Откъс 3

Махнаха белезниците, които бяха оставили белези по изтръпналите ръце на Ник.
Цивилният подписа документите, сержантът козирува, обърна се кръгом и тръгна да напуска стаята - някой му отвори вратата отвън.
- Шефе, тук съм и ще бъда тук на стола, - това високо и ясно каза млад нисък мъж по синя риза, който имаше кобур с пистолет под лявата мишница, - спокойно!
- Спокойно и без резки движения, - каза цивилният с тихия си и нежен глас.
Чак сега Ник можа да се огледа и да възприеме нещата реално. Видя, че в стаята има бюро, че той стои на дървен стол пред бюрото, че цивилният е почти потънал в мрак, осветен само от екрана на компютъра. Настолната лампа на бюрото светеше почти в лицето му и го заслепяваше. Толкова видя, но чу:
- За протокола: днес, четиринадесети март, две хиляди и пета година, аз, следователят Васил Векилов, разпитах арестанта... Момче, кажи си трите имена високо и ясно, - разпореди той.
- Какво да ви казвам, нали го пише в документите! Защо ме арестувате, нищо не съм направил. Искам адвокат, защо не ми прочетоха правата... - Ник не можа да завърши тирадата си, защото следователят се бе промъкнал до него и му удари такъв шамар, че ушите му писнаха.
- Попитах за името ти, - продължи с тих и нежен глас той, - име, презиме, фамилия, рождена дата и адрес.
- Кой адрес, в Париж живея на улица “Шарите” 58, в V арондисман, а софийският адрес не го знам, защото нашите се преместиха в нов апартамент преди един месец и не знам къде е...
- Добре, така и ще издиктувам на диктофона - лицето идва от Париж и няма софийски адрес на отсядане, няма и лични вещи. Готово, а сега ще ни погостуваш в килия номер седем, която в момента е празна, защото е още начало на нощта. Но съм сигурен, че до сутринта ще имаш весела компания, ха-ха-ха-ха... - и смехът на следователя бе тих.
- Момент, мосю следовател, кажете ми поне защо съм арестуван, в какво съм обвинен? - Ник се беше вече просълзил и бършеше носа си в ръкава на червеното си яке. Бяха му взели и носната кърпичка. - Много ви моля, разберете, аз съм женен за французойка и идваме при родителите ми, които не са я виждали, а тя може би е вече бременна, и то лично от мен, а аз съм много добър и свестен човек и много обичам България...
Вероятно това “мосю”, пък и бременната французойка, нещо разколебаха следователя, който започна да щрака по клавиатурата на компютъра, а после дълго чете нещо от екрана. Каза:
- Гражданино Карастоянов, вие сте в масива на полицията и сте обявен за издирване още от 1999 година. За какво ви търсят не знам, това ще узнаеш от твоя следовател още в понеделник сутринта. Тогава е на работа капитан Заекова, която води твоето следствие. Днес е събота вечер, а в събота и неделя работят само дежурни като мене. Де да знам за какво те издирват, може да си убиец, може да си терорист, кой знае какъв си. В понеделник всичко ще се изясни, а до тогава ще ни гостуваш. Това е положението!
- Майчице мила, чак до понеделник, о, Боже, ами сега... - простена Ник.
- Арестанта - стани, ръцете отзад, кръ-ъ-гом! - заповяда пак с тихия си гласец следователят.
Вратата се отвори и ниският човек с пистолета под мишница галантно му посочи да излиза.
- Оттук, мосю, и без щуротии. Напред към килия номер седем и приятно прекарване. Там си избери нар, сега няма никого, та си с предимство. Има кофа за естествени нужди, но до утре ще бъдеш гладен, защото вечерята вече мина. Там ще си махнеш връзките от маратонките. Ще ми предадеш и колана на дънките.
И Ник, с ръце отзад и преплетени крака, се затътри към килията.
Във фоайето на летището течеше истинска драма. Този път Емануела плачеше с пълна сила и сега тя мокреше рамото на току-що пристигналата си снаха. Залата се изпълни с нова партида посрещачи, въоръжени с букети, възбудени и шумни. По тази причина тя почти започна да крещи:
- Стояне, какво става! Къде е Ник? Какво стоиш и се пулиш! Предприеми нещо, дявол да те вземе, бързо предприемай нещо, бързо, бързо, о Боже, - гласът и изби в истеричен фалцет, - действай, питай, разпитвй...
Стоян стоеше, съвсем оглупял, в ръка с букета гербери. На това летище нямаше пейки и хората стояха прави. Емануела и Колет, хванати за ръка, се бяха подпрели на количката с багажа, бледи, с размазан от сълзите грим и следи от червило по лицата и шиите, следствие на многото целувки, които си разменяха.
От несвързания разказ на Колет, кое как е било, Стоян разбра най-накрая какво се е случило. “Кого да попитам?” - си мислеше той. Бюро информация е затворено, наоколо няма служители на летището. Става късно и къде ли е Ник? В един момент съобрази нещо и хукна към изхода на залата.
- Къде отиваш, - започна да пищи Емануела, - изоставяш ли ни, какво...
Стоян само махна с ръка и се озова пред полицая, който беше на пост пред вратата на залата за посрещачи.
- Господин полицай, моля, много ви моля, - започна Стоян. Разправи набързо и задъхано какво се беше случило. - Много ви моля, поне ми кажете къде са го закарали, къде ги карат такива като него, много ви моля...
Полицаят невъзмутимо си допуши фаса, внимателно и бавно го загаси в пясъка на високия пепелник и изгледа няколко пъти от главата до петите разтревожения човек пред него.
- Каквото е надробил, ще си го сърба. Ние сме тук за това, да хващаме разни елементи. Значи, бдим и пазим Републиката. А такива като синчето ти ги карат в следствения арест на Централния. - С това полицаят даде да се разбере, че е приключил разговора. Обърна се и започна да се вглежда в идващите посрещачи, най-вече в хубавичките и млади момичета.
- Ели, - така и викаха на Емануела близки и познати, - Ник е в затвора.
- Защо в затвора, в кой затвор, къде е този затвор?
- В София има само един затвор, и това е Централният. Стегни се и да започнем да действаме. Хайде да седнем в колата, от там ще се обадя на адвокат Деянков. Той има връзки навсякъде, той ще ни каже какво да правим, ще му платя, колкото иска на него и където трябва, само да отървем Ник. Хайде в колата!
Добутаха количката с багажа до колата в паркинга на летището. Новото “Пежо” бе излъскано по случай посрещането на скъпите гости. Настаниха се в него и Стоян веднага набра адвоката по мобилния си телефон. Разправи му за какво става дума, непрекъснато повтаряше, че ще плати, каквото му се поиска и пр. Явно тези доводи бяха сериозни, защото задействаха адвокат Деянков, който явно вече беше задрямал пред телевизора след обилното хапване и пийване на вечеря.
- М-м, да! Ще видя какво мога да направя! Значи Николай Стоянов Карастоянов! Твоя ЕГН и адрес го имам тук в книжката. Сега стойте, където сте, и не мърдайте. Аз ще се обадя тук-там и после ще ви позвъня. Чакайте! - и връзката прекъсна.
- Какво да чакаме, ами то резервацията в ресторанта вече тече от доста време, нали си дал капаро, какво да правим, а? - отново занарежда Емануела.
- Ами като бъркотията се оправи, ще отидем да вечеряме там. Какво иначе, да претопляме манджите вкъщи? Не, там в ресторанта, така ми се допи една студена бургаска... Там, там! - Стоян говореше в такт с нервното барабанене на пръстите си по арматурното табло. - Сега ще чакаме и ще видите, че всичко ще се оправи. И като се оправи, ще го забравим... - Там-там-там.

продължава в следващия брой

Андрей Симеонов

продължение от миналия брой

Въобще при баба ми Анастасия, когато ставаше дума за храна, всичко беше голямо и по много. Дали не и е останало от някакви гладни години, за които тя споменаваше в измислените си според мен спомени?
Та този гювеч се намазва с мазнина, отдолу се разстилат два-три листа зеле (най-добре кисело - това е друга кулинарна магия, която отново не успях да усвоя) и започва реденето. Реди се слой след слой, ред след ред, докато не се напълни гювечът. Сърмички, късчета свинско месо, късчета телешко, кървавица и така догоре. Разбира се, с подправки. Не че знам какви - бабините. А когато цялата тази грамада е почти догоре, слага се едно пиле, малко бульон и се захлупва с глинения капак. От брашно и вода се прави онова специално лепило, с което се запечатва гювечът. После - в печката, на ниска, ама на много ниска температура. И започва голямото чакане до вечерта. А тогава - пръстите да си оближеш!

продължава>

Откъс 2

Сълзите и не се стичаха, а пръскаха напред от зачервените и очи. Огледа оределите посрещачи и сред тях позна свекъра и свекърва си, които знаеше от многобройните снимки. Те също я познаха - нали стотици пъти бяха гледали снимките, които Ник им изпращаше.
- На мама момиченцето, - се хвърли да я прегръща Емануела, веднага след като Колет излезе във фоайето на аерогарата. - Защо плачеш, миличко, и къде е Ник? - попита на сносен френски Емануела.
- Какво става тук и къде е Ник? - забоботи басът на Стоян.
Като че ли чак сега Емануела осъзна, че чедото и го няма и пребледня. Колет продължаваше да плаче и хлипа и не можеше да обясни нищо, а само мокреше рамото на свекърва си със сълзи и сополи.
...
Четиридесет и пет минути преди това, пред една от будките на граничния контрол се разигра драма. Полицаят взе паспорта на младия мъж с разпуснати дълги коси, облечен в тъничко и късо червено яке. Това беше Ник, който потропваше вече от нетърпение да попадне в прегръдките на мама и татко и да представи съпругата си. Колет стоеше зад него и беше достатъчно висока, за да следи действията на полицая зад стъклото. Последният дълго прелиства паспорта, а после се вторачи във воднисто-сините очи на Ник. Започна отново, но този път много бавно да разглежда паспорта. После се загледа за дълго някъде под рамката на стъклената преграда, отново разгледа лицето на Ник и с решително движение натисна червения бутон в дясно на бюрото му.
Само след 2-3 минути от една странична врата, почти бягайки, се появиха двама едри полицаи, оборудвани с всичко - пистолети, палки, радиостанции и белезници. Без обяснение те подхванаха от двете страни Ник и почти го извлачиха в страни от будката. После му извиха ръцете назад и с професионална хватка му щракнаха белезници около китките.
След тях се втурна Колет, която буташе с крак големия сак. Така тя беше затруднена да ги настигне. Полицаите отключиха вратата, от която бяха изхвърчали, и тя с трясък се затвори пред носа на вече силно разтревожената съпруга. Нямаше брава и Колет започна да блъска яростно с юмруци по металната врата. Никаква реакция! Тя усети как гърлото и се свива и пресъхва. Когато след около десетина минути вратата се отвори, тя не можа да издаде никакъв звук. Картината, която се разкри пред смаяния и поглед, съвсем я смрази. Подпря се на вратата с големия сак в краката си, готова да припадне всеки момент.
По средата на стаята стоеше Ник само по слипове и чорапи. Дрехите му бяха натрупани на една маса и единият от полицаите ги претърсваше много подробно. Другият седеше зад бюро, прелистваше паспортите им и попълваше някакви документи.
С дрезгав от смущение глас Ник едва промълви на френски:
- Спокойно, мила, та това е само една справка. Има някакво недоразумение и след малко всичко ще се оправи...
Полицаят зад бюрото не го остави да довърши и почти изрева:
- Стоп, стой! Тук не може да се говори на друг език, освен бавно и ясно на английски, та и ние да разбираме. Кажи сега какво и каза.
Каза им и в този момент Колет започна да плаче.
Обискът на дрехите завърши, освободиха само едната ръка на Ник и той с мъка и помощта на Колет започна да се облича. На бюрото останаха часовникът му, мобилният телефон, портфейлът с български пари и около 200 евро, тъмните му очила и тефтерчето с адреси и телефони. Всичко това бе надлежно описано.
- Та, значи, господине, - започна по-младият полицай, - превеждай де, та да не повтарям, шъ’ ти говоря бавно...
- Та, значи, господине, ти си задържан, защото те има в базата данни на полицията в Република България за издирвани лица. Нашата работа е да те арестуваме, обезвредим и да те закараме в следствения арест на Централния затвор. Там ще се разбере защо те търсят, какви си вършил и всичко.
Като чу това, Колет започна да плаче с пълна сила. Скимтеше и хълцаше така жално, че на по-възрастния полицай нещо му дожаля:
- Виж к’во госпожа - мадам, де! Твоят нещо е загазил и сега ще го отведем в следственото. Така е по закон, а ти си свободна. Взехме телефона и адреса, на който ще отседнеш и трябва да те предупредим, че до изясняване на случая не трябва да напускаш местоживеенето си. И двамата сте ми много симпатични, та ето, вземи този найлонов плик с личните вещи на задържания. То там, в следственото, се събират разни боклуци и не е сигурно дали твоят ще осъмне с тях, ще го окрадат като едното нищо. Хайде, движение!
Почти изтласкаха Колет навън, вратата хлопна зад нея и тя, едва ли не припаднала, тръгна по указателните табелки към митницата. Там вече бяха информирани за “инцидента”, та последва т.нар. “цялостна проверка”. Преровиха и разбъркаха нещата от куфарите и сака, като ги разглеждаха и опипваха едно по едно. Не откриха нищо съмнително. Едрата митничарка, като я видя така пребледняла, едва крепяща се на крака и цялата обляна в сълзи, нещо я съжали, та не извърши това, което изискваше цялостната проверка - събличане и т.н.
Натовариха куфарите и сака, които едва затвориха след проверката, и я отпратиха по живо, по здраво.
Автоматичната врата се отвори и след малко тя беше в прегръдките на свекърва си Емануела.
...
В това време Ник стоеше настрана на дървения стол. Хванатите му с белезници ръце му пречеха да се облегне. Мислеше и премисляше какви ги е вършил в България, и то преди 6 години, за да бъде в листата на търсените от полицията лица. Нищо не можеше да измисли. Оставаше му да се примири с положението и да се надява, че нещата ще се изяснят и ще го освободят.
Така мина около половин час. Възрастният полицай дълго говори по телефона и накрая отсече:
- Готово, колата дойде! Арестанта, стани! Обърни се с лице към вратата! - заповедта изплющя като камшик и стресна Ник, който от умора и напрежение беше полузадремнал. - И без номера. Излизаме!
Младият полицай отключи металната врата и кобура на пистолета си, посочи го с поглед и махна с ръка:
- Ходом марш! Ходи бавно и внимателно! Изпълнявай заповедите без коментар и веднага!
Арестантът и полицаите бавно се влачиха по някакви полутъмни коридори и накрая стигнаха до друга метална врата. Тя беше отворена и от нея се влизаше направо в полицейската камионетка, която бе плътно приближена. Така Ник не можа да види нищо от околността, а и нямаше време, защото две силни ръце на човек от камиончето го подхванаха и тръшнаха на страничната дървена пейка. После човекът се наведе с пъшкане и закопча и двата му крака в една верига, хваната с метална скоба на пода.
- Готово, опакован е! Можем да тръгваме, - почти шепнеше с дрезглав глас дебелият полицай, който се настани на другата странична пейка срещу Ник.
Затвориха вратите, полицаят удари с пестник по задната стена на кабината и камионетката започна бавно да се движи. През малкото зарешетъчено прозорче Ник видя, че наоколо вече е пълен мрак. Не знаеше къде се намира, на къде пътува, а само когато минаваха под редките улични лампи можеше да зърне за миг подпухналото лице на дебелия полицай и недвусмислено насочения към корема му автомат Калашников.
Последваха около 40 кошмарни минути. Камионетката се движеше бързо и Ник си мислеше, че върви по някакъв изровен селски път - така силно друсаше и подскачаше. Вземаше завоите с пълна газ и арестантът, със закопчаните зад гърба си ръце, се плъзгаше по дървената пейка, докъдето това му позволяваше веригата около краката. При тези тласъци той усещаше силни болки от впитите в крайниците му железа. От време навреме си удряше и главата в тавана на това раздрънкано превозно средство.
- Ами да не си расъл толкова, - това бяха единствените думи, които охраната каза през цялото време на пътуването.
То свърши, Ник чу, че със скърцане се отварят някакви порти и камионетката спря по средата на малък лошо осветен двор, заграден от високи зидове. Една от стените се заемаше от страничната част на двуетажна къща. Три стъпала и отворена врата водеха към вътрешността и. Когато шофьорът слезе, за да отключи вратите на камионетката, като под команда дворът се освети от 4 силни прожектора, което накара Ник почти да затвори очи. Така той не можа да разбере как се озова в коридора на къщата, придружен от дебелия полицай, който го побутваше с дулото на автомата.
Спряха пред една дървена врата. Вратата-решетка пред нея бе отворена и подпряна със стол.
Отвори висок слаб мъж на средна възраст, доста оплешивял и облечен в кафяв измачкан костюм, разхлабена вратовръзка и разкопчана яка на ризата. Сънените очи се впиха в Ник, а още по-съненият глас меко и тихо промълви:
- Това ли е субектът? Старши, отключи белезниците му и си свободен. Дай да подпиша...

продължава в следващия брой

Андрей Симеонов

продължение от миналия брой

Като че ли уж изведнъж баба ми се сещаше за погачата. Винаги се правеше на забравила. А как само добре помнеше. Но знаеше, че ми харесва да се прави на стара забравана. Отново месеше тестото - за последно, взимаше една голяма монета и я скриваше някъде из тестото. Ама така я скриваше, че самата тя не знаеше после къде е. Имаше такова поверие, че който намери паричката, ще му върви цяла година. И всички, с нескрита спортна злоба, се надпреварвахме да я търсим. Това май беше единственият момент, когато никой в семейството не признаваше, че съм най-малка, че биха могли и да ми отстъпят все пак. Борехме се като деца на детска площадка за нова играчка. Никой на никого не отстъпваше. И така през всички години. Е, веднъж-дваж и на мен се падна парата. Та скрива се парата някъде из тестото, оформя се питата, намазва се отгоре с масло и жълтък от едно яйце и се слага във фурната. Сега и е времето да се пече.

продължава>

продължава в следващия брой

Андрей Симеонов

продължение от миналия брой

В крайна сметка това е, когато някой за кратко време се превръща в част от твоя живот, но ти не си част от неговия. Слава богу, моята несподелена любов не беше нито дълга, нито трагична.
Още като завършихме седми клас, и някак си така, от само себе си ми мина. Не го мечтаех повече, не го исках, не си представях нито него, нито това, какво ще правим заедно. Всъщност в онези години мъжете не ме интересуваха особено. Тези двамата изчерпват всичко. У дома беше къде-къде по-добре.

продължава>

продължение от миналия брой

Семейната хармония е нещо, което човек трябва да преживява години наред, за да усети, да знае що е то. Аз имах този късмет. Още щом ме взел баща ми от родилния дом, където мама се измъчила, но родила такова дебело и здраво бебе като мен, ме завели вкъщи. Това “вкъщи“, беше истински дом. Уютен, голям, с високи тавани и най-различни изкушения. Бавачки, икономки, гувернантки и други такива измислени жени около мен нямаше.

продължава>

На тази кърпа се е появил неговият ИСТИНСКИ ОБРАЗ (VERO IKONIKOS).
- Не знаех. Много интересно име - каза Богомил и си погледна часовника.
- Ако имаш време за кафе, мога да ти направя - каза му отецът.
- Не. Благодаря, отец, тръгвам, че мойта Вероника ме очаква.
- Добре, тръгвай - каза старият свещеник и се усмихна.

продължава>

продължение от миналия брой

История - дааа, вътре беше събрано всичко, съвсем всичко, което можеше да се намери някога в една библиотека. Явно бащата на Асида професионално е подредил в един огромен каталог цялата отминала история на човечеството. Димитри не знаеше защо ли му е било всичко това. Но пък и нямаше защо да зачита подробности - спомняше нещо от училище. Така добре подредено, класифицираното успя да върне част от спомените му. Успя да види системата на подреждане, да се убеди, че това са просто сканирани учебници, исторически трудове, прилежно подредени списъци с имена и дати от отдавна минали събития. Професионалните умения на програмист или математическата му логична мисъл позволиха бързо да се ориентира.

продължава>

Още на паркинга обаче Богомил намисли да мине през българския храм” Св. Иван Рилски - Чудотворец”, да запали по една свещичка за здраве на всички. Наближаваше осем и половина, помисли си, че е редно да звънне на свещеника да го предупреди за намеренията си. Все пак, докато пристигне, часът ще стане вече девет. Отецът обаче му каза да не се притеснява и да идва.
В девет часа вече двамата бяха седнали в едно от сепаретата в малкия салон. Разприказваха се. Старият свещеник отвори бутилка домашно вино и приказката стана още по-приятна. Богомил почти му се изповяда. Разказа му за страховете си и притесненията и най вече за любовта си към тази жена, с която би искал да изживее живота си. Божият служител го изслуша и се постара да го успокои. Каза му да остави лошите мисли встрани и да мисли повече за бъдещето.
- Ти имаш нужда да останеш насаме със своите мисли и терзания - каза му отецът - затова ти предлагам да се качиш горе в храма, да си запалиш свещичката и да постоиш пред Светия олтар. Много наши сънародници, обзети в безизходици и терзания, са оставали и по цели нощи. По-късно са се убеждавали в силата и чудотворното влияние на Православната църква.
Старият свещеник го остави и се оттегли. Богомил запали една голяма свещ и я постави в пясъчника до олтара. След това се отдръпна назад и обхвана с поглед целия иконостас. Нещо, което до сега не бе правил никога. Премина с очи през дванайсетте Апостоли и продължи по ред през всички светии. Притеснението за Бети, което бе стегнало стомаха му, като че ли започна да се разсейва. Усети, че му олеква. Погледна горящата свещ и отново погледът му се спря в Светия олтар. Ръката му сякаш сама се повдигна и той се прекръсти. ”Господи, дай ни сили и живот, да посрещнем с радост и усмивка утрешния ден.” - прошепна Богомил, а очите му потърсиха образа на Дева Мария с младенеца. Слял се с тишината в Храма, той постоя вгледан в иконата... След това отиде и седна на една от пейките. Пламъчето на свещта гореше, без да трепва. Гледайки го, той изведнъж видя как то се превърна в едно друго, по-малко пламъче, далеч назад във времето. То беше в малко стъклено кандило на стената. Трепкаше през цялата нощ в родната къща на майка му и никога не гаснеше. Пламъчето осветяваше малка икона на Дева Мария с младенеца. Родителите му не бяха много набожни хора, но почитаха църквата. Майка му спазваше църковния календар и понякога налагаше пости вкъщи. Тези кандила тогава ги имаше във всяка къща. ...Замислен, Богомил остави колелото на спомените да се върти назад и да го води в един отминал и позабравен свят. Под купола на българския храм животът му се завъртя като филмова лента. Видя се като ученик, с късите панталонки и памучните презрамки. След това се видя и като войник, далеч от столицата и градския живот... После, първото момиче след уволнението. Ани, най-голямата му любов, с дългите вечерни разходки по жълтите павета и страстните целувки на раздяла... Спортът, който му донесе много и незабравими емоции... Беше притворил очи и се усмихваше унесен на незнайно как изскочилите спомени...
Смяташе да постои няколко часа и да се прибере. Но увлечен в спомени, беше заспал. Събуди се от прискърцване на врата. Часовникът на ръката му показваше шест часа. Старият свещеник се появи в храма усмихнат.
- Знаех си, че ще останеш - каза той - и други са идвали за малко и са осъмвали. Хайде, добро утро.
- Добро утро, отец - усмихна се Богомил - не съм усетил как съм заспал. А ти защо си станал толкова рано?
- Това е мойто време всяка сутрин - каза старият свещеник - А днешният ден ще бъде един хубав празник за твоето семейство. Може би ще се роди Вероника.
- Да, наистина - каза Богомил и се усмихна - но не сме мислили още за име.
- Като ти казах, че ще се роди Вероника, имах на предвид, че тази сутрин ще се роди една светица - каза отецът и приседна на пейката - Вероника, от VERO IKONIKOS - е светицата, забърсала с кърпа лицето на Исус Христос.

Продължава в следващия брой...

До читателите от автора
Романът “Да намериш себе си” вече е в Чикаго. За тези, които желаят да го закупят, могат да го намерят в Българския православен храм “Св. Иван Рилски - Чудотворец”, център "Родина" и магазин "Сердика". Авторът ще сложи своя автограф на романа си на всеки пожелал това читател.

Добри  Карабонев
(откъс от романа “Да намериш себе си”)

За авторите:
Димитър Стоянов и Христина Панджаридис живеят във Франция.
Христина е завършила журналистика, пет години е работила като редактор в общинския вестник на гр. Елин Пелин до неговото закриване. Публикувала е журналистически материали в централния печат.
В последната година сътрудничи редовно на християнското женско интернет списание “Естир”, а последната и любов са разказите и хайку-то.
Димитър Стоянов, с когото съвместно са написали разказа, е икономист, но работи за френската съдебна система.

ОТКЪС 5

продължение от миналия брой

Седна на странична маса и помоли да махнат четирите излишни стола. След малко влязоха цветари и без да я питат, започнаха да украсяват масата. Тъкмо щеше да протестира, към нея се приближи възрастен мъж, представил се за декоратор на... и й подаде картичка с надпис. Усмивката, която последва, го възнагради за двадесетте години декораторски труд.
В ресторанта влезе млад мъж и се запъти към масата. Щеше да го вразуми, когато... разпозна нещичко.
- Видът ми отговаря ли на вашите изисквания, уважаема госпожо? - спомни си американския му акцент.
Загубила слово, Неда го покани с жест. Взаимното им стъписване пречеше на и без друго трудната досега комуникация. Някаква магия ги бе обвила, но не от познатите - любов, омраза... Мълчанието не тежеше, а ги свързваше. Изказваха думи, “благодаря за цветята”, “много мило” ,“ а аз за костюма”, но те ги разделяха. Звучаха някак неуместно.
Жената все пак забеляза добрия избор, който момчето направи от богатото меню. Това, както и подборът на облеклото, говореха за един добър живот преди този на улицата.
Обядваха, слушайки музиката, пусната находчиво от главния готвач, успял да намери българска народна музика, твърдо убеден, че е сръбска. Балканските напеви, люлели и люлеещи едни и същи планини, я отнасяха на там.
- Каква е тази музика? Очевидно ви вълнува? - престраши се да наруши магията и собствения си крехък душевен мир Джейсън.
- Българска, народна - отвърна жената и гласът бавно, но все по-уверено и ясно съпроводи познатия й от детство химн на Балкана. Вглъбена в дълбочината на родния край, пренесена за секунда сред вековните гори, припяването й се извиси, почти достигайки майсторския вокал на певицата. Красотата на мига обхвана ресторанта. Целият персонал, скрит зад кулисите, щастливо гледаше и слушаше тяхната Неда.
Песента свърши. Ръкоплясканията на всички бяха прекъснати от възрастен мъж, вдигащ тост на български - “За България”. Всички повториха, доколкото можаха. Само Неда каза: “За Балкана”.
Претупаха десерта набързо, Джейсън плати сметката и излязоха в парка с езерото.
И изведнъж Неда започна да говори: - Дължа ви обяснение. На времето, всъщност едва преди няколко години, бях бедна емигрантка. Знаете, че се виждахме с години всеки ден. Това, което не знаете, е че по стар наш обичай може да си пожелаеш нещо, правейки добро. Всеки Божи ден, оставяйки ви нещичко, си пожелавах да съм отново с детето ми в родината си. Пожеланията ми се сбъднаха.
Смятам се за ваш морален длъжник! Дължа ви добрина на висотата на получената от съдбата. Знам, че сте зависим от наркотици. Но знам, че все още може да ви се помогне. Говорила съм с частна клиника да ви приемат и ми обещаха до шест месеца да ви излекуват. Няма да е лесно! Така, както бе и за мен. Бях чистачка и миячка в ресторанта, от който излязохме. Казвам ви го, за да знаете, че има изход! Стига човек наистина да го желае! Ето адреса на моя приятелка, социална работничка, с която съм уредила всичко за постъпването ви в клиниката и реинтеграция. Аз вече живея в родината си и идвам тук рядко. Но на нея можете да разчитате.
Сега трябва да тръгвам. Синът ми ме чака. - Подавайки му за първи път ръка, го попита: - Как ви е името?
- Джейсън Дейн - отговори младият мъж и в ъгъла на очите му се появи влага: - А вашето?
- Неда - отговори тя, изчезвайки в огромната кола.
* * *
Сънят свърши, но Джейсън все още бе в скъп костюм и останалите няколко стотачки в джоба. Нямаше два следобяд и реши да се види с въпросната социална още сега, докато се чувстваше човек. Намери лесно адреса и позвъни. От домофона се чу дежурното: “С клиенти не работим след обяд”. Беше си тръгнал, когато съзря погледа на младо момиче на прозореца. Тя го отвори бързо и се извини, сметнала го била за клиент. Чу се жуженето на входната врата и Джейсън влезе. Добрите дрешки врати отварят, помисли той, за изтърканата, но толкова вярна фраза, изкачвайки стълбите.
- Мадам Нику, моля! - каза с гласа на някогашния напет офицер.
- Ей, сега! Мога ли да знам по какъв въпрос? - притеснено попита секретарката. Реши, че е някаква внезапна проверка, понеже част от парите в асоциацията влизаха от американски благотворителен фонд.
- Личен! - напразно опита да я успокои Джейсън.
- Ще искате ли кафе, чай... За кого да предам?
- Кафе с мляко. Казвам се Джейсън Дейн.
Очевидно Неда не бе успяла да предаде името му тук, защото мадам Нику го посрещна също доста притеснено. Настанил се удобно, той й каза, че идва от името на Неда за лечението в клиника.
Жената не схвана веднага. След минути, успокоена, че не е проверяващ, заобяснява, че вече е договорила всичко и не може да наема услугите на други лекари, идващи...
- Не, мадам, аз ще съм лекувания!
- Но тя ми каза, че става въпрос за...
- За бездомник, нали? Аз съм такъв! - на широко отворените й уста, отвърна: - Днес сутринта тя ми даде пари да се почистя и облека, и обядвахме заедно. Идвам директно от обяда с нея.
- Но... -  все още объркана попита: - Имате ли документи у вас?
- Ето - подаде паспорта си мъжът.
- Но вие... вие сте американец?
- Да, и какво?
- С ваше разрешение ще й звънна на мобилния телефон. Не мога да повярвам, че прави такъв жест за американец! - набра номера тя. Получи потвърждение, но пак попита, обяснявайки, че е американец. Затвори и притеснено каза: -  Извинете ме, моля! Значи наистина е простила... - по-скоро на себе си, добави тя.
- Простила какво? Какво общо има това, че съм от САЩ?
- Не ви ли е казала? Тя е сръбкиня. Мъжът й с едното от децата са били затрупани от бомбардировка на някакъв си електронен завод... какво ви стана, господине? Жизел, мила, обади се за помощ! Той... нещо припадна! И...  не усещам пулса му!

Димитър Стоянов и Христина Панджаридис
за вестник “България”

neda67@abv.bg

продължение от миналия брой

Ако компютърът успее правилно да запише мислите му, да ги подреди така както ги е уловил, без грешки и обърквания, значи съвсем скоро програмата може да бъде представена, след това одобрена и разпространявана. Това е! Ненапразно бяха дали толкова от себе си, ненапразно посветиха толкова дни и нощи. Програмата наистина си струваше. Напълно революционна. А никой не можеше и да си помисли само преди десетина години, че това някога ще е възможно, да не говорим преди двадесет. Тогава изобщо не би се появила такава идея дори като мечта. Настрои програмата. Съсредоточи се и започна да подава мислените сигнали на компютъра. Видя, че на екрана се изписват равномерните редове и се усмихна. Неее, няма да чете. Ще остави удоволствието за по-късно. Улови се как предвкусва победата, удоволствието от себе си, от труда си.
Това беше едно от усещанията, които никога не забрави. Все още на всяко свое изобретение се радваше като дете. Изпитваше един необикновен трепет под лъжичката, нещо, което нямаше с какво друго да се сравни - неописуемо и незаменимо като изживяване. Продължи с предаването на мислите, докато не запълни цялата страница. Дощя му се да продължи. Нооо... Стоп! Това не е играчка все пак, макар и да беше доста омайващо и забавно. Това е работа. Спря. Изключи програмата и се зае да проверява резултатите.
Мислите му лежаха върху вече небелия “лист“ на компютъра идеално подредени и странирани. Браво! Остава да се провери и съдържанието. Все пак той знаеше какво е предал на машината. Да видим дали тя правилно беше приела и структурирала полученото. Зачете се:
“За да бъде една програма перфектно изработена, би трябвало “бъговете“ да се сведат до минимум още в момента на нейното тестване. Да не дава отклонения, да е максимално лесно структурирана, така че да не затруднява по никакъв начин работещите с нея. За обслужването на голяма група от хора от дадената програма се изисква в нея да са вложени яснота при програмирането, инсталирането и по-нанатъшната є експлоатация. Днес не прочетох вестника. Е, стига ми, че “прочетох“ главния му редактор. Тази жена наистина е интересна, но и доста смущаваща за мен. Нима все още съществуват такива жени? При нея като че ли всичко е лесно, естествено, спонтанно. Дали наистина е така, или професията и я е направила прекалено двулична? Или си е останала такава? Има ли хора, които могат да бъдат различни в различните ситуации? Та нали за това се бори новото време - максимална яснота и лекота. Да не се налага да сменяш себе си в различните моменти. Да си такъв, какъвто си. А Асида, тя май може и двете. Явно е запазила нещо от предишното си аз. Но за какво ли и е? Животът и изглежда добър. Защо и е всичко това? Защо и е рискът да загуби новия си живот? Асида! Хубаво име, примамливо. Има някаква лекота в него, и загадъчност, нещо прекрасно и различно.“
Дочете страницата. Дочете я с нескрито изумление, дори с доза тревога. Започна трескаво да проверява програмата. По дяволите! Какво беше това? Той много ясно знаеше, помнеше и съзнаваше за какво беше мислил по време на експеримента. Предварително реши за какво ще мисли, за да може текстът да е по-точен. Толкова труд, и за какво! А Майкъл твърдеше, че всичко е наред, че мислите се улавят безпогрешно до последния импулс, минаващ през мозъка, че сривовете в програмата са премахнати, че вече са на финала, че са готови за демонстрация пред комисията. По дяволите! Явно пак някъде имаше срив.
Шест часа! Шест неумолими часа в проверки и изчисления. Не вярваше, че програмата може да улавя минали мисли. Беше програмирана да предава импулсите в момента на тяхното появяване. Откъде дойде тази грешка? Спря за момент точно когато лампите започнаха да се включват в хола му. Чак сега осъзна колко време загуби в проверки. Откъде ли се взе тази грешка? Може би трябваше да се консултира с Майкъл? Не, не! Не и сега. Не можеше да му изпрати нито първия, нито последвалите го тестове. Всеки път, когато тестваше програмата, се появяваха различни резултати. При кратко ползване на програмата изписаните мисли си съответстваха, но щом решеше да я използва за по-дълго, след няколкото изречения настъпваше отклонение. Последен тест и навярно си струваше да се свърже с партньора си, макар и да бе трудно да му обясни каква е тази жена. Защо именно нея отчиташе програмата. Не бе нужно обаче да му обяснява. Нима му дължеше обяснение? Последен тест. След толкова настройки би трябвало да е успешен. Едва ли е нужно да показва пред Майкъл неуспешните тестове. Макар и твърде бегли, там все пак прозират мънички емоции. По-добре да продължи с тестовете, поне с още един. Този път реши да мисли за нещо далеч по-простичко. Може би да направи описание на дома си. Просто така, заради теста.
“Навън явно притъмнява. Лампите ми се включват постепенно. Обядът ми отдавна е изстинал на масичката. Какво ли има в този проклет компютър, в компютъра на Асида? Асида! Кога ли ще дойде? Каза утре. А май ми се ще да е днес. Приятно е, когато е тук. Има нещо различно в присъствието є, нещо необичайно.“
Разбра. Всичко изведнъж стана ясно. Помогнаха му отривистите къси изречения, с които мислеше. Набързо изпрати съобщение до Майкъл:
“Програмата е перфектна. Тестът даде положителен резултат. Продължаваме с визуалното оформление. Заминавам за три дни. Като се върна, ще се обадя.“
Това е, всичко е безкрайно ясно. Не програмата и не компютърът, и не настройките са повредени. “Бъгът“ бе в неговата глава. Само в три изречения не успява да мисли за нея. Четвъртото обезателно го отвежда в темата, за която не би искал и да се сеща. А това вече не му харесва. Моментално трябва да намери лекарството. Веднага! Та това пречи и на работата му. А периодът е особено важен. Изключителен. Нима ще изпусне това, което е очаквал цял живот, заради една жена? Нима цялото му приспособяване, приемането на новия живот се оказва пълен блъф за него? Нима не е дотам силен, че да може да се пребори с кое да е изкушение? Нима не беше направил точно това последните десет години? Цели десет години, в които постепенно и твърдо се беше самообучавал, самоотказал от емоции, илюзии, от стария живот.
Затова загуби Рени, затова промени живота си. Това му донесе успехите и доброто име. И всичко рухва с една лекомислено появила се на вратата му жена. Нямаше как да тества собственото си превъзпитание през тези десет години, но в крайна сметка това е твърде много време. Би трябвало да е достигнал сериозни резултати. Нима всичко се оказва една илюзия, една фантазия? Нима без тестове и животът не може, а не само програмите? Беше твърдо убеден, че е успял да се отърве от всичко старо. И какво се оказва - при първия си личен тест, при първото изпитание започва да се дъни. Не бива! Не може! Не и той! Влезе в банята. Надяваше се, че един душ ще го успокои, ще проясни главата му, ще намали мислите, ще внесе ред в случващото се. Стоя много, много по-дълго от обичайното. Не се къпеше. Просто стоеше и оставяше водата да се стича отгоре му, като че ли извършваше някакъв древноиндийски ритуал за отмиване на мисли. Едва когато излезе от банята, разбра, че и това не помага. Кое? Какво би върнало старото му спокойствие? Вече не го интересуваше защо настъпва тая промяна.
Искаше само той, денят му, животът му да е като отпреди 50-ина часа.
И тогава изведнъж дойде решението. Нямаше даже да го обмисля. Не желаеше да знае редно ли е, или не, нито точно какво прави, нито ще има ли последици. Знаеше, че трябва да го направи. Майната му! Защо пък не? Седна пред малката си холна маса, придърпа нерегистрирания и джобен компютър към себе си и бавно отвори капака. Нищо. Естествено, че нищо. Какво очакваше да се случи. Натисна копчето за включване на компютъра. Боже, той беше толкова стар, че дори беше нужно да го включиш, да изчакаш да зареди, да светне екранът и да се подредят иконите по него. Зачака. Явно за възрастта си машинката работеше добре. Заоглежда монитора. Програми почти нямаше - една-две, и то твърде допотопни, такива, с които вече не се работи. И папки, много папки. Явно стриктно подредени и озаглавени. Бързо разбра, че паметта на старата машинка е подсилвана допълнително, и то доста. Явно информацията вътре не бе малко. Вече знаеше - разбираше, че не може да се спре, че докато не види, не прочете всичко, което съдържаше тая проклета черна кутия, нямаше да намери спокойствие. Започна да изучава наименованията на папки-те и логиката на подредената в тях информация. Искаше възможно най-методично да проучи всичко, за да няма объркване, да няма пропуски.
I. История
II. География
III. Философия
IV. Литература
V. Семейство
Нямаше време за колебание. Започна да отваря папките по ред.

продължава в следващия брой

Мона Чобан
Имейлът за връзка с авторката е: paris18@mail.bg

Успя да стигне с ръка до слушалката. Обади се на доктор Дън. Тя веднага пък се свърза с докторката от Evanston. Бети проведе дълъг разговор с нея. Тя и каза да се отпусне на леглото с няколко възглавници зад нея и да почива. Каза, че след около два часа ще мине да я види. Попита я има ли някой с нея вкъщи. Помоли я да не остава сама. А мобифонът да е винаги до нея.
Бети звънна на Мирко и той бързо слезе долу. Помогна и да отиде до спалнята. Тя се отпусна и като че ли и олекна. Богомил се обади и тя реши да не го плаши, каза, че горе долу е добре, но на него не му хареса гласа и. Попита дали Мирко е там и каза, че след малко тръгва към къщи.

продължава>

За авторите:
Димитър Стоянов и Христина Панджаридис живеят във Франция.
Христина е завършила журналистика, пет години е работила като редактор в общинския вестник на гр. Елин Пелин до неговото закриване. Публикувала е журналистически материали в централния печат.
В последната година сътрудничи редовно на християнското женско интернет списание “Естир”, а последната и любов са разказите и хайку-то.
Димитър Стоянов, с когото съвместно са написали разказа, е икономист, но работи за френската съдебна система.

ОТКЪС 4

продължение от миналия брой

Неда отново даде съставките. Шефът се поотпусна малко и я остави да си довърши метенето. Но главата му кроеше планове.
* * *
Възрастната жена, трудно пристъпваща с бастуна си, му подаряваше нежна милувка по главата, заедно с редовните две евро. Парите бяха важни, но този допир до спластената му мръсна коса Джейсън приемаше за майчин хабер. Имаше дни, в които, озлобен от студа и липсата на наркотик, отдаваше този жест на опит за изкупление пред сътворителя, за чиято среща явно старицата се готвеше. Друг път, в добро настроение, отиваше да се изкъпе в банята на гарата, за да не цапа святата ръка. Запомнил бе и шишкото с вид на касапин, подхвърлящ небрежно две монети по пет евро. Жестът го променяше видимо и от там си тръгваше с вид на... млекар.
Но най-запомняща се бе огромната чужденка. Макар и с поизносени дрехи, тя бе винаги спретната и усмихната. Вече година и нещо, всяка сутрин в 7 и 15 минаваше покрай църквата и му оставяше нещичко. Очевидно самата нямаше и затова Джейсън се радваше от сърце дори на пуснатите 20 цента. Жестът й, както и бодрата усмивка, широко компенсираха парите. За него ритуалyt стана далеч по-важен - решил, че в мъката тази жена му носеше частица човечност. Дните, в които не я виждаше, бяха сиви и тъжни, независимо от хероина във вените.
Опита се да я заговори. Усещайки английския акцент, доста учудена тя спря. Попита от какъв произход е.
Джейсън запомни помръкналото от отговора лице. Съжали, че не излъга. Можеше спокойно да мине за австралиец, англичанин и... Но бе късно. Разговор не стана и тя си тръгна.
За негова изненада ритуалът продължи. С години. Дрехите и постепенно ставаха по-нови и парите в паничката повече. Стойката, тялото, цялата й същност вече излъчваха тази усмивка, скътана преди време единствено в очите. Но всичко това бе подробност в техния дребен заговор със съдбата.
* * *
Неда с напрежение влезе в кабинета на Базил. Малко бяха хората, запознали се лично със собственика на комплекса с боулинга и на трите други ресторанта в града. Тези, имали това удоволствие, си тръгваха уволнени или с повишение. Тя повишение не чакаше. А да я уволнят два месеца преди изтичането на срока за картата... не искаше и да мисли. Събра куража си с две ръце и влезе. Освен екстравагантният италианец, в кабинета му бе и главният готвач. Когато той поде разговора за нейните свръхестествени способности на обоняние, жената се поотпусна. Подложиха я на 2 теста, които този път, по неясни причини, радваха и забавляваха главния готвач. Италианецът на свой ред влезе в ролята на червения бик. Взе ги с огромната си лимузина и ги закара в един от другите си ресторанти, в центъра. Доста притеснена от стаичката, в която ги заключи Базил, Неда все пак си спомни, че този номер вече й го бяха правили. Собственикът се върна с мръсна чиния и победоносно запита за съставките. Когато тя изброи осем, главният я поправи за две. Базил записваше и накрая се провикна гръмогласно да дойде тукашният шеф. Набързо преряза опита да скрие рецептата, напомняйки му за поисканото повишение по повод третото му дете. Съставките съвпадаха осем от осем. Направиха още един тест с доста повече разнообразие - но със същия резултат. Шефът й сияеше, другият готвач се пулеше, а Базил, впечатлен, но запазил спокойствие, нареди да ги върнат на работа.
Няколко дни по-късно баровецът я намери да чисти в билярдната зала. Поздрави я учтиво и я покани в кабинета си. Предложи й друга, доста по-добре платена и по-лека работа, но при условие, че намери мияч, достоен да я замести. Петнадесет дневен тест за двамата, за да го научи тя и се докаже, той/тя.
С отпуската, която не бе ползвала, й се събираха нужните три години и Базил й даде заветната атестация за 5 годишната карта. Обеща да помогне нещичко в префектурата (областната управа).
Още същата вечер Неда отиде във фоайето, където се бе запознала с младо момче от Тунис. Бяха работили заедно няколко пъти и остана впечатлена. Арабчето веднага прие. На другия ден почнаха заедно. Петнадесет дни по-късно момчето получи договора си за работа, а тя адреса на Нестле. Бе притеснена, независимо от уверенията на Базил, че нещата са “в кърпа вързани”.
Приеха я радушно, направиха й няколко теста и я взеха на официален пробен период от 45 дни. С неудобство и съобщиха, че в този период не могат да и дадат заплата, по-висока от 2 600 евро чисти. На смаяния й поглед (грешно разбран) отговориха, че още при подписване на постоянния договор ще премине на 3 600, а до края на годината над 4 000. Овен трите процента увеличение всяка година, имала право на...
Неда бе изключила. Не вярваше нито на ушите, нито на очите си.
* * *
Джейсън западаше все по-дълбоко. Опитите да си купува метадон, вместо хероин, не помагаха. Вече все по-често изпитваше кризи на липса, осем-девет часа след първата дневна доза. А помнеше колко време живя Ивон с две дози на ден. Бореше се, но знаеше, че смъртта го е хванала в хероиновата си мрежа.
Бабата с бастуна бе починала. По нейно желание го поканиха на погребението й. Плака, плака така, както се плаче за майка. Бе му оставила в завещанието си сто евро и една саксия със странно растение. Взе ги и намина до ботаническата да го остави. От ЕСПА (убежище за кучета) вече не му даваха да се грижи за неговия пес. Нямаше как да се занимава и с растението. После взе душ, купи телефонна карта и засрамен се обади на собствената си майка. Тя държеше фронта, доколкото можеше човек с нейните болести и възраст. Излъга я, че е добре, работи и...  но разбра - не повярва. Пожела й от сърце най, най, най - и благословието влезе в майчината душа. Затвори, преди да се разплаче. С остатъка от стоте евро си купи метадон на черно, с намерението да се лекува. Но още взимайки го, знаеше, че той ще замести временно втората доза на ден.
Събитията в живота му бяха рядкост. Затова изчезването на усмихнатата жена с буйна черна коса от 7 и 15 бе от тях. Помръкна, когато я видя в другия край на града с дете в ръка. Изящно облечена. От нея се излъчваше някаква нова жажда за живот. Бе се променила. И за да не го боли, си каза, че просто не е тя. И бе прав.
* * *
Вече осем месеца Неда работеше за Нестле. През първия месец минаваше по навик в 7 и 15 покрай църквата на път за кафенето. Парите, които оставяше на горкото момче бяха повече, но недостатъчни да го измъкнат от това положение. Безсилието й да направи истинско добро за него я тормозеше.
После нае хубав тристаен апартамент с огромна тераса в предградията на Страсбург. Взе карта за престой и работа направо за 10 години (може пък наистина Базил да бе помогнал?). Изтегли детето си. Родителите и останаха няколко месеца във Франция, но скучаеха и се прибраха в Сърбия. Започна да превъзпитава разглезения си син. Бе ужасно трудно. Хлапето се чувстваше като отвлечен заложник и се държеше като такъв. Наложи се да го връща за по няколко дни със самолет при баба и дядо. Всяко обратно излитане късаше сърцата на възрастните хора, неговото, че и нейното.
Оказа се успяла нещастница. Бе спечелила пари и положение, но в чужд свят. Бе загубила и останалата частица от света, който навремето насила й бяха отнели.
* * *
Джейсън бе все още жив, благодарение на метадона. Но вече взимаше две дози на ден - примирен със скорошния си край.
Пред църквата мина една от президентските коли, дълги с метри. Спря и даде назад. От нея изскочи позната физиономия и го поздрави. Първо позна усмивката, после косата и накрая славянката.
- Явно нещата за вас са потръгнали - промълви той.
- Искам да ви поканя на обяд - отговори видението. - Ето малко пари - каза, подавайки му пачка стотачки - да се приведете във вид за ресторанта на Съвета на Европа. Знаете ли го, този с боулинг залата, намиращ се в парка срещу сградата на съвета. Ще ви чакам в 12 там. Нали ще дойдете? - не дочака отговор и изчезна.
Но не и пачката в ръцете му. Не сънуваше? Не бе поредното нарко-видение!
Започна да пресмята колко метадон можеше да си купи с подарените пари. И на черно, щяха да стигнат за над тридесет месеца. Да, но той нямаше да ги доживее тези месеци. В моментно просветление реши, че това е последният шанс, макар за часове, да е отново човек.
Стегна се. Отиде в козметичен салон и преди да са го изхвърлили, им подхвърли няколко стотачки. Разгледаха ги една по една на специална лампа, след което отношението им рязко сe промени. Измиха, изчистиха, излъскаха, постригаха и донесоха дрехите, които поръча. Панталонът бе леко дълъг и отскочиха да го оправят.
След два часа от салона излезе съвсем друг човек. Ужасно скъпият костюм лежеше на него с манекенска елегантност. Нито той, нито служителите можаха да повярват в това преображение. Плати, без да погледне сметката, и все още имаше доста стотачки. Пътьом мина покрай цветарския магазин, до който бе спал, заради удобните скамейки, и поръча огромно количество цветя. Помоли да ги доставят веднага в ресторанта за декорация на масата. На картончето написа - за дамата с най-красивата коса, убеден, че не ще сбъркат. Знаеше точно къде е ресторанта и се запъти пеша. Усещането на нов човек подтисна набързо и безвъзвратно надигащия се хероинов глад. Но ръката се плъзна по джоба и напипа таблетката метадон - единственото нещо, освен документите, взел от дрипите си. Крачеше уверено с бодростта на двадесет и осем годишен мъж, какъвто бе.
* * *
Неда бе дошла предварително. Искаше да види и поздрави бившите си колеги. Но скоро усети неудобството, което предизвикваше. До нея се пъчеше Базил с угодническа усмивка и... А може би просто им бе трудно да приемат бившата си чистачка в новата й роля.
За нея се говореше по телевизия, радио и преса. Страсбургският феномен бе канен навсякъде по света. Експертизите й струваха милиони. Не им бе лесно на горките, да свържат всичко това с тяхната неуморима Неда - враг на прахта и нечистотиите.


продължава в следващия брой

Димитър Стоянов и Христина Панджаридис
за вестник “България”

neda67@abv.bg

продължение от миналия брой

Какво правеше тя?
- Виж, Димитри, ти си доста интелигентен и разумен, и... Навярно разбираш, че макар и да сме непознати, като журналист аз мога да видя и оценя даден човек.
Ама че нелепа пауза! Дали не трябваше да каже нещо? А тя пък защо му говореше всичко това? Не са в гимназията, не са в някакви досадни отминали времена, че да се “свалят“ - май така беше думата. Или тя изобщо не знае какво прави? Май бе по-добре да мълчи и да слуша. Доста нелепа ситуация, която не го притесняваше изобщо. Тя - облечена напълно и приседнала в края на голямото му легло, той - съвършенно гол и леко надигнат.
Но май тя бе по-голата в случая. Почувства се силен, мъжествен, властен. Дали думите є наистина не му действаха? Май никога - нито преди, нито сега - никой не му бе говорил по този начин.
- Навярно молбата ми ще ти се стори нелепа, но само тя е логична. Виждам, че на теб може да се разчита, и не вярвам да ми откажеш. Аз трябва да си тръгна, трябва да вървя, трябва... Не мога да взема джобния си компютър днес с мен. Нека остане при теб. Поне за ден, моля те! Тук никой няма да го потърси. А утре ще дойда, обезателно ще се върна.
- Да, за мен не е проблем. Остави го.
Ама той луд ли е? Какво прави. Да държи вкъщи нерегистриран компютър, и то чужд! Дори не знаеше какво има вътре. Защо му бе този риск? Защо му бе всичко това? Заради една жена?
Да, от една страна, рискът беше минимален - тук почти не идваха хора, като изключим някой стар познат по веднъж на година-две; проститутките, които поръчваше от време на време, и доставчиците на разните му поръчки. А никой, съвсем никой не можеше да свърже Асида с него. Кой ли щеше да проверява дома му за нерегистриран компютър? Отдавна не съществуваха подобни форми на неуважение. Проверките се извършваха само при подаден сигнал, а такъв логично, математически изчислено в момента, нямаше как да има срещу него.
Но дали само липсата на риск го накара така бързо да се съгласи? Обещанието, че ще я види утре, май отвори устата му. Искаше го, беше сигурен, че го иска. Сам нямаше да я покани отново, нямаше да знае дори какво да каже. Някога, когато канеше момичета на срещи, не знаеше какво да прави, та камо ли сега, когато отдавна такива идиотщини няма. И слава богу! Безумни бяха тези времена, да се червиш, да умираш от страх да не ти откажат...
- Благодаря ти! Знаех си, че си страхотен, че ще ме разбереш. Благодаря ти!
Думите и сега му се видяха така студени, така делови. Къде отиде тази Асида отпреди малко? Къде са стоновете и топлата и кожа, къде е усмивката и, къде са буклите? Косата и, вече опъната плътно назад и пристегната в кок, въобще не напомняше онази на майка му. Жената от изминалата нощ, от вчерашния ден изведнъж изчезна. Не прие поканата му даже да закусят заедно и с уверени малки крачки напусна апартамента. Остави обещанието да се върне на другия ден заедно с джобния си нерегистириран лаптоп.
Какво пък, и той имаше немалко работа. Пропиля целия си понеделник с тази жена, може би бе време да се заеме със себе си, с работата си. Тя си оставаше единствено вярна и важна.
Колко време е нужно, за да свикнем с нещо или някого, за да започнем да оформяме навик?
От една страна, му беше неуютно, дори неловко, че пусна тази жена в себе си. Ето ти сега проблем! Тя влезе уж случайно, уж нежелано, а остана в мислите му. Поразклати го. Донесе нещо отдавна забравено.
Хвана се, че вече два часа седи срещу компютъра, кани се да се свърже с Майкъл, да поработи, а вместо това мисли за Асида - нещо доста вредно и крайно неприятно, нещо позабравено, с дъх на мухъл и в същото време гъделичкащо стомаха.
Отдавна бе установил, че самотата е благо, което новият свят донесе. Това му харесваше. До вчера, до днес наистина му харесваше. Не е нужно да се пригаждаш към някого, да се съобразяваш с него, да правиш така наречените компромиси. Всичко изцяло зависи от теб, всеки е Бог в своя мъничък свят. Да, носиш и отговорност, но когато взимаш сам решенията, няма нищо по-лесно от носенето на подобна отговорност. За да живееш с някого, се изисква повече смелост и сила, отколкото да живееш сам. Когато си сам, животът си тече равно, безгрижно, приятно. Никакви мисли, никакви емоции, никакви лигавщини. Някога баба му казваше: “Сам човек за никъде не е“. Още една от остарелите или изначално неправилни философии. Добре, че философията беше отречена още в самото начало на новото време. Празни мисли и погрешни съждения. Кого ли са обслужвали някога, след като и без тях сега прекрасно се живееше?
Стана от компютъра. Съзнаваше, че нито ще се свърже с Майкъл, нито ще може да работи. Какво му ставаше? В главата му изведнъж нахлуха мисли, спомени, въпроси... Отпусна се на кожения стол. Включи някаква особено меланхолична музика и аромат, спиращ мислите, затвори очи и зачака. Да, но мислите не спираха! Бяха като забавени, като в мъгла, размазани и неясни, но усещаше, че не си отиват. Напротив, идваха други позабравени усещания. Отвори дясното си око и огледа стаята. Ама че смехория, на какво играеше? С кого? Та нали бе сам. Погледът му се спря на нерегистрирания компютър на Асида. Дааа, само това му липсваше - изкушения.
Ама и тя... Нима не си даваше сметка, че той е професионалист, че не можеше просто така да му подхвърли, остави, повери един стар и при това нерегистриран компютър, и да го подложи на това изкушение? Не, не беше страх. Просто любопитство навярно. Но така му се дощя да отвори капака, да порови вътре, да види какво има в компютъра. Той също бе от хората на две епохи. Нямаше как у него да не проговори такова дяволче като любопитството. Да си спомни, да почука на клавишите - ето това отдавна не беше правил.
Не, не, разбира се, че не! Той бе достатъчно голям и възпитан. Не бе някакъв хлапак, който ще седне да рови в чужди вещи, дори и в тези, които съвсем безотговорно някой му бе поверил. Именно поверил. Това беше ключето. Една непозната, макар и хубава, бе проявила доза остаряло доверие или лекомислие - нямаше как да не оправдае това доверие. Нямаше как да рови в чужди вещи. Та той е голям и зрял. Отдавна е премахнал у себе си такива неща като любопитството. Как ще и рови в компютъра? А и защо ли му е това изкушение? Кой знае какво има вътре. Познанието никога не е водело до нищо добро. Ще види, ще разбере, ще научи и сетне това няма да му дава мира. Не стига, че сега мисли за нея, защо ли му е да започне да мисли и за тайните и? Нека си останат нейни. На него хич не му бяха нужни излишни товари.
Затвори отвореното преди секунди око и отново се отпусна. Дали пък да не поспи, за да забрави всичко и всички. Да, обаче това пълно с енергия тяло няма как да заспи, и то няколко часа след сутрешното събуждане.
Само миг и не издържа. Отвори лявото си око и погледът му веднага попадна отново на компютъра. Нееее, не беше случайно. Целенасочено погледна натам и много добре го осъзнаваше. Хвана се, че мислите, дали да не порови вътре, да разгледа отново, са се намърдали някъде в главата му. А, не, това не се търпи! Какво толкова - ще надникне само. И без това никой няма да разбере. Съвсем набързичко, съвсем за кратко. Само ще надникне и готово. Поне ще спре да мисли и за проклетия компютър, и за Асида. Стана и се съсредоточи. Неговият компютър го предупреждаваше за пристигнало съобщение. Как не бе го чул досега? Колко пъти компютърът му повтаряше “Едно непрочетено съобщение“ - три-четири? Явно концентрацията днес му изневеряваше, и то яко.
Приближи и се зачете. Между него и Майкъл от самото начало съществуваше негласната уговорка съобщенията им да са в писмена фарма. Никакъв глас - никаква информация навън. Затова и предпочетоха стария вариант на буквите пред изчитането на съобщението от машината.Очите му пробягваха по буквите, но успя да се съсредоточи достатъчно, за да разбере, че е нужно да погледне последните данни от тестовете, които Майкъл беше направил по тяхната разработка. Дано този път са по-добри. Започна да проверява резултатите, да ги сверява с предишните. Отдели новите параметри, тези, които имаха нужда от промяна, и се зае самият той да изпробва програмата.
След въвеждането на новите настройки и препрограмирането на устройството за четене на мисли дойде времето и за теста. За разлика от всичко дотук, той отнемаше най-малко време. Важна е настройката на програмата. При правилната настройка компютърът би трябвало да може от разстояние - неголямо засега, но достатъчно, без допълнителни сензори и кабели да запише на екрана мислите му. Само половин или една страница ще са достатъчни, за да се убеди в приближаването на края на техния труд.

продължава в следващия брой

Мона Чобан
Имейлът за връзка с авторката е: paris18@mail.bg

Говориха, майтапиха се и много се смяха. Бети се зарадва, че Кети бе успяла да се отърси от това, което се случи с Мишо. Беше изпаднала в някакъв шок. Всеки ден и се обаждаше и приказваха. Знаеше какво изживява. А и Мишо си бе извадил късмет.
- Добре, муцка, чао засега. Ще прегледаме и ние и ще се чуем. Добре... - Бети затвори линията и се примъкна до Богомил. Той беше разхвърлял няколко листа с чертежи, таблици и скици - леле.е... къде е сега това крило две...

продължава>

За авторите:
Димитър Стоянов и Христина Панджаридис живеят във Франция.
Христина е завършила журналистика, пет години е работила като редактор в общинския вестник на гр. Елин Пелин до неговото закриване. Публикувала е журналистически материали в централния печат.
В последната година сътрудничи редовно на християнското женско интернет списание “Естир”, а последната и любов са разказите и хайку-то.
Димитър Стоянов, с когото съвместно са написали разказа, е икономист, но работи за френската съдебна система.

ОТКЪС 3

продължение от миналия брой

Смрадливото фоайе струваше 140 месечно, но можеше и да се храни там. Затова, макар и с натъпкан с памуци нос, продължи да живее в него. Ползваше предплатата от два месеца (задължително условие за наемане).
Намираше работа за по 2/3 дни, замествайки миячи в ресторантите, но от тези пари трудно успяваше да покрие наема.
Някои от бившите клиенти на Драган се съгласиха да я вземат на черно. Но за да може да доведе сина си тук, й трябваше официален трудов договор.
* * *
След връщането на Лучио от Холандия наеха хотелска стая. Дните минаваха безметежно, под въздействието на хероина. Ивон бе умно момиче и приятна компания. Не и когато липсваше Морфеевият прашец.
Още след първия месец го обявиха официално за дезертьор. Все пак успя да изтегли последната си заплата, както и всичките спестявания. Виждаше как се топят и се замисли да си намери работа. Лучио предложи да разпространява дрога сред бившите си колеги. Докато имаха още пари Джейсън отказваше. После зависимостта от хероина го принуди да приеме. За няколко месеца се състари с години и понякога колегите не го разпознаваха. Но бизнесът му се разрасна и сред останалите войски от американската база. Учуди се каква огромна част от момчетата бяха под въздействието на тези гадости. Сега, когато и той бе такъв, си помисли за това на какво се базира най-могъщата армия в света. Не за дълго. Намирисваше на политика, която мразеше.
Доходите от трафика задминаха заплатата на авиатор. Ала все по-често приятели го предупреждаваха, че военната полиция го издирва усилено. И не само заради дезертьорството. На два пъти се измъкна на косъм. В момент на просветление реши да се махне от там.
След месеци бяха в Рим, когато арестуваха Ивон за трафик. Дозата, намерена в нея, бе малка и се отърва с шест месеца условно. В Милано го задържаха с 1 гр хероин. Останалото бе успял да изхвърли миг преди проверката. Заради минималната доза и американските документи на военен, го освободиха без процедура. Прекалено бързо можеше да стигне до затвора. Крайно време бе да напуснат Италия и двамата. Трите години изпитателен срок за условната присъда на Ивон във Франция бяха изтекли. Това, както и познанствата й, ги отправиха на север.
* * *
Бернадет, при която чистеше, бе бивша преподавателка в пенсия по болест. Майка й, на 82 години, страдаше от напреднала степен на Алцхаймер. Понякога, когато една от официалните й гледачки отсъстваше, Бернадет я викаше на помощ. Сближиха се, доколкото това бе възможно в Елзас. Независимо от разстроените нерви, учителката имаше страхотно чувство за справедливост. Когато разбра приблизително историята на Неда, се почувства лично засегната. През девет планини премина в десета, но й намери работодател, готов да подпише официален трудов договор за миячка на съдове. Наложи се Неда да пътува до Сърбия и от посолството там да си вземе работната виза. Елзаската й плати билета в двете посоки.
Щастлива, тя се върна за пет дни в Сърбия. Синът й бе пораснал и променен. Взе го с нея в Белград, докато оправяше документите. Детето се чувстваше неудобно, някак отдалечено. За краткото време в града си видя, че доста близки и познати също са се променили. При това не към добро. Но времето бе толкова малко, че не успя да попита, нито си го обясни. Родителите й дойдоха за момченцето. Огорчи я радостта му, ала се засрами от ревността си към тях. Качи се на самолета и този път официално пристигна в Страсбург. Вечерта я чакаха купчината чинии, тигани и тенджери. Миеше ги и си пееше.
* * *
Настаниха се във фермата при сестрата на Ивон. Имаха запаси от хероин за около три до четири дни. Джейсън изиска международния си паспорт от САЩ. Адвокатът успя да го прати, заедно с една тлъста фактура. Една в повече! Но това означаваше, че от тук нататък не би могъл да го ползва.
Ивон бе обещала на сестра си да не я набърква в нарко истории. Затова направиха почти обитаема изоставена къща край канал. С малкото пари, изпратени от майка му, купиха и оформиха /административно/ малка стара кола. Джейсън държеше да не ги използват за дрога.
Всъщност, тя стана основният източник. С нея се добираха няколко пъти до Испания, от където пренасяха наркотици. Ивон познаваше местни дилъри и стоката им бързо и многократно възвръщаше вложените пари, заети от сестра й. Върнаха ги за десет дни и започнаха своя черен бизнес. Примесваха наркотиците достатъчно, за да има за тях. Животът им затече отново в руслото на опиянение от секс и хероин. Момичето бе започнало да се дрогира два пъти на ден. Младото й хубаво тяло повяхваше с дни. Джейсън предложи да отидат на лекар, но тя отказа категорично. Сестра й успя да доведе доктор в запустялата шлюзова къща. Диагнозата бе недвусмислена - спешно в болница или скорошна смърт.  
* * *
Метенето и чистенето в комплекса, макар и голям, не й създаваха проблем. Но докато миеше блюдата, миризмите им направо я съсипваха. Слагаше тампони. Памучните не вършеха никаква работа. Тези от восък, направени за уши, бяха малко по-ефикасни. Но дори с тях, и със затворени очи, можеше да каже какво точно е имало в чинията, преди да я изпразнят в бака за био-отпадъци.
Оптимистичната й натура надделя. Като на игра пробва да разбере какво точно е сипвано във всяка чиния. В началото различаваше единствено основните продукти. Махна тампоните и с доста тренировки започна да схваща гарнитурите, а понякога и подправките. С течение на времето достигна перфекционизма да улавя и най-тънките нюанси. След две години долавяше чак парфюмите, оставени от някои клиенти. Рецептите на главния готвач вече не бяха тайна за нея. И ако той сменеше дори дребна съставка, тя разбираше.
Отношенията й с колегите бяха коректни. Те видяха, че Неда не си щади труда. Винаги весела, скоро стана талисман на всички. Може би, защото мразеше да я пипат - някой нарочно бе пуснал думата, че ако я докоснеш, денят ти ще е добър. Бе й любопитно и необяснимо как се въртят сутрин около нея, докато една от сервитьорките й каза директно за носещото се суеверие. Прие играта, но не им улесни досега до “късмета”.
Една сутрин, развеселена от нескопосаните опити на главния готвач да я докосне, подхвърли за забравения във вчерашната гозба джоджен. В отговор на учудения поглед обясни, че го е разбрала от тридесет и седемте измити чинии от това ядене снощи. Той не й повярва, но докосна ръката й нарочно, уж за да благодари.
* * *
Закараха Ивон в болница четири седмици след визитата на лекаря. Състоянието й не позволяваше да се противи. Краят се виждаше безнадеждно близък. Приеха и Джейсън на лечение. Остави се, за да е близо до нея. След осем дни, прекарани в безкрайни налудничави приказки, Ивон почина на 23 години. Плака дълго, но не отиде на погребението й. Остана в болницата, разбрал, че във Франция и бездомните имат право на безплатна медицинска помощ. Взимаше метадон и той успокояваше хероиновия глад. След месец го изписаха с рецепта. Купи метадона и се върна в запустялата къща. Там откри, че пустотата е на степени и последната не допускаше неговото присъствие. Закова отново прозореца и се замете с 2-та коня в Холандия. От страната на лалетата отпътува в Мец, където остана няколко месеца. Ченгетата бяха разплели една верига, в която и той бе дребна брънка. Отърва се случайно, забравяйки да отиде на среща с дилър. Видя негов съсед в магазина, който му разказа за голямата хайка. Осъзна, че евентуално задържане ще го доведе до предаване на американските власти и от 30 до 50 години затвор. Тази история и смъртта на Ивон го доведоха до решението да прекрати трафика.
Бяха изминали някакви си 18 месеца от неговите юначни войнишки подвизи в Югославия, когато съдбата го запрати в Страсбург. Харесваше немската стегнатост на този толкова френски град. Хората бяха твърди, но и състрадателни. Оказа се, че може да преживява от просия. В добри дни му оставаха пари и за храна. Бе стабилизирал приема на хероин, но не можеше да го намали. Взе си куче за компания и топлинка в студените зимни нощи. Но пък заради него не го приемаха в убежищата при големи студове.
Живееше ден за ден, със своето куче, кучешкия си живот. В редки моменти бе превръщан в човек от човещината на хората.
* * *
Времето течеше бавно. Неда с нетърпение очакваше изтичането на трите години. За всяка от тях бе длъжна да представи сертификат от същия работодател, за да поднови работната си виза. Нямаше намерение да си търси друга работа. Но издаваха временна карта за престой и виза само за година. Едва с 5 годишната карта можеше да поиска и вземе детето при себе си.
За да пести пари живееше в таванска стая от 9 квадратни метра. И не се обаждаше често в Сърбия. Всеки заделен цент бе изпращан натам. В отговор получаваше снимки на порасналото си дете и мили писма от родителите. Приятелите я бяха забравили. В малкото писма четеше безконечните им оплаквания, зад които прозърташе завистта от живота й тук. Не ги разбираше. Дори и в мизерия, тя би предпочела да е в собствената си родина. Но как да ги убеди, че тук бананите...  Оставаха й още три месеца за картата от 5 години.
Главният готвач бе сериозно стреснат от нейна забележка, касаеща рецепта. Този път я накара да му изброи всички съставки. Тя го направи с допълнение на заменената, за която бе казала, че я разваля. Зачервеното лице издаваше скорошно изпадане в нервна криза.
- Как точно разбра какви са съставките на тази рецепта? - попита отново той. Леко притеснена, Неда повтори, че може да ги определи от измитите чинии. Вбесен, той влезе в кухнята, изпразни в коша готова порция пред учудения поглед на помощника си и я поднесе под носа й. Спокойно и бавно, миячката отговори, че това е днешна кухня, защото миризмите са още пресни. Изброи една по една всички съставки, включително щипка подправка, на която не познаваше вкуса, но различаваше уханието. - Ти си гледала какво правят днес! - не го напускаше безпокойството за домашната рецепта, наследена от баба му, и негова лична тайна. Затвори я в стаята си и набързо импровизира. Изсипа случайната смесица в коша, при което целият екип се направи, че ги няма.

продължава в следващия брой

Димитър Стоянов и Христина Панджаридис
за вестник “България”

продължение от миналия брой

Но като главен редактор няма как да съм против. Само че... Сега трябва да предоставя и този компютър за проверка. Затова и снощи излязох от дома. Знаех, че ще дойдат. Знаех, че нямам право да откажа. Най-малкото заради поста си, заради работата си. Но не мога да им го дам. Ако бях останала у дома, сещате се, щяха да разберат, че съм вътре по топлината на тялото ми. Просто излязох, докато съобразя какво да направя. Но тогава видях, че у вас свети. Звъннах и...Нататък сам знаете.

продължава>

Но парите ще вземеш, дори искаш всичките. Защо, какво общо имаш ти с тях. Това, че си законен съпруг. Да, законът ти дава това право. И ти се възползваш от правото си. Но законът не те задължава да отидеш на погребението и. И ти не отиваш. Решил си, че тя не заслужава вниманието ти, отписал си я още преди два месеца. Ти не питаш, но аз ще ти кажа, че Снежка се прибираше при теб. С пълна чанта с пари... и куп мечти. Ако беше жива, щеше да ти ги разкаже.
Остави го да мисли, зареял поглед на масата в служебното кафе на съда, с парите до него.

продължава>

Людмила Бориславова
специално за в. "България"

продължава>