казвам се Джейсън Дейн.<br />Очевидно Неда не бе успяла да предаде името му тук, защото мадам Нику го посрещна също доста притеснено. Настанил се удобно, той й каза, че идва от името на Неда за лечението в клиника.<br />Жената не схвана веднага. След минути, успокоена, че не е проверяващ, заобяснява, че вече е договорила всичко и не може да наема услугите на други лекари, идващи...<br />- Не, мадам, аз ще съм лекувания!<br />- Но тя ми каза, че става въпрос за...<br />- За бездомник, нали? Аз съм такъв! - на широко отворените й уста, отвърна: - Днес сутринта тя ми даде пари да се почистя и облека, и обядвахме заедно. Идвам директно от обяда с нея. <br />- Но... -  все още объркана попита: - Имате ли документи у вас?<br />- Ето - подаде паспорта си мъжът.<br />- Но вие... вие сте американец?<br />- Да, и какво?<br />- С ваше разрешение ще й звънна на мобилния телефон. Не мога да повярвам, че прави такъв жест за американец! - набра номера тя. Получи потвърждение, но пак попита, обяснявайки, че е американец. Затвори и притеснено каза: -  Извинете ме, моля! Значи наистина е простила... - по-скоро на себе си, добави тя.<br />- Простила какво? Какво общо има това, че съм от САЩ?<br />- Не ви ли е казала? Тя е сръбкиня. Мъжът й с едното от децата са били затрупани от бомбардировка на някакъв си електронен завод... какво ви стана, господине? Жизел, мила, обади се за помощ! Той... нещо припадна! И...  не усещам пулса му!<br /><em><br /></em></p>
<p style="text-align: right;"><em><strong>Димитър Стоянов и Христина Панджаридис<br />за вестник “България”<br /></strong></em><br /> <em><strong>neda67@abv.bg</strong></em></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Димитър Стоянов и Христина Панджаридис)</author>
            <pubDate>Fri, 30 Jul 2010 16:50:24 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1558--emigrantka-po-nevolq-br-31.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Мона Чобан и нейната нова книга “Париж 18” - бр. 31</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1556--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-31.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong> Откъс 12<br /></strong></em></p>
<p><em>продължение от миналия брой</em></p>
<p>Ако компютърът успее правилно да запише мислите му, да ги подреди така както ги е уловил, без грешки и обърквания, значи съвсем скоро програмата може да бъде представена, след това одобрена и разпространявана. Това е! Ненапразно бяха дали толкова от себе си, ненапразно посветиха толкова дни и нощи. Програмата наистина си струваше. Напълно революционна. А никой не можеше и да си помисли само преди десетина години, че това някога ще е възможно, да не говорим преди двадесет. Тогава изобщо не би се появила такава идея дори като мечта. Настрои програмата. Съсредоточи се и започна да подава мислените сигнали на компютъра. Видя, че на екрана се изписват равномерните редове и се усмихна. Неее, няма да чете. Ще остави удоволствието за по-късно. Улови се как предвкусва победата, удоволствието от себе си, от труда си.<br />Това беше едно от усещанията, които никога не забрави. Все още на всяко свое изобретение се радваше като дете. Изпитваше един необикновен трепет под лъжичката, нещо, което нямаше с какво друго да се сравни - неописуемо и незаменимо като изживяване. Продължи с предаването на мислите, докато не запълни цялата страница. Дощя му се да продължи. Нооо... Стоп! Това не е играчка все пак, макар и да беше доста омайващо и забавно. Това е работа. Спря. Изключи програмата и се зае да проверява резултатите.<br />Мислите му лежаха върху вече небелия “лист“ на компютъра идеално подредени и странирани. Браво! Остава да се провери и съдържанието. Все пак той знаеше какво е предал на машината. Да видим дали тя правилно беше приела и структурирала полученото. Зачете се:<br />“За да бъде една програма перфектно изработена, би трябвало “бъговете“ да се сведат до минимум още в момента на нейното тестване. Да не дава отклонения, да е максимално лесно структурирана, така че да не затруднява по никакъв начин работещите с нея. За обслужването на голяма група от хора от дадената програма се изисква в нея да са вложени яснота при програмирането, инсталирането и по-нанатъшната є експлоатация. Днес не прочетох вестника. Е, стига ми, че “прочетох“ главния му редактор. Тази жена наистина е интересна, но и доста смущаваща за мен. Нима все още съществуват такива жени? При нея като че ли всичко е лесно, естествено, спонтанно. Дали наистина е така, или професията и я е направила прекалено двулична? Или си е останала такава? Има ли хора, които могат да бъдат различни в различните ситуации? Та нали за това се бори новото време - максимална яснота и лекота. Да не се налага да сменяш себе си в различните моменти. Да си такъв, какъвто си. А Асида, тя май може и двете. Явно е запазила нещо от предишното си аз. Но за какво ли и е? Животът и изглежда добър. Защо и е всичко това? Защо и е рискът да загуби новия си живот? Асида! Хубаво име, примамливо. Има някаква лекота в него, и загадъчност, нещо прекрасно и различно.“<br />Дочете страницата. Дочете я с нескрито изумление, дори с доза тревога. Започна трескаво да проверява програмата. По дяволите! Какво беше това? Той много ясно знаеше, помнеше и съзнаваше за какво беше мислил по време на експеримента. Предварително реши за какво ще мисли, за да може текстът да е по-точен. Толкова труд, и за какво! А Майкъл твърдеше, че всичко е наред, че мислите се улавят безпогрешно до последния импулс, минаващ през мозъка, че сривовете в програмата са премахнати, че вече са на финала, че са готови за демонстрация пред комисията. По дяволите! Явно пак някъде имаше срив.<br />Шест часа! Шест неумолими часа в проверки и изчисления. Не вярваше, че програмата може да улавя минали мисли. Беше програмирана да предава импулсите в момента на тяхното появяване. Откъде дойде тази грешка? Спря за момент точно когато лампите започнаха да се включват в хола му. Чак сега осъзна колко време загуби в проверки. Откъде ли се взе тази грешка? Може би трябваше да се консултира с Майкъл? Не, не! Не и сега. Не можеше да му изпрати нито първия, нито последвалите го тестове. Всеки път, когато тестваше програмата, се появяваха различни резултати. При кратко ползване на програмата изписаните мисли си съответстваха, но щом решеше да я използва за по-дълго, след няколкото изречения настъпваше отклонение. Последен тест и навярно си струваше да се свърже с партньора си, макар и да бе трудно да му обясни каква е тази жена. Защо именно нея отчиташе програмата. Не бе нужно обаче да му обяснява. Нима му дължеше обяснение? Последен тест. След толкова настройки би трябвало да е успешен. Едва ли е нужно да показва пред Майкъл неуспешните тестове. Макар и твърде бегли, там все пак прозират мънички емоции. По-добре да продължи с тестовете, поне с още един. Този път реши да мисли за нещо далеч по-простичко. Може би да направи описание на дома си. Просто така, заради теста.<br />“Навън явно притъмнява. Лампите ми се включват постепенно. Обядът ми отдавна е изстинал на масичката. Какво ли има в този проклет компютър, в компютъра на Асида? Асида! Кога ли ще дойде? Каза утре. А май ми се ще да е днес. Приятно е, когато е тук. Има нещо различно в присъствието є, нещо необичайно.“<br />Разбра. Всичко изведнъж стана ясно. Помогнаха му отривистите къси изречения, с които мислеше. Набързо изпрати съобщение до Майкъл:<br />“Програмата е перфектна. Тестът даде положителен резултат. Продължаваме с визуалното оформление. Заминавам за три дни. Като се върна, ще се обадя.“<br />Това е, всичко е безкрайно ясно. Не програмата и не компютърът, и не настройките са повредени. “Бъгът“ бе в неговата глава. Само в три изречения не успява да мисли за нея. Четвъртото обезателно го отвежда в темата, за която не би искал и да се сеща. А това вече не му харесва. Моментално трябва да намери лекарството. Веднага! Та това пречи и на работата му. А периодът е особено важен. Изключителен. Нима ще изпусне това, което е очаквал цял живот, заради една жена? Нима цялото му приспособяване, приемането на новия живот се оказва пълен блъф за него? Нима не е дотам силен, че да може да се пребори с кое да е изкушение? Нима не беше направил точно това последните десет години? Цели десет години, в които постепенно и твърдо се беше самообучавал, самоотказал от емоции, илюзии, от стария живот.<br />Затова загуби Рени, затова промени живота си. Това му донесе успехите и доброто име. И всичко рухва с една лекомислено появила се на вратата му жена. Нямаше как да тества собственото си превъзпитание през тези десет години, но в крайна сметка това е твърде много време. Би трябвало да е достигнал сериозни резултати. Нима всичко се оказва една илюзия, една фантазия? Нима без тестове и животът не може, а не само програмите? Беше твърдо убеден, че е успял да се отърве от всичко старо. И какво се оказва - при първия си личен тест, при първото изпитание започва да се дъни. Не бива! Не може! Не и той! Влезе в банята. Надяваше се, че един душ ще го успокои, ще проясни главата му, ще намали мислите, ще внесе ред в случващото се. Стоя много, много по-дълго от обичайното. Не се къпеше. Просто стоеше и оставяше водата да се стича отгоре му, като че ли извършваше някакъв древноиндийски ритуал за отмиване на мисли. Едва когато излезе от банята, разбра, че и това не помага. Кое? Какво би върнало старото му спокойствие? Вече не го интересуваше защо настъпва тая промяна.<br />Искаше само той, денят му, животът му да е като отпреди 50-ина часа.<br />И тогава изведнъж дойде решението. Нямаше даже да го обмисля. Не желаеше да знае редно ли е, или не, нито точно какво прави, нито ще има ли последици. Знаеше, че трябва да го направи. Майната му! Защо пък не? Седна пред малката си холна маса, придърпа нерегистрирания и джобен компютър към себе си и бавно отвори капака. Нищо. Естествено, че нищо. Какво очакваше да се случи. Натисна копчето за включване на компютъра. Боже, той беше толкова стар, че дори беше нужно да го включиш, да изчакаш да зареди, да светне екранът и да се подредят иконите по него. Зачака. Явно за възрастта си машинката работеше добре. Заоглежда монитора. Програми почти нямаше - една-две, и то твърде допотопни, такива, с които вече не се работи. И папки, много папки. Явно стриктно подредени и озаглавени. Бързо разбра, че паметта на старата машинка е подсилвана допълнително, и то доста. Явно информацията вътре не бе малко. Вече знаеше - разбираше, че не може да се спре, че докато не види, не прочете всичко, което съдържаше тая проклета черна кутия, нямаше да намери спокойствие. Започна да изучава наименованията на папки-те и логиката на подредената в тях информация. Искаше възможно най-методично да проучи всичко, за да няма объркване, да няма пропуски.<br />I. История<br />II. География<br />III. Философия<br />IV. Литература<br />V. Семейство<br />Нямаше време за колебание. Започна да отваря папките по ред.<br /><br /></p>
<p><em>продължава в следващия брой</em></p>
<p style="text-align: right;"><em><strong>Мона Чобан</strong><br />Имейлът за връзка с авторката е:
<script type="text/javascript">// <![CDATA[
// <![CDATA[
 var prefix = 'm&#97;&#105;lt&#111;:';
 var suffix = '';
 var attribs = '';
 var path = 'hr' + 'ef' + '=';
 var addy1328 = 'p&#97;r&#105;s18' + '&#64;';
 addy1328 = addy1328 + 'm&#97;&#105;l' + '&#46;' + 'bg';
 document.write( '<a ' + path + '\'' + prefix + addy1328 + suffix + '\'' + attribs + '>' );
 document.write( addy1328 );
 document.write( '<\/a>' );
// ]]></script>
<a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/mailto:paris18@mail.bg">paris18@mail.bg</a></em></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Мона Чобан)</author>
            <pubDate>Fri, 30 Jul 2010 14:14:16 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1556--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-31.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>ДА НАМЕРИШ СЕБЕ СИ - бр. 31</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1555-da-namerish-sebe-si-br-31.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong>ОТКЪС 160</strong><br />продължение от предишния брой</em></p>
<p>Успя да стигне с ръка до слушалката. Обади се на доктор Дън. Тя веднага пък се свърза с докторката от Evanston. Бети проведе дълъг разговор с нея. Тя и каза да се отпусне на леглото с няколко възглавници зад нея и да почива. Каза, че след около два часа ще мине да я види. Попита я има ли някой с нея вкъщи. Помоли я да не остава сама. А мобифонът да е винаги до нея.<br />Бети звънна на Мирко и той бързо слезе долу. Помогна и да отиде до спалнята. Тя се отпусна и като че ли и олекна. Богомил се обади и тя реши да не го плаши, каза, че горе долу е добре, но на него не му хареса гласа и. Попита дали Мирко е там и каза, че след малко тръгва към къщи. 

<p><a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1555-da-namerish-sebe-si-br-31.html">продължава></a></p>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Добри  Карабонев)</author>
            <pubDate>Fri, 30 Jul 2010 06:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1555-da-namerish-sebe-si-br-31.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Поезия - Людмила Билярска - бр. 31</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1557-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-31.html</link>
            <description><![CDATA[<p><strong>Людмила Билярска</strong></p>
<table style="width: 98%;" border="0">
<tbody>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>За Живота!</h3>
Носете си новите дрехи, защото... -<br />се чува оттук, пропълзява оттам.<br />Страхът се прокрадва и той за секунда.<br />Животът обаче, го смита със вой.<br /><br />Посрещаме изгреви, вдъхваме залези.<br />Обичаме, мразим, живеем в замах.<br />А новите дрехи ли? Те остаряват.<br />И всяко съмнение вече е прах...<br /><br />Носете се. Радвайте всяка минутка.<br />Не питайте - кой и защо. Докога.<br />Да вдигнем наздраве с най-жадната глътка -<br />за него Животът ни - Тук и Сега.<br /><br /></td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Да се завърнеш...</h3>
И съм отново тънкото момиче,<br />излязло любопитно след дъжда,<br />на улицата в локвите да тича<br />и да усеща чист и нов света.<br /><br />Следобедът окъпан, припка с мене,<br />развял перчемче - скача на въже.<br />Сандалките са мокри. Боса фея -<br />играе на държави и царе.<br /><br />И вдишвам аромата на живота.<br />Светът започва именно оттук -<br />от малката ни уличка. От двора.<br />От къщата със сивия олук.<br /><br />И още помня мокрото тръпчиво,<br />което се разсипва след дъжда.<br />Опазвам си го истинско и живо.<br />Вълшебството е точно във това...</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top">
<p> </p>
</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Такава съм</h3>
Харесваш ми - изричам го без свян.<br />Но не това е... трябва още нещо...<br />Напомня ми играта - тук и там...<br />А точно тя завършва нечовешки.<br />Ловци сте по природа. И така -<br />това пък предполага вече жертва.<br />За да пристигнеш при една жена,<br />не я оглеждай никога през мерник...<br />Свободна съм, стихийна съм и да -<br />не ставам за заключени пространства.<br />Със бурята съм буря, затова<br />не се помествам никога във рамка.<br /><br />Жена, сърна, момиче и дете -<br />душата ми свободна ще се рейне,<br />все някой ден над степното море...<br />Такава съм. <br />А другото е време...</td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Хармония от багри и звуци</h3>
Със тънки длани степните треви,<br />ми сочат да погледна към небето.<br />А толкова са млади, че дори<br />зеленото светлее неукрепнало.<br /><br />Повдигат се на пръсти и растат -<br />със часове и даже със минути.<br />Това, което скоро стигна ръст,<br />намирам днес, че повече е в пъти.<br /><br />И вдишвам с радост крехкия шептеж.<br />Сред рехавата хубост, дъх провирам<br />Наострил грива дивият овес,<br />със вятъра във устрем галопира.<br /><br />Привлечени от стройните треви,<br />изящни цветове сред тях се сгушват.<br />Хармония от багри в мен трепти.<br />Превръща и лъчите в нежни звуци.</td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Любовта на Гергана</h3>
За миг забрави бащината буря<br />и утрото от думи прокънтяло.<br />Душата й отново се разтвори<br />и като птиче пръхна - все нагоре.<br />Със пъстри пеперуди се надтичва.<br />Цветеца се навежда да целува.<br />И пак за него: колко го обича!<br />А тейко й и грам не я разбира.<br />“Пред мръкнало те искам да си тука!<br />Пред хората не искам да ме срамиш.”<br />Тя още чува думите му люти.<br />Продума му: Как искаш, тъй ще стане.<br />До рана я изгаря - тя го иска.<br />Ненужен е животът й без него.<br />Ще я очаква надвечер умислен<br />и час по час пътечката ще гледа.<br />От болка тръпне с нея всичко живо.<br />Към слънцето поглежда и се моли:<br />Ако го срещнеш, Слънчице кажи му,<br />тежи над мене бащината воля.<br />А всичко по реда си - ден захожда.<br />И тежка влага гъсти клепки мрежи.<br />На порти чака майка й тревожно:<br />Върви Гергано, знам какво да кажа...</td>
<td class="fs3" valign="top"></td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top"></td>
</tr>
</tbody>
</table>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Людмила Билярска)</author>
            <pubDate>Fri, 30 Jul 2010 00:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1557-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-31.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Емигрантка по неволя - бр. 30</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1537--emigrantka-po-nevolq-br-30.html</link>
            <description><![CDATA[<p style="text-align: left;"><em><strong><img class="caption" src="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/images/stories/2010/issue27/theweek/culture/01.jpg" border="0" alt="Димитър Стоянов и Христина Панджаридис" width="300" style="float: left; margin: 5px;" />За авторите:<br />Димитър Стоянов и Христина Панджаридис живеят във Франция.<br />Христина е завършила журналистика, пет години е работила като редактор в общинския вестник на гр. Елин Пелин до неговото закриване. Публикувала е журналистически материали в централния печат.<br />В последната година сътрудничи редовно на християнското женско интернет списание “Естир”, а последната и любов са разказите и хайку-то.<br />Димитър Стоянов, с когото съвместно са написали разказа, е икономист, но работи за френската съдебна система.</strong></em></p>
<p style="text-align: left;"><strong><em>ОТКЪС 4</em></strong></p>
<p style="text-align: left;"><em>продължение от миналия брой</em></p>
<p style="text-align: left;"><br />Неда отново даде съставките. Шефът се поотпусна малко и я остави да си довърши метенето. Но главата му кроеше планове.<br /> * * *<br />Възрастната жена, трудно пристъпваща с бастуна си, му подаряваше нежна милувка по главата, заедно с редовните две евро. Парите бяха важни, но този допир до спластената му мръсна коса Джейсън приемаше за майчин хабер. Имаше дни, в които, озлобен от студа и липсата на наркотик, отдаваше този жест на опит за изкупление пред сътворителя, за чиято среща явно старицата се готвеше. Друг път, в добро настроение, отиваше да се изкъпе в банята на гарата, за да не цапа святата ръка. Запомнил бе и шишкото с вид на касапин, подхвърлящ небрежно две монети по пет евро. Жестът го променяше видимо и от там си тръгваше с вид на... млекар.<br />Но най-запомняща се бе огромната чужденка. Макар и с поизносени дрехи, тя бе винаги спретната и усмихната. Вече година и нещо, всяка сутрин в 7 и 15 минаваше покрай църквата и му оставяше нещичко. Очевидно самата нямаше и затова Джейсън се радваше от сърце дори на пуснатите 20 цента. Жестът й, както и бодрата усмивка, широко компенсираха парите. За него ритуалyt стана далеч по-важен - решил, че в мъката тази жена му носеше частица човечност. Дните, в които не я виждаше, бяха сиви и тъжни, независимо от хероина във вените. <br />Опита се да я заговори. Усещайки английския акцент, доста учудена тя спря. Попита от какъв произход е. <br />Джейсън запомни помръкналото от отговора лице. Съжали, че не излъга. Можеше спокойно да мине за австралиец, англичанин и... Но бе късно. Разговор не стана и тя си тръгна.<br />За негова изненада ритуалът продължи. С години. Дрехите и постепенно ставаха по-нови и парите в паничката повече. Стойката, тялото, цялата й същност вече излъчваха тази усмивка, скътана преди време единствено в очите. Но всичко това бе подробност в техния дребен заговор със съдбата.<br /> * * *<br />Неда с напрежение влезе в кабинета на Базил. Малко бяха хората, запознали се лично със собственика на комплекса с боулинга и на трите други ресторанта в града. Тези, имали това удоволствие, си тръгваха уволнени или с повишение. Тя повишение не чакаше. А да я уволнят два месеца преди изтичането на срока за картата... не искаше и да мисли. Събра куража си с две ръце и влезе. Освен екстравагантният италианец, в кабинета му бе и главният готвач. Когато той поде разговора за нейните свръхестествени способности на обоняние, жената се поотпусна. Подложиха я на 2 теста, които този път, по неясни причини, радваха и забавляваха главния готвач. Италианецът на свой ред влезе в ролята на червения бик. Взе ги с огромната си лимузина и ги закара в един от другите си ресторанти, в центъра. Доста притеснена от стаичката, в която ги заключи Базил, Неда все пак си спомни, че този номер вече й го бяха правили. Собственикът се върна с мръсна чиния и победоносно запита за съставките. Когато тя изброи осем, главният я поправи за две. Базил записваше и накрая се провикна гръмогласно да дойде тукашният шеф. Набързо преряза опита да скрие рецептата, напомняйки му за поисканото повишение по повод третото му дете. Съставките съвпадаха осем от осем. Направиха още един тест с доста повече разнообразие - но със същия резултат. Шефът й сияеше, другият готвач се пулеше, а Базил, впечатлен, но запазил спокойствие, нареди да ги върнат на работа. <br />Няколко дни по-късно баровецът я намери да чисти в билярдната зала. Поздрави я учтиво и я покани в кабинета си. Предложи й друга, доста по-добре платена и по-лека работа, но при условие, че намери мияч, достоен да я замести. Петнадесет дневен тест за двамата, за да го научи тя и се докаже, той/тя. <br />С отпуската, която не бе ползвала, й се събираха нужните три години и Базил й даде заветната атестация за 5 годишната карта. Обеща да помогне нещичко в префектурата (областната управа). <br />Още същата вечер Неда отиде във фоайето, където се бе запознала с младо момче от Тунис. Бяха работили заедно няколко пъти и остана впечатлена. Арабчето веднага прие. На другия ден почнаха заедно. Петнадесет дни по-късно момчето получи договора си за работа, а тя адреса на Нестле. Бе притеснена, независимо от уверенията на Базил, че нещата са “в кърпа вързани”. <br />Приеха я радушно, направиха й няколко теста и я взеха на официален пробен период от 45 дни. С неудобство и съобщиха, че в този период не могат да и дадат заплата, по-висока от 2 600 евро чисти. На смаяния й поглед (грешно разбран) отговориха, че още при подписване на постоянния договор ще премине на 3 600, а до края на годината над 4 000. Овен трите процента увеличение всяка година, имала право на... <br />Неда бе изключила. Не вярваше нито на ушите, нито на очите си.<br /> * * *<br />Джейсън западаше все по-дълбоко. Опитите да си купува метадон, вместо хероин, не помагаха. Вече все по-често изпитваше кризи на липса, осем-девет часа след първата дневна доза. А помнеше колко време живя Ивон с две дози на ден. Бореше се, но знаеше, че смъртта го е хванала в хероиновата си мрежа.<br />Бабата с бастуна бе починала. По нейно желание го поканиха на погребението й. Плака, плака така, както се плаче за майка. Бе му оставила в завещанието си сто евро и една саксия със странно растение. Взе ги и намина до ботаническата да го остави. От ЕСПА (убежище за кучета) вече не му даваха да се грижи за неговия пес. Нямаше как да се занимава и с растението. После взе душ, купи телефонна карта и засрамен се обади на собствената си майка. Тя държеше фронта, доколкото можеше човек с нейните болести и възраст. Излъга я, че е добре, работи и...  но разбра - не повярва. Пожела й от сърце най, най, най - и благословието влезе в майчината душа. Затвори, преди да се разплаче. С остатъка от стоте евро си купи метадон на черно, с намерението да се лекува. Но още взимайки го, знаеше, че той ще замести временно втората доза на ден. <br />Събитията в живота му бяха рядкост. Затова изчезването на усмихнатата жена с буйна черна коса от 7 и 15 бе от тях. Помръкна, когато я видя в другия край на града с дете в ръка. Изящно облечена. От нея се излъчваше някаква нова жажда за живот. Бе се променила. И за да не го боли, си каза, че просто не е тя. И бе прав.<br /> * * *<br />Вече осем месеца Неда работеше за Нестле. През първия месец минаваше по навик в 7 и 15 покрай църквата на път за кафенето. Парите, които оставяше на горкото момче бяха повече, но недостатъчни да го измъкнат от това положение. Безсилието й да направи истинско добро за него я тормозеше. <br />После нае хубав тристаен апартамент с огромна тераса в предградията на Страсбург. Взе карта за престой и работа направо за 10 години (може пък наистина Базил да бе помогнал?). Изтегли детето си. Родителите и останаха няколко месеца във Франция, но скучаеха и се прибраха в Сърбия. Започна да превъзпитава разглезения си син. Бе ужасно трудно. Хлапето се чувстваше като отвлечен заложник и се държеше като такъв. Наложи се да го връща за по няколко дни със самолет при баба и дядо. Всяко обратно излитане късаше сърцата на възрастните хора, неговото, че и нейното. <br />Оказа се успяла нещастница. Бе спечелила пари и положение, но в чужд свят. Бе загубила и останалата частица от света, който навремето насила й бяха отнели.<br /> * * *<br />Джейсън бе все още жив, благодарение на метадона. Но вече взимаше две дози на ден - примирен със скорошния си край. <br />Пред църквата мина една от президентските коли, дълги с метри. Спря и даде назад. От нея изскочи позната физиономия и го поздрави. Първо позна усмивката, после косата и накрая славянката.<br />- Явно нещата за вас са потръгнали - промълви той.<br />- Искам да ви поканя на обяд - отговори видението. - Ето малко пари - каза, подавайки му пачка стотачки - да се приведете във вид за ресторанта на Съвета на Европа. Знаете ли го, този с боулинг залата, намиращ се в парка срещу сградата на съвета. Ще ви чакам в 12 там. Нали ще дойдете? - не дочака отговор и изчезна.<br />Но не и пачката в ръцете му. Не сънуваше? Не бе поредното нарко-видение!<br />Започна да пресмята колко метадон можеше да си купи с подарените пари. И на черно, щяха да стигнат за над тридесет месеца. Да, но той нямаше да ги доживее тези месеци. В моментно просветление реши, че това е последният шанс, макар за часове, да е отново човек. <br />Стегна се. Отиде в козметичен салон и преди да са го изхвърлили, им подхвърли няколко стотачки. Разгледаха ги една по една на специална лампа, след което отношението им рязко сe промени. Измиха, изчистиха, излъскаха, постригаха и донесоха дрехите, които поръча. Панталонът бе леко дълъг и отскочиха да го оправят. <br />След два часа от салона излезе съвсем друг човек. Ужасно скъпият костюм лежеше на него с манекенска елегантност. Нито той, нито служителите можаха да повярват в това преображение. Плати, без да погледне сметката, и все още имаше доста стотачки. Пътьом мина покрай цветарския магазин, до който бе спал, заради удобните скамейки, и поръча огромно количество цветя. Помоли да ги доставят веднага в ресторанта за декорация на масата. На картончето написа - за дамата с най-красивата коса, убеден, че не ще сбъркат. Знаеше точно къде е ресторанта и се запъти пеша. Усещането на нов човек подтисна набързо и безвъзвратно надигащия се хероинов глад. Но ръката се плъзна по джоба и напипа таблетката метадон - единственото нещо, освен документите, взел от дрипите си. Крачеше уверено с бодростта на двадесет и осем годишен мъж, какъвто бе.<br /> * * *<br />Неда бе дошла предварително. Искаше да види и поздрави бившите си колеги. Но скоро усети неудобството, което предизвикваше. До нея се пъчеше Базил с угодническа усмивка и... А може би просто им бе трудно да приемат бившата си чистачка в новата й роля.<br />За нея се говореше по телевизия, радио и преса. Страсбургският феномен бе канен навсякъде по света. Експертизите й струваха милиони. Не им бе лесно на горките, да свържат всичко това с тяхната неуморима Неда - враг на прахта и нечистотиите.<br /><br /><br /><em>продължава в следващия брой</em></p>
<p style="text-align: right;"><em><strong>Димитър Стоянов и Христина Панджаридис<br />за вестник “България”<br /></strong></em><br /> <em><strong>neda67@abv.bg</strong></em></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Димитър Стоянов и Христина Панджаридис)</author>
            <pubDate>Thu, 22 Jul 2010 16:50:24 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1537--emigrantka-po-nevolq-br-30.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Мона Чобан и нейната нова книга “Париж 18” - бр. 30</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1538--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-30.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong> Откъс 11<br /></strong></em></p>
<p><em>продължение от миналия брой</em></p>
<p><br />Какво правеше тя?<br />- Виж, Димитри, ти си доста интелигентен и разумен, и... Навярно разбираш, че макар и да сме непознати, като журналист аз мога да видя и оценя даден човек.<br />Ама че нелепа пауза! Дали не трябваше да каже нещо? А тя пък защо му говореше всичко това? Не са в гимназията, не са в някакви досадни отминали времена, че да се “свалят“ - май така беше думата. Или тя изобщо не знае какво прави? Май бе по-добре да мълчи и да слуша. Доста нелепа ситуация, която не го притесняваше изобщо. Тя - облечена напълно и приседнала в края на голямото му легло, той - съвършенно гол и леко надигнат.<br />Но май тя бе по-голата в случая. Почувства се силен, мъжествен, властен. Дали думите є наистина не му действаха? Май никога - нито преди, нито сега - никой не му бе говорил по този начин.<br />- Навярно молбата ми ще ти се стори нелепа, но само тя е логична. Виждам, че на теб може да се разчита, и не вярвам да ми откажеш. Аз трябва да си тръгна, трябва да вървя, трябва... Не мога да взема джобния си компютър днес с мен. Нека остане при теб. Поне за ден, моля те! Тук никой няма да го потърси. А утре ще дойда, обезателно ще се върна.<br />- Да, за мен не е проблем. Остави го.<br />Ама той луд ли е? Какво прави. Да държи вкъщи нерегистриран компютър, и то чужд! Дори не знаеше какво има вътре. Защо му бе този риск? Защо му бе всичко това? Заради една жена?<br />Да, от една страна, рискът беше минимален - тук почти не идваха хора, като изключим някой стар познат по веднъж на година-две; проститутките, които поръчваше от време на време, и доставчиците на разните му поръчки. А никой, съвсем никой не можеше да свърже Асида с него. Кой ли щеше да проверява дома му за нерегистриран компютър? Отдавна не съществуваха подобни форми на неуважение. Проверките се извършваха само при подаден сигнал, а такъв логично, математически изчислено в момента, нямаше как да има срещу него.<br />Но дали само липсата на риск го накара така бързо да се съгласи? Обещанието, че ще я види утре, май отвори устата му. Искаше го, беше сигурен, че го иска. Сам нямаше да я покани отново, нямаше да знае дори какво да каже. Някога, когато канеше момичета на срещи, не знаеше какво да прави, та камо ли сега, когато отдавна такива идиотщини няма. И слава богу! Безумни бяха тези времена, да се червиш, да умираш от страх да не ти откажат...<br />- Благодаря ти! Знаех си, че си страхотен, че ще ме разбереш. Благодаря ти!<br />Думите и сега му се видяха така студени, така делови. Къде отиде тази Асида отпреди малко? Къде са стоновете и топлата и кожа, къде е усмивката и, къде са буклите? Косата и, вече опъната плътно назад и пристегната в кок, въобще не напомняше онази на майка му. Жената от изминалата нощ, от вчерашния ден изведнъж изчезна. Не прие поканата му даже да закусят заедно и с уверени малки крачки напусна апартамента. Остави обещанието да се върне на другия ден заедно с джобния си нерегистириран лаптоп.<br />Какво пък, и той имаше немалко работа. Пропиля целия си понеделник с тази жена, може би бе време да се заеме със себе си, с работата си. Тя си оставаше единствено вярна и важна.<br />Колко време е нужно, за да свикнем с нещо или някого, за да започнем да оформяме навик?<br />От една страна, му беше неуютно, дори неловко, че пусна тази жена в себе си. Ето ти сега проблем! Тя влезе уж случайно, уж нежелано, а остана в мислите му. Поразклати го. Донесе нещо отдавна забравено.<br />Хвана се, че вече два часа седи срещу компютъра, кани се да се свърже с Майкъл, да поработи, а вместо това мисли за Асида - нещо доста вредно и крайно неприятно, нещо позабравено, с дъх на мухъл и в същото време гъделичкащо стомаха.<br />Отдавна бе установил, че самотата е благо, което новият свят донесе. Това му харесваше. До вчера, до днес наистина му харесваше. Не е нужно да се пригаждаш към някого, да се съобразяваш с него, да правиш така наречените компромиси. Всичко изцяло зависи от теб, всеки е Бог в своя мъничък свят. Да, носиш и отговорност, но когато взимаш сам решенията, няма нищо по-лесно от носенето на подобна отговорност. За да живееш с някого, се изисква повече смелост и сила, отколкото да живееш сам. Когато си сам, животът си тече равно, безгрижно, приятно. Никакви мисли, никакви емоции, никакви лигавщини. Някога баба му казваше: “Сам човек за никъде не е“. Още една от остарелите или изначално неправилни философии. Добре, че философията беше отречена още в самото начало на новото време. Празни мисли и погрешни съждения. Кого ли са обслужвали някога, след като и без тях сега прекрасно се живееше?<br />Стана от компютъра. Съзнаваше, че нито ще се свърже с Майкъл, нито ще може да работи. Какво му ставаше? В главата му изведнъж нахлуха мисли, спомени, въпроси... Отпусна се на кожения стол. Включи някаква особено меланхолична музика и аромат, спиращ мислите, затвори очи и зачака. Да, но мислите не спираха! Бяха като забавени, като в мъгла, размазани и неясни, но усещаше, че не си отиват. Напротив, идваха други позабравени усещания. Отвори дясното си око и огледа стаята. Ама че смехория, на какво играеше? С кого? Та нали бе сам. Погледът му се спря на нерегистрирания компютър на Асида. Дааа, само това му липсваше - изкушения.<br />Ама и тя... Нима не си даваше сметка, че той е професионалист, че не можеше просто така да му подхвърли, остави, повери един стар и при това нерегистриран компютър, и да го подложи на това изкушение? Не, не беше страх. Просто любопитство навярно. Но така му се дощя да отвори капака, да порови вътре, да види какво има в компютъра. Той също бе от хората на две епохи. Нямаше как у него да не проговори такова дяволче като любопитството. Да си спомни, да почука на клавишите - ето това отдавна не беше правил.<br />Не, не, разбира се, че не! Той бе достатъчно голям и възпитан. Не бе някакъв хлапак, който ще седне да рови в чужди вещи, дори и в тези, които съвсем безотговорно някой му бе поверил. Именно поверил. Това беше ключето. Една непозната, макар и хубава, бе проявила доза остаряло доверие или лекомислие - нямаше как да не оправдае това доверие. Нямаше как да рови в чужди вещи. Та той е голям и зрял. Отдавна е премахнал у себе си такива неща като любопитството. Как ще и рови в компютъра? А и защо ли му е това изкушение? Кой знае какво има вътре. Познанието никога не е водело до нищо добро. Ще види, ще разбере, ще научи и сетне това няма да му дава мира. Не стига, че сега мисли за нея, защо ли му е да започне да мисли и за тайните и? Нека си останат нейни. На него хич не му бяха нужни излишни товари.<br />Затвори отвореното преди секунди око и отново се отпусна. Дали пък да не поспи, за да забрави всичко и всички. Да, обаче това пълно с енергия тяло няма как да заспи, и то няколко часа след сутрешното събуждане.<br />Само миг и не издържа. Отвори лявото си око и погледът му веднага попадна отново на компютъра. Нееее, не беше случайно. Целенасочено погледна натам и много добре го осъзнаваше. Хвана се, че мислите, дали да не порови вътре, да разгледа отново, са се намърдали някъде в главата му. А, не, това не се търпи! Какво толкова - ще надникне само. И без това никой няма да разбере. Съвсем набързичко, съвсем за кратко. Само ще надникне и готово. Поне ще спре да мисли и за проклетия компютър, и за Асида. Стана и се съсредоточи. Неговият компютър го предупреждаваше за пристигнало съобщение. Как не бе го чул досега? Колко пъти компютърът му повтаряше “Едно непрочетено съобщение“ - три-четири? Явно концентрацията днес му изневеряваше, и то яко.<br />Приближи и се зачете. Между него и Майкъл от самото начало съществуваше негласната уговорка съобщенията им да са в писмена фарма. Никакъв глас - никаква информация навън. Затова и предпочетоха стария вариант на буквите пред изчитането на съобщението от машината.Очите му пробягваха по буквите, но успя да се съсредоточи достатъчно, за да разбере, че е нужно да погледне последните данни от тестовете, които Майкъл беше направил по тяхната разработка. Дано този път са по-добри. Започна да проверява резултатите, да ги сверява с предишните. Отдели новите параметри, тези, които имаха нужда от промяна, и се зае самият той да изпробва програмата.<br />След въвеждането на новите настройки и препрограмирането на устройството за четене на мисли дойде времето и за теста. За разлика от всичко дотук, той отнемаше най-малко време. Важна е настройката на програмата. При правилната настройка компютърът би трябвало да може от разстояние - неголямо засега, но достатъчно, без допълнителни сензори и кабели да запише на екрана мислите му. Само половин или една страница ще са достатъчни, за да се убеди в приближаването на края на техния труд.</p>
<p> </p>
<p><em>продължава в следващия брой</em></p>
<p style="text-align: right;"><em><strong>Мона Чобан</strong><br />Имейлът за връзка с авторката е:
<script type="text/javascript">// <![CDATA[
// <![CDATA[
 var prefix = 'm&#97;&#105;lt&#111;:';
 var suffix = '';
 var attribs = '';
 var path = 'hr' + 'ef' + '=';
 var addy1328 = 'p&#97;r&#105;s18' + '&#64;';
 addy1328 = addy1328 + 'm&#97;&#105;l' + '&#46;' + 'bg';
 document.write( '<a ' + path + '\'' + prefix + addy1328 + suffix + '\'' + attribs + '>' );
 document.write( addy1328 );
 document.write( '<\/a>' );
// ]]></script>
<a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/mailto:paris18@mail.bg">paris18@mail.bg</a></em></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Мона Чобан)</author>
            <pubDate>Thu, 22 Jul 2010 14:14:16 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1538--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-30.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>ДА НАМЕРИШ СЕБЕ СИ - бр. 30</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1539-da-namerish-sebe-si-br-30.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong>ОТКЪС 159</strong><br />продължение от предишния брой</em></p>
<p>Говориха, майтапиха се и много се смяха. Бети се зарадва, че Кети бе успяла да се отърси от това, което се случи с Мишо. Беше изпаднала в някакъв шок. Всеки ден и се обаждаше и приказваха. Знаеше какво изживява. А и Мишо си бе извадил късмет.<br />- Добре, муцка, чао засега. Ще прегледаме и ние и ще се чуем. Добре... - Бети затвори линията и се примъкна до Богомил. Той беше разхвърлял няколко листа с чертежи, таблици и скици - леле.е... къде е сега това крило две...

<p><a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1539-da-namerish-sebe-si-br-30.html">продължава></a></p>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Добри  Карабонев)</author>
            <pubDate>Thu, 22 Jul 2010 06:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1539-da-namerish-sebe-si-br-30.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Поезия - Людмила Билярска - бр. 30</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1536-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-30.html</link>
            <description><![CDATA[<p><strong>Людмила Билярска</strong></p>
<table style="width: 98%;" border="0">
<tbody>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Ден в синьо</h3>
Щастлива съм с теб, щастлива - до вик и полуда.<br />Онези безмълвия са само в черупка от сън...<br />Да бродим из нощите, в пясък горещ да се любим,<br />и боси в града да потънем във нашия дом.<br />Пред нас се разтваря безкрайният празник, любими.<br />Да тръгваме бързо и двама да спрем на брега.<br />Стопли ме в прегръдка. <br />Укрий ме в най-тъмното синьо.<br />Във теб да потъна - уплашена малка сърна.<br />Навлез във света ми пречистен от нежност и обич.<br />Докосвай ме с устни, прелей от лазура във мен.<br />Топят се преградите в зноя на късния огън...<br />Изгря в календара на юли най-синият ден.<br /><br /></td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Аз слизам на брега ти</h3>
Подай ръка. Аз слизам на брега ти.<br />Не питай как - сковах си малък сал.<br />Получи се от нашето безумие -<br />от твоя зов и мойта жад за грях.<br />Води ме, скъпи. Само не в тълпата.<br />Далеч от всички да останем в плен,<br />на себе си - в ръба на тишината.<br />Или до кораб, опустял за ден.<br />Да се промъкнем и да тръгнем с него<br />на сутринта - без куфар, без билет.<br />Бъди до мен. Така съм уморена.<br />Но не от път. <br />От взиране за теб.</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top">
<p> </p>
</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Нощен бряг</h3>
Сърдито е, отгатвам по гласа му.<br />Връхлите потъмняло от тъга.<br />Опитва се да пропълзи до дюните<br />Стъписано заглажда с яд брега.<br />И пясъчните замъци, и кули,<br />забравени сандали, мокър плик -<br />завихрени в гнева му се изгубват<br />Притичва любопитен нощен бриз.<br />Придремващите чайки безразлично<br />отварят в мрачината по око.<br />Изглеждат в тъмнината като листи,<br />разсипани от нечия ръка.<br />А аз съм свита в ъгъла на мрака,<br />до лодката забила нос в мечти.<br />И чувам - птица някъде изплака.<br />Във раковинка вопълът се сви...</td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Картината на молещото се момиче</h3>
Кръстосала ръчици на гръдта си,<br />пред Девата - самата образ блед,<br />едно момиче молеше за щастие.<br />Една душа се листеше във цвят.<br />Лицето й изглеждаше мистично -<br />замряло  в светлоструен ореол.<br />Дълбоко в мен покълнаха сълзите -<br />за Девата, за нея - свела взор.<br />И цялата се устремих в молитва -<br />Вселената замолих, Бог, света:<br />дарете с радост святото момиче!<br /><br />Пред мене бе шедьовър в светлина.<br /><br /><br /></td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Извезан къс небе</h3>
Щом залезът обшие във червено,<br />накъсани парчета небосвод<br />и първите щурчета се разсмеят,<br />и първите светулки литнат в хор,<br />на пръсти слиза кротко привечерие<br />и дава знак, че идва този миг<br />да приберем в дълбокото на себе си -<br />щурци, светулки, везано небе...<br />И в дните на скъперническо сиво<br />да ги потърсим. Да ги възкресим...<br />Да ръснем щедро в мигове унили,<br />това, което в радостни берем...</td>
<td class="fs3" valign="top"></td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top"></td>
</tr>
</tbody>
</table>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Людмила Билярска)</author>
            <pubDate>Thu, 22 Jul 2010 00:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1536-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-30.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Емигрантка по неволя - бр. 29</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1522--emigrantka-po-nevolq-br-29.html</link>
            <description><![CDATA[<p style="text-align: left;"><em><strong><img class="caption" src="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/images/stories/2010/issue27/theweek/culture/01.jpg" border="0" alt="Димитър Стоянов и Христина Панджаридис" width="300" style="float: left; margin: 5px;" />За авторите:<br />Димитър Стоянов и Христина Панджаридис живеят във Франция.<br />Христина е завършила журналистика, пет години е работила като редактор в общинския вестник на гр. Елин Пелин до неговото закриване. Публикувала е журналистически материали в централния печат.<br />В последната година сътрудничи редовно на християнското женско интернет списание “Естир”, а последната и любов са разказите и хайку-то.<br />Димитър Стоянов, с когото съвместно са написали разказа, е икономист, но работи за френската съдебна система.</strong></em></p>
<p style="text-align: left;"><strong><em>ОТКЪС 3</em></strong></p>
<p style="text-align: left;"><em>продължение от миналия брой</em></p>
<p style="text-align: left;"><br />Смрадливото фоайе струваше 140 месечно, но можеше и да се храни там. Затова, макар и с натъпкан с памуци нос, продължи да живее в него. Ползваше предплатата от два месеца (задължително условие за наемане). <br />Намираше работа за по 2/3 дни, замествайки миячи в ресторантите, но от тези пари трудно успяваше да покрие наема.<br />Някои от бившите клиенти на Драган се съгласиха да я вземат на черно. Но за да може да доведе сина си тук, й трябваше официален трудов договор.<br /> * * *<br />След връщането на Лучио от Холандия наеха хотелска стая. Дните минаваха безметежно, под въздействието на хероина. Ивон бе умно момиче и приятна компания. Не и когато липсваше Морфеевият прашец.<br />Още след първия месец го обявиха официално за дезертьор. Все пак успя да изтегли последната си заплата, както и всичките спестявания. Виждаше как се топят и се замисли да си намери работа. Лучио предложи да разпространява дрога сред бившите си колеги. Докато имаха още пари Джейсън отказваше. После зависимостта от хероина го принуди да приеме. За няколко месеца се състари с години и понякога колегите не го разпознаваха. Но бизнесът му се разрасна и сред останалите войски от американската база. Учуди се каква огромна част от момчетата бяха под въздействието на тези гадости. Сега, когато и той бе такъв, си помисли за това на какво се базира най-могъщата армия в света. Не за дълго. Намирисваше на политика, която мразеше.<br />Доходите от трафика задминаха заплатата на авиатор. Ала все по-често приятели го предупреждаваха, че военната полиция го издирва усилено. И не само заради дезертьорството. На два пъти се измъкна на косъм. В момент на просветление реши да се махне от там. <br />След месеци бяха в Рим, когато арестуваха Ивон за трафик. Дозата, намерена в нея, бе малка и се отърва с шест месеца условно. В Милано го задържаха с 1 гр хероин. Останалото бе успял да изхвърли миг преди проверката. Заради минималната доза и американските документи на военен, го освободиха без процедура. Прекалено бързо можеше да стигне до затвора. Крайно време бе да напуснат Италия и двамата. Трите години изпитателен срок за условната присъда на Ивон във Франция бяха изтекли. Това, както и познанствата й, ги отправиха на север.<br /> * * *<br />Бернадет, при която чистеше, бе бивша преподавателка в пенсия по болест. Майка й, на 82 години, страдаше от напреднала степен на Алцхаймер. Понякога, когато една от официалните й гледачки отсъстваше, Бернадет я викаше на помощ. Сближиха се, доколкото това бе възможно в Елзас. Независимо от разстроените нерви, учителката имаше страхотно чувство за справедливост. Когато разбра приблизително историята на Неда, се почувства лично засегната. През девет планини премина в десета, но й намери работодател, готов да подпише официален трудов договор за миячка на съдове. Наложи се Неда да пътува до Сърбия и от посолството там да си вземе работната виза. Елзаската й плати билета в двете посоки. <br />Щастлива, тя се върна за пет дни в Сърбия. Синът й бе пораснал и променен. Взе го с нея в Белград, докато оправяше документите. Детето се чувстваше неудобно, някак отдалечено. За краткото време в града си видя, че доста близки и познати също са се променили. При това не към добро. Но времето бе толкова малко, че не успя да попита, нито си го обясни. Родителите й дойдоха за момченцето. Огорчи я радостта му, ала се засрами от ревността си към тях. Качи се на самолета и този път официално пристигна в Страсбург. Вечерта я чакаха купчината чинии, тигани и тенджери. Миеше ги и си пееше.<br /> * * *<br />Настаниха се във фермата при сестрата на Ивон. Имаха запаси от хероин за около три до четири дни. Джейсън изиска международния си паспорт от САЩ. Адвокатът успя да го прати, заедно с една тлъста фактура. Една в повече! Но това означаваше, че от тук нататък не би могъл да го ползва. <br />Ивон бе обещала на сестра си да не я набърква в нарко истории. Затова направиха почти обитаема изоставена къща край канал. С малкото пари, изпратени от майка му, купиха и оформиха /административно/ малка стара кола. Джейсън държеше да не ги използват за дрога. <br />Всъщност, тя стана основният източник. С нея се добираха няколко пъти до Испания, от където пренасяха наркотици. Ивон познаваше местни дилъри и стоката им бързо и многократно възвръщаше вложените пари, заети от сестра й. Върнаха ги за десет дни и започнаха своя черен бизнес. Примесваха наркотиците достатъчно, за да има за тях. Животът им затече отново в руслото на опиянение от секс и хероин. Момичето бе започнало да се дрогира два пъти на ден. Младото й хубаво тяло повяхваше с дни. Джейсън предложи да отидат на лекар, но тя отказа категорично. Сестра й успя да доведе доктор в запустялата шлюзова къща. Диагнозата бе недвусмислена - спешно в болница или скорошна смърт.  <br /> * * *<br />Метенето и чистенето в комплекса, макар и голям, не й създаваха проблем. Но докато миеше блюдата, миризмите им направо я съсипваха. Слагаше тампони. Памучните не вършеха никаква работа. Тези от восък, направени за уши, бяха малко по-ефикасни. Но дори с тях, и със затворени очи, можеше да каже какво точно е имало в чинията, преди да я изпразнят в бака за био-отпадъци.<br />Оптимистичната й натура надделя. Като на игра пробва да разбере какво точно е сипвано във всяка чиния. В началото различаваше единствено основните продукти. Махна тампоните и с доста тренировки започна да схваща гарнитурите, а понякога и подправките. С течение на времето достигна перфекционизма да улавя и най-тънките нюанси. След две години долавяше чак парфюмите, оставени от някои клиенти. Рецептите на главния готвач вече не бяха тайна за нея. И ако той сменеше дори дребна съставка, тя разбираше.<br />Отношенията й с колегите бяха коректни. Те видяха, че Неда не си щади труда. Винаги весела, скоро стана талисман на всички. Може би, защото мразеше да я пипат - някой нарочно бе пуснал думата, че ако я докоснеш, денят ти ще е добър. Бе й любопитно и необяснимо как се въртят сутрин около нея, докато една от сервитьорките й каза директно за носещото се суеверие. Прие играта, но не им улесни досега до “късмета”. <br />Една сутрин, развеселена от нескопосаните опити на главния готвач да я докосне, подхвърли за забравения във вчерашната гозба джоджен. В отговор на учудения поглед обясни, че го е разбрала от тридесет и седемте измити чинии от това ядене снощи. Той не й повярва, но докосна ръката й нарочно, уж за да благодари.<br /> * * *<br />Закараха Ивон в болница четири седмици след визитата на лекаря. Състоянието й не позволяваше да се противи. Краят се виждаше безнадеждно близък. Приеха и Джейсън на лечение. Остави се, за да е близо до нея. След осем дни, прекарани в безкрайни налудничави приказки, Ивон почина на 23 години. Плака дълго, но не отиде на погребението й. Остана в болницата, разбрал, че във Франция и бездомните имат право на безплатна медицинска помощ. Взимаше метадон и той успокояваше хероиновия глад. След месец го изписаха с рецепта. Купи метадона и се върна в запустялата къща. Там откри, че пустотата е на степени и последната не допускаше неговото присъствие. Закова отново прозореца и се замете с 2-та коня в Холандия. От страната на лалетата отпътува в Мец, където остана няколко месеца. Ченгетата бяха разплели една верига, в която и той бе дребна брънка. Отърва се случайно, забравяйки да отиде на среща с дилър. Видя негов съсед в магазина, който му разказа за голямата хайка. Осъзна, че евентуално задържане ще го доведе до предаване на американските власти и от 30 до 50 години затвор. Тази история и смъртта на Ивон го доведоха до решението да прекрати трафика.<br />Бяха изминали някакви си 18 месеца от неговите юначни войнишки подвизи в Югославия, когато съдбата го запрати в Страсбург. Харесваше немската стегнатост на този толкова френски град. Хората бяха твърди, но и състрадателни. Оказа се, че може да преживява от просия. В добри дни му оставаха пари и за храна. Бе стабилизирал приема на хероин, но не можеше да го намали. Взе си куче за компания и топлинка в студените зимни нощи. Но пък заради него не го приемаха в убежищата при големи студове. <br />Живееше ден за ден, със своето куче, кучешкия си живот. В редки моменти бе превръщан в човек от човещината на хората. <br /> * * *<br />Времето течеше бавно. Неда с нетърпение очакваше изтичането на трите години. За всяка от тях бе длъжна да представи сертификат от същия работодател, за да поднови работната си виза. Нямаше намерение да си търси друга работа. Но издаваха временна карта за престой и виза само за година. Едва с 5 годишната карта можеше да поиска и вземе детето при себе си. <br />За да пести пари живееше в таванска стая от 9 квадратни метра. И не се обаждаше често в Сърбия. Всеки заделен цент бе изпращан натам. В отговор получаваше снимки на порасналото си дете и мили писма от родителите. Приятелите я бяха забравили. В малкото писма четеше безконечните им оплаквания, зад които прозърташе завистта от живота й тук. Не ги разбираше. Дори и в мизерия, тя би предпочела да е в собствената си родина. Но как да ги убеди, че тук бананите...  Оставаха й още три месеца за картата от 5 години.<br />Главният готвач бе сериозно стреснат от нейна забележка, касаеща рецепта. Този път я накара да му изброи всички съставки. Тя го направи с допълнение на заменената, за която бе казала, че я разваля. Зачервеното лице издаваше скорошно изпадане в нервна криза.<br />- Как точно разбра какви са съставките на тази рецепта? - попита отново той. Леко притеснена, Неда повтори, че може да ги определи от измитите чинии. Вбесен, той влезе в кухнята, изпразни в коша готова порция пред учудения поглед на помощника си и я поднесе под носа й. Спокойно и бавно, миячката отговори, че това е днешна кухня, защото миризмите са още пресни. Изброи една по една всички съставки, включително щипка подправка, на която не познаваше вкуса, но различаваше уханието. - Ти си гледала какво правят днес! - не го напускаше безпокойството за домашната рецепта, наследена от баба му, и негова лична тайна. Затвори я в стаята си и набързо импровизира. Изсипа случайната смесица в коша, при което целият екип се направи, че ги няма.<br /><br /><em>продължава в следващия брой</em></p>
<p style="text-align: left;"> </p>
<p style="text-align: right;"><em><strong>Димитър Стоянов и Христина Панджаридис<br />за вестник “България”</strong></em></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Димитър Стоянов и Христина Панджаридис)</author>
            <pubDate>Wed, 14 Jul 2010 16:50:24 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1522--emigrantka-po-nevolq-br-29.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Мона Чобан и нейната нова книга “Париж 18” - бр. 29</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1521--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-29.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong> Откъс 10<br /></strong></em></p>
<p><em>продължение от миналия брой</em></p>
<p>Но като главен редактор няма как да съм против. Само че... Сега трябва да предоставя и този компютър за проверка. Затова и снощи излязох от дома. Знаех, че ще дойдат. Знаех, че нямам право да откажа. Най-малкото заради поста си, заради работата си. Но не мога да им го дам. Ако бях останала у дома, сещате се, щяха да разберат, че съм вътре по топлината на тялото ми. Просто излязох, докато съобразя какво да направя. Но тогава видях, че у вас свети. Звъннах и...Нататък сам знаете.

<p><a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1521--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-29.html">продължава></a></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Мона Чобан)</author>
            <pubDate>Wed, 14 Jul 2010 14:14:16 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1521--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-29.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>ДА НАМЕРИШ СЕБЕ СИ - бр. 29</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1520-da-namerish-sebe-si-br-29.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong>ОТКЪС 158</strong><br />продължение от предишния брой</em></p>
<p>Но парите ще вземеш, дори искаш всичките. Защо, какво общо имаш ти с тях. Това, че си законен съпруг. Да, законът ти дава това право. И ти се възползваш от правото си. Но законът не те задължава да отидеш на погребението и. И ти не отиваш. Решил си, че тя не заслужава вниманието ти, отписал си я още преди два месеца. Ти не питаш, но аз ще ти кажа, че Снежка се прибираше при теб. С пълна чанта с пари... и куп мечти. Ако беше жива, щеше да ти ги разкаже.<br />Остави го да мисли, зареял поглед на масата в служебното кафе на съда, с парите до него.

<p><a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1520-da-namerish-sebe-si-br-29.html">продължава></a></p>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Добри  Карабонев)</author>
            <pubDate>Wed, 14 Jul 2010 06:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1520-da-namerish-sebe-si-br-29.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Поезия - Людмила Билярска - бр. 29</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1523-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-29.html</link>
            <description><![CDATA[<p><strong>Людмила Билярска</strong></p>
<table style="width: 98%;" border="0">
<tbody>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Мой, капитане синеок</h3>
Очаквах те, когато ме повика -<br />от стона ми се ронеха звезди.<br />И толкова прегради се стопиха,<br />когато нежността ми приюти.<br />Бе кратък зов на мъж <br />потеглил бавно -<br />през бурите на своето море...<br />Бе кратък женски вик  <br />събрал изцяло -<br />мълчания самотни векове... <br />Мой, капитане, <br />моя есен в синьо -<br />достигнал сам до мъдър хоризонт,<br />една жена преминала пустини,<br />ще бъде с теб до сетния ти рейд...<br /><br /></td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Моят народ</h3>
И нека да прелива, да кипи -<br />камбаните тревожно да говорят.<br />Един народ е буден - щом не спи...<br />Изсича сам пътека, без да моли.<br />Стихиен е. Помита брегове,<br />които са нетрайни и се ронят...<br />Когато искат - знае да даде.<br />Когато взема - иска само своето.<br />Познава свойто място, затова<br />не му чертайте мислени пространства.<br />Свободен е по дух и по душа,<br />но мери с вещина - което казва.<br />Обичам го такъв - и благ и див, <br />защото съм частичка от кръвта му.<br /><br />Един народ е повече от жив,<br />когато при пожар е сам камбана...<br /></td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top">
<p> </p>
</td>
</tr>
<tr valign="top">
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Приятелят</h3>
<em>в памет на Д.</em><br />Заспиваше за няколко минутки,<br />потънал в мекотата на дивана.<br />Отпиваше съня на малки глътки.<br />Отваряше очите с “извинявай”.<br />Сърцето ме болеше при вида му -<br />мъртвец, но току-що възкръснал.<br />Разказваше, че вече не сънува.<br />Отдавна спял за много кратко, всъщност.<br />Събирал си пари да прави къща.<br />Синът растял и няма с него грижи.<br />Жена му пък се справяла по мъжки.<br />От пет години май не ги е виждал.<br />Замина си. <br />След месеци, от някой<br />разбрах, че само месеци му дават...<br />Със мъката си бе откупил края.<br />За къщата живот не му остана.<br /></td>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Калпаче в небето</h3>
И гледай, как изгубил е калпачето -<br />разсеян облак - къдрокос, навярно.<br />Изпуснал и отминал. <br />Да, обаче,<br />ще се усети щом му стане хладно.<br />А то стърчи в средата на небето.<br />Не мърда от местото си. По навик.<br />Очаква къдрокоско да се сети,<br />преди да лумне в залезът разпален...<br /><br /><br /></td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top">
<h3>Кръговрат</h3>
За нея спомените са игриви пламъчета,<br />подвързани до детските й книжки.<br />Подскача с тях, като игра на “дама”.<br />Като играчки вечер ги прегръща...<br />Не й завиждам. Всеки с времето си.<br />Тя топла от прегръдката на мама,<br />уверено изкачва свойте хребети.<br />На токчета. Защото е голяма.<br />И иска да разбулва истини,<br />а, не съзнава, че са просто древни.<br />Ще разбере, че вкусното и то горчи.<br />Понякога горчи отровно...<br />Да, кръговратът непреклонен е<br />и споменът ми става по-бездомен...<br />Тя помни, че животът сложен е,<br />а аз - че някой ден ще стана спомен.</td>
<td class="fs3" valign="top"></td>
</tr>
<tr>
<td class="fs3" valign="top"></td>
<td class="fs3" valign="top"></td>
</tr>
</tbody>
</table>]]></description>
            <author> lena@bulgaria-weekly.com (Людмила Билярска)</author>
            <pubDate>Wed, 14 Jul 2010 00:00:00 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1523-poeziya-lyudmila-bilyarska-br-29.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Премиера на романа “Да намериш себе си” </title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1514--premiera-na-romana-da-namerish-sebe-si-ot-dobri-karabonev.html</link>
            <description><![CDATA[<p><img class="caption" src="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/images/stories/2010/issue28/theweek/culture/00.jpg" border="0" alt="Авторът Добри Карабонев" title="Авторът Добри Карабонев" width="300" style="float: left; margin: 5px;" />Стотина човека от всички възрасти и различни професионални и социални поприща привлече премиерата на романа на Добри Карабонев в Столичната библиотека в София. Аудиторията се състоеше от няколко групи - роднини и приятели на Добри, горди с неговия успех, привлечени от събитието негови събратя по перо и талант, множество социално отговорни за съдбата на съвременното българско общество професори, хора на изкуството, представители на медиите, художествени творци и не на последно място клас студенти от магистратурата “Виртуална култура”, чиито колеги - Силвия Шопова и Илия Люцканов бяха щастливите дизайнери на кориците на прочуващия се и в Родината роман на Добри. Появиха се и няколко българо-американци - музикантът Любомир Велев, завърнал се за дни от Щатите, американският поданик, неживял в Америка, писателят Станимир Кискинов и др. Темата за емигрантството и за съдбата на нашите сънародници зад граница бе водеща тема. Появиха се и наши сънародници, приключили кариерите се в чужбина. Групата от 50-ина човека, събрана в последните няколко дни във Фейсбук специално за събитието също бе достойно представена. Изглежда, че разгласата е била много фина и интелигентна, защото обявената напитка, с която щеше да се полее премиерата би привлякла кого ли не. Случайни посетители почти нямаше, затова пък интересът бе налице и сега всичко зависеше от организаторите - Международната фондация за българско наследство “проф. П. Детев”. <br />Те доказаха, че умеят да действат нетрадиционно - започнаха с чаша Чивас Регал за всеки. “За разчупване на леда”, както се изрази професор Детев, редакторът и издателят на романа. На шега той заяви:<br />“Когато обмислях сценария, бях изправен пред купища проблеми. Оказа се, че в Столична библиотека липсва Wi Fi връзка и “телемостът” с автора от Чикаго угасна. Добре ,че имах един негов поздравителен адрес - обръщение до публиката. В последния момент се разболя и Виолета Гиндева, с която обмисляхме да театрализираме откъси от романа. Зала “Надежда” е често използвана за камерни постановки. Но ето че двете атракции пропаднаха”.<br />Интересът на медиите и художествените творци бе подобаващ. Покани за интервю бяха отправени от бТВ и ПроБг, има конкретно запитване за авторските права за филмирането на романа.<br />И така, с чаша Чивас за всеки, презентацията можеше да започне. След представянето на романа от водещия, на сцената се появи приятелят на автора - Емил Антонов, който запозна присъстващите с приказката за “Банишора” и чудесните лудории на младостта. За театралната дейност на Карабонев пък говори Teменужка Илиева - актриса, бивша колежка на Добри. <br />После обаче заудряха тревожни камбани. Писател се усъмни, че Добри Карабонев сигурно се е отнесъл с пренебрежение към сънародниците си и вероятно здраво ги хока и назидава в книгата си. Но професор Детев му отвърна категорично, че за нищо на света не би се захванал с автор, който постъпва така. <br />В избухналата полемика се чуха още ред драматични мнения - България загива демографски, българите по света са вече далеч повече от българите в родината, Емигрантите ни навън са разединени, гледат се като котка и мишка, нацията е пред тотален саморазпад... Оформи се мнението, че и днес българската политика към сънародниците ни зад граница е неадекватна, че се хвърлят всички сили за администриране на проблема, а не за създаване на подходяща атмосфера. Как да наречем липсата на културен център в Чикаго? - попита професор Детев. По всички закони на обществото там живее цял български областен град, който има право на свой културен център, за да запази идентичността си, да се превърне в двигател на процеси, които утвърждават разпиляното културно пространство, в което се движи българщината днес. За кого творят нашите сънародници зад граница? Какви са идеалите на българина днес? Много, много въпроси застрашават българското културно пространство и опазването на уникалното ни наследство. Полека-лека на изтъкваните доводи бе намерена съответната причина и нещата започнаха да се понаместват. <br />Проф. Макариев направи философско обобщение на проблемите, които изглеждат съвсем обясними като логична последица от извършващата се огромна промяна в световен аспект. Щеше да бъде наистина трагично, ако нямаше алтернатива на тези процеси, но има - ето новите технологии и виртуалната култура, която те отглеждат повсеместно, навсякъде и във всичко. Можеше ли професор Детев и Карабонев - попита проф. Макариев, да свършат така добре и в такива срокове своята работа по този чудесен роман, ако при тези разстояния между тях нямаше интернет и чудесните програми, които създават днес новите печатни произведения? Виртуалната култура, социалните мрежи и новите средства за всички дейности следва да са приоритет. Тогава и българите по света ще се чувстват по-уютно и ще бъдат по-защитени.<br />По всеобщо мнение обаче на нас ни е нужно обединение, защото в този си вид българската нация наистина е застрашена и заплашена. И тук се потърсиха алтернативи. Констатира се, че уви, непрекъснато ни делят от нашите кръвни братя и сестри било на Балканите, било от тези загубени из украинските или руските степи.<br />После постепенно дебатите навлязоха в същината на романа. Знаменателно е представянето му на празника на МВР, защото Карабонев очевидно вярва в мисията на службите да укротят престъпността и корупцията, да подготвят почвата за въздаване на справедливост, да гарантират човешките ни права. Без тези прости основи няма демокрация, няма и Свобода, която не пречи на свободата на хората около нас. Ето как на преден план излезе чудната метаморфоза, която претърпява главния герой в романа - как намразил Родината си безотечественик става убеден защитник на смачканите от мафията и корупцията беззащитни българи, как странящият от сънародниците си единак се превръща в социално отговорен и обществено ангажиран човек, който радее за спасението на българщината.</p>
<p> </p>
<p style="text-align: right;"><em><strong>Людмила Бориславова<br />специално за в. "България" 

<p><a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1514--premiera-na-romana-da-namerish-sebe-si-ot-dobri-karabonev.html">продължава></a></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Людмила Бориславова)</author>
            <pubDate>Wed, 07 Jul 2010 20:52:39 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1514--premiera-na-romana-da-namerish-sebe-si-ot-dobri-karabonev.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Емигрантка по неволя - бр. 28</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1501--emigrantka-po-nevolq-br-28.html</link>
            <description><![CDATA[<p style="text-align: left;"><em><strong><img class="caption" src="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/images/stories/2010/issue27/theweek/culture/01.jpg" border="0" alt="Димитър Стоянов и Христина Панджаридис" width="300" style="float: left; margin: 5px;" />За авторите:<br />Димитър Стоянов и Христина Панджаридис живеят във Франция.<br />Христина е завършила журналистика, пет години е работила като редактор в общинския вестник на гр. Елин Пелин до неговото закриване. Публикувала е журналистически материали в централния печат.<br />В последната година сътрудничи редовно на християнското женско интернет списание “Естир”, а последната и любов са разказите и хайку-то.<br />Димитър Стоянов, с когото съвместно са написали разказа, е икономист, но работи за френската съдебна система.</strong></em></p>
<p style="text-align: left;"><strong><em>ОТКЪС 2</em></strong></p>
<p style="text-align: left;"><em>продължение от миналия брой</em></p>
<p style="text-align: left;"><br />Целият град бе в шок! Това надминаваше всякакви граници. Вярно, бяха посвикнали с войната - вече осем месеца западната коалиция, представена от янките, бомбардираше страната им безуспешно. <br />Предтекста...?<br />Неда не бе шовинист, но не разбираше защо трябва да откъснат парче от родината й, за да го дадат на хората, които те бяха подслонявали от години. Спомни си как целият им клас бе помогнал на Нидже да измъкне роднините си от свръх беднотията на Албания. Цялото училище събра пари, с които да подкупят албанските власти. Учителите им обясняваха, че понякога такива неморални постъпки са оправдани, в името на хуманитарната си цел. Роднините дойдоха и се заселиха в града им кротко. Научиха езика и се интегрираха бързо. Децата им попълниха започващите да намаляват класове в училището. И преди да напусне родината си, Неда помнеше, че Нидже имаше вече 12 деца. Братовчедките й по 14/15! За няколко години колонията им набъбна и претенциите за джамия започнаха да развалят добрите взаимоотношения. От Любен, роден в Прищина, знаеше, че същият този процес ставаше в Косово. И от векове. Бяха им дали автономия, която позволяваше да учат на албански. Тогава бе съгласна с това, независимо от опитите на Любен да обясни какво става. Бе го срязала - хората имат право да учат на собствения си език и политиката не ме интересува! <br />Все още беше аполитична. Но да подарят на гостите си стаята, в която ги бяха подслонили от християнска милост, само заради това, че те се плодяха като зайци и вече са повече от домакините... е, не. <br /> * * *<br />Оставил касетите на Ивон, Лучио се бе изпарил за три дни. Французойката го покани и опита да му обясни нещо за Холандия, но Джейсън не я разбра. Пусна си касетата. Слушаше и лицето му помръкваше. В един от френските репортажи се говореше за поредната грешка на НАТО при бомбардирането на електронен завод. Техните специални служби били проверили и под завода нямало предполагаемия арсенал за бактериологично оръжие. На всичко отгоре, бомбардировките били разрушили осем къщи и една детска градина в близост до завода. 22-те деца се спасили като по чудо, защото били в съседния парк. <br />Превъртя. Вместо чашата, предложена от Ивон, надигна бутилката. Не спря, додето не я изпи. Очакваното затъмнение не дойде достатъчно бързо и той подаде на момичето пачка долари с жест към бутилката. <br /> * * *<br />Неда живя месец при родителите си. Областта бе смазана. Заводът представля-ваше огромна част от работните места на хората. Липсата му, както и на двата моста на река Нишава, направиха града фантом. Магазините затваряха един след друг. Заприличал на зомбита, народът търсеше как да се спасява.<br />Съветът от роднини, а не тя, реши, че трябва да замине при вуйчото в Германия. При това, на първо време, без детето си. Не успя да им се противопостави. Бе единственият останал млад човек сред тях, способен да го направи. Събраха остатъка от спестяванията им и организираха нелегалното й прехвърляне. Знаеше, че разчитат на нея, но се чувстваше прокудена.<br />Вуйчо й я посрещна унил. Заради сина им, изказал мислите си за войната, смятайки, че живее в демокрация. Бяха им дали да разберат неофициално, че са нежелани. Да я подслони в тази ситуация, би било още една провокация. Изпрати я в Страсбург, при свой приятел, имащ фирма за чистене. И ето я, инженер Неда Иванова в ролята на чистачка. <br />Работата, макар и трудна, не я плашеше. Плашеха я похотливите погледи на Драган - работодателя. Явно узнал, че е без мъж, противният земляк непрекъснато правеше долни намеци. За да го спре, Неда поговори с жена му. Постигна светкавичен ефект. Но пък се наложи да си търси жилище. Госпожата й помогна да я вземат във фоайе (общежитие) за млади работници. Купиха й някакви фалшиви документи, които, ако не за друго, послужиха поне за това.<br /> * * *<br />Джейсън се съвзе в чуждо легло. До него гола спеше Ивон. Погледна часовника си и разбра, че е пресрочил връщането си в базата с няколко часа. После си спомни за записания репортаж. От яд главата на пилота чак изтръпна и престана да го боли. Посегна за дрехите си и мерна спринцовките. Погледът му се спря на малката червена точица върху вената на лявата ръка.  “О, Господи! Какви ги върша?” - вбесеното съзнание търсеше изход. Видя униформата си и в главата му изникна сцената на разкъсването й от яд. <br />Във висшата школа ги бяха подготвяли за евентуални грешки при изпълнение на военните им задължения. Но не и за... това! Не бе глупак и бързо осъзна, че тази заповед, както и други - за влака, за мостове на селски пътища, не бяха грешки! Беше начин да се сложи на колене един твърде горд народ. Помнеше добре коментарите на колегите си, че ако Чикаго бе подложено на такива бомбардировки, до сега да са капитулирали.<br />Не можейки да облече разпарцалосаните си дрехи, събуди Ивон и я изпрати да купи някакви. Докато момичето се приготвяше, забеляза, че е изключително красива. Дрехите определено я загрозяваха. Опита се да й го каже с остатъка от френския, който бе учил навремето. Тя го разбра и му подари лъчезарна усмивка, отговаряйки нещо си.<br /> * * *<br />Истинските проблеми на Неда започнаха след шамара, който думна на един клиент. Чистеше в тях вече месеци и изрично помоли Драган да ходи там само когато и жената си е вкъщи. Въпросният французин вече два пъти я бе погалвал по задника, докато чистеше наведена. Втория път Неда спря ръката си, само защото домакинята влезе в кухнята. Госпожата разбра какво бе станало и й се извини по своему - с 20 евро в повече. Надяваше се, че и мосюто е разбрал. Бе подценила мераците му, пък той силата на плесницата й. <br />Нада си спомни екскурзията до Истанбул. В предишния си живот, с Любен бяха направили сватбено пътешествие до там. И тогава видя какво е истинско преклонение пред женската красота. Ръстът й 1,85 м и пищните й форми не правеха впечатление в Сърбия. Но в Турция се започна още на границата. Първият митничар, качил се в автобуса им, я видя и се залепи на място. Стоеше с увиснала уста и широко отворени зъркели. От време на време произнасяше “Машала”. Едва след десет минути шофьорът успя да го извади от унеса и го накара да извика шефа на граничния пункт. Често пътуващ и познаващ нравите им, той бе събрал пари от пътниците, за да купи поръчания от въпросния шеф велосипед. Вече го бе извадил и сглобил. Шефът дойде, но не обърна никакво внимание на рушфета. Качи се в автобуса и на свой ред се залепи пред нея. Устата му произнасяха “Аферим”, “Ашколсун” без край. Лицето изразяваше преклонение, граничещо с религиозно. Десетина минути в същата ситуация накараха Неда да се почувства неудобно. Безцеремонно взе цвете, стърчащо от багажа на някого, и му го подаде усмихната с думи и жестове, че иска да продължат. Турчинът й се поклони и слезе заднешком, без да я губи от поглед. Щеше да се пребие на последното стъпало. Уви, след него се изреди цялата застава и пътниците научиха всички турски суперлативи. След няколкочасов тотален престой и на двата пункта, влизане и излизане, и след като всеки от работещите там успя да й се порадва, забравяйки велосипеда, шефът лично ги съпроводи до първия турски град. Когато най-после той слезе, Неда забеляза, че независимо от закъснението, останалите пътници я гледаха с някакъв респект. Но най-странното бе да го почувства от поведението и на Любен!<br />Перипетиите продължиха в Бап Чарши - истанбулския пазар. Но там, останала за минутка сама в един бутик, Неда се стъписа от силно ощипване по задника. Без да мисли, се завъртя и ръката й остави дълбоки червени следи, открояващи се добре върху мургавото лице на агресора. Болката очевидно бе ужасна, но мазното, доволно, ухилено до ушите лице на турчина изразяваше безстрашна готовност да получи още един плесник. Виковете й привлякоха Любен, който със своите 2,10 м и рамене на хамалин охлади мераците на търговеца, без да е разбрал какво се е случило.<br /> * * *<br />Дънките и пуловера станаха точно. Ризата не се виждаше и Джейсън се запъти да изтегли малко пари от банков автомат. Обади се в Базата и каза, че е болен, но не даде координатите си. Съобрази, че и други офицери са изчезвали за седмица без отпуск. След строго мъмрене ги реинтегрираха. Въпрос - искаше ли го той? Реши да си даде известно време за размисъл. Върна се при Ивон и я изведе да обядват. За първи път от година погледна цените в ресторанта. Мисълта, че може скоро да остане на спестяванията си, го направи пестелив. След обяда се разходиха безцелно из града. Попаднаха на пазар, от който на безценица си накупи доста дрехи. Осъзна, че неволно се подготвя за цивилния си живот. <br />Позвъни на болната си майка и я помоли за телефона на адвоката им. Притеснена, жената го заразпитва. Успя да отговори уклончиво, но знаеше, че майка му се досеща. Това, което чу от адвоката си, не бе никак розово. Като държавен стипендиант, той бе подписал десетгодишен договор и нарушението, освен военен съд, водеше до финансови задължения за тридесет години напред. Съвета на юриста - да си изкара докрай мисията, която по всяка вероятност скоро щяла да свърши. Във Вашингтон се говорело за предстоящата капитулация на Милошевич.<br />Ивон настоя да се върнат в квартирата на Лучио. Веднъж стигнали там, разбра, че тя искаше да си направи поредната доза хероин. Опита се да я разубеди, но френският му, а и мотивацията не бяха достатъчни. Съзнавайки, че прави поредната глупост, но търсейки убежище от потискащите го мисли, се остави да сложи и на него. Усещането на безметежност ги хвърли в кревата.<br /> * * *<br />Удареният френски нахалник подаде жалба в полицията. Не прие 500 евровите извинения на Драган. Отказа учуден 1000, че и 2000. Работодателят й искаше да избегне проверка за незаконно наемане на работа, но не успя. Глобиха го с 25 000. Но най-странното бе, че на нея никой нищо не й направи. Нещо повече - оплакалият се получи условно три месеца за посегателството си. Свидетелството на жена му пред съда се оказа решаващо. Или поне равно на  предишна жалба от друга жена за същите действия. И като капак, получи молба за развод от съпругата си.<br />Неда остана без работа. Заради парите, които пращаше вкъщи, нямаше никакви спестявания и трябваше на всяка цена да работи.<br /><br /><br /><em>продължава в следващия брой</em></p>
<p style="text-align: left;"> </p>
<p style="text-align: right;"><em><strong>Димитър Стоянов и Христина Панджаридис<br />за вестник “България”</strong></em></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Димитър Стоянов и Христина Панджаридис)</author>
            <pubDate>Wed, 07 Jul 2010 16:50:24 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1501--emigrantka-po-nevolq-br-28.html</guid>
        </item>
        <item>
            <title>Мона Чобан и нейната нова книга “Париж 18” - бр. 28</title>
            <link>http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1503--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-28.html</link>
            <description><![CDATA[<p><em><strong> Откъс 9<br /></strong></em></p>
<p><em>продължение от миналия брой</em></p>
<p>Дали защото бях дете, или защото хората бяха други, интересни... Докато не настъпи отчуждението. Тогава вече никой не идваше. Звънецът ни мълчеше по цели седмици. Представям си колко съм ви изплашила снощи с позвъняването си. Знам какво е.

<p><a href="http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1503--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-28.html">продължава></a></p>]]></description>
            <author> stefka.hristozova@gmail.com (Мона Чобан)</author>
            <pubDate>Wed, 07 Jul 2010 14:14:16 GMT</pubDate>
            <guid isPermaLink="false">http://www.bulgaria-weekly.com/index.php/contact-us/weblinks/component/weblinks/the-week/culture/1503--mona-choban-i-neinata-kniga-paris-18-br-28.html</guid>
        </item>
    </channel>
</rss>
