Гласът на имигранта - бр. 50-2017

John W. Kearns
Печат

ДЪЛГОТРАЙНОТО ВЛИЯНИЕ НА УОЛАС (Продължение от миналия брой за наследството на Уолас и влиянието му върху нашето съвремие и популистката демагогия): Това е леко променен и осъвременен вариант отпреди последните избори.
В неуспешната си президентска кампания през 1964 г., когато става ясно, че Уолас ще се състезава срещу друг демократ от Юга – Линдън Джонсън, а не срещу представителя на елита от Източния бряг – Кенеди, Уолас и коалицията му от поддръжници осъзнават, че имат много повече общо с либертарианския, консервативен републикански кандидат – антикомунист, Бари Голдуотър, и решават да прехвърлят подкрепата си към републиканците. Действието е било предшествано и от известна увертюра как Уолас ще смени партиите, за да кандидатства като вицепрезидент на Голдуотър.
Тази тактика може да звучи позната за всеки, който е проследил политическата кариера на Доналд Тръмп.
Това става в средата на 1960-те години – период, в който класическата коалиция от демографски групи с различни интереси, събрали се заедно по време на Голямата депресия, за да формират съвременната Демократическа партия, започва да се разпада. Имаме консервативните бели работници („сините якичики") – индустриалните работници от градовете и белите работници от полето, заедно с черните, с градските интелектуалци и прогресивните либерали – всички в една партия. Демократическата партия, с многото си групи с различни интереси под един покрив, не успяла да издържи, така както ще стане в бъдеще и със съвременната републиканска коалиция.
Републиканската партия сега се състои от консервативните умерени представители на средната класа, белите от по-ниските ешелони, възрастните хора и военните ветерани, както и смехотворната Чаена партия, а всички тези изброени дотук представители се намират в компанията на богатия корпоративен елит. Как биха могли да продължават заедно напред, особено след като истината най-после беше разкрита от настоящото републиканско ръководство в Конгреса? Интересите на отделните групи са твърде различни и има нужда от нещо, което да отвори очите на огромното мнозинство бедни консервативни гласоподаватели и да им помогне да разберат как са манипулирани от Големите пари, като тайния видеозапис на Ромни и брътвежа на Пол Райън за Айн Ранд и икономиката „отгоре надолу", обещавайки в същото време намаляване на данъците за богатите. Само погледнете последните данъчни закони, прокарани през Камарата и Сената – бедствие за средната класа!
Дори и след времето, когато Уолас поведе хората си след Бари Голдуотър, демократите имаха трудности в задържането на консервативните елементи. Само си представете какво успешно лидерство е било необходимо, за да може консервативният Юг да се хвърли в прегръдките на републиканците! И не забравяйте, че Абрахам Линкълн, когото всеки южняк от поколения наред мрази и от когото се е страхувал, беше републиканец, както и Републиканската партия беше тази, която окупира и смаза Юга по времето на Реконструкцията след Гражданската война. Нито един републиканец не е бил избиран за губернатор на Алабама откакто този офис беше освободен от Дейвид Питър Люис през 1874 г. Враждебността на Юга не избледнява лесно. Отне неимоверни усилия белият южняшки елемент да бъде изтръгнат от ръцете на демократите, но Джордж Уолас и други популисти на Юга като Стром Търмонд от Южна Каролина (още една интересна история), тласнаха Юга в прегръдките на Републиканската партия, което поведе след себе си и други консервативни елементи от гласуващото население – от възрастните и военните ветерани до по-голямата част от консервативното мнозинство на средната класа, всички от които от онова време насам обикновено гласуват за републиканците. Можем да кажем, че това е избирателската база от Рейгъновата ера. Всички тези хора бяха демократи в периода от Франклин Рузвелт до времето на Джордж Уолас!
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА „ТИХОТО МНОЗИНСТВО"? Теоретичното „тихо мнозинство", ако изобщо съществува, е неопределената голяма част от американските гласоподаватели, които не изразяват мнението си публично. Те вероятно са умерено консервативни. Остава да крепим вярата, че наистина съществуват, и че имат достатъчно разум – или поне така се надявахме, докато не избраха Доналд Тръмп.
Терминът „тихо мнозинство" е използван първо от президент Ричард Никсън в реч от 3 ноември 1969 г., в която казва "Тази вечер се обръщам към вас, тихо мнозинство от сънародници-американци, и моля за вашата подкрепа". Никсън имаше предвид мнозинството от американците, които не се включиха в масовите демонстрации срещу войната във Виетнам по това време, които не се присъединиха към контракултурата и които не взеха активно участие в обществените политически спорове. Никсън, заедно с някои други, забеляза тази група американци от средната класа като засенчени в медиите от по-организираните и по-гласовити малцинства от двете крайности на политическия спектър. Днес е на лице същата ситуация, но вместо контракултура на лявото крило, имаме екстремните твърди консерватори от типа на Чаената партия, които са организирано и гласовито малцинство. Трябва истинска организация, за да можеш да задръстиш телефоните и да блокираш телефонната централа на Сената всеки път, когато дойде ред да се гласува имиграционната реформа!
НАСЛЕДСТВОТО НА УОЛАС: В некролога на Уолас от 1998 г., публикуван в Хънтсвил Таймз, политическият редактор Джон Андерсън обобщава по следния начин въздействието на президентската кампания на Уолас от 1968 като независим кандидат: „Сензационната му привлекателност за милионите отчуждени бели гласоподаватели не остана незабелязана от Ричард Никсън и другите стратези на Републиканската партия. Първо Никсън, след това Роналд Рейгън и най-накрая Джордж Хърбърт Уокър Буш, успешно усвоиха смекчени версии от... анти-федералното правителство платформа на Уолас за откъсване на средната бяла класа и бедните бели от Демократическата коалиция" по това време. Дан Картър, професор по история в Емъри Университет в Атланта, добавя: „Джордж Уолас постави основите на доминирането на Републиканската партия в американското общество чрез манипулацията на расовите и социалните теми през 1960-те и 70-те години. Той беше майсторът-учител, а Ричард Никсън и последвалото републиканско ръководство бяха неговите ученици". Доналд Тръмп има прецеденти за пазарния си подход.
Всеки път, когато включим телевизора, виждаме същите популистки тактики, използвани навремето от Уолас, да му донесат успех в политиката и като демагог-популист сред недоволните и отчуждени консервативни гласоподаватели. Чуваме същата реторика и сме свидетели на същите тактики, с изключение само на смекчения расов език на сегрегацията. Който май не е и съвсем смекчен, защото откъде си мислите, че идва неспирната и ругателна опозиция срещу първия ни черен президент?
Живеем в интересни времена. Поддържам мнението, че политическата система на Съединените щати би трябвало да има поне три партии. Не зная дали е възможно, защото това може да предполага необходимост от парламентарна система на управление. Имаме аргумент и за европейски стил социализъм по отношение на здравеопазването и пенсиите, както и да се сложи край на смъртната присъда, но едва ли ще стигнем надалече. Не мисля, че плащаме по-малко данъци от хората в Западна Европа или Канада, добавяйки стойността на здравната помощ и пенсионните фондове, но поне да получавахме нещо за това, което плащаме. Цената на корупцията е твърде висока в тази държава – това, което плащаме като общество, за да поддържаме корпоративните главни изпълнителни директори, които плуват в пари, е твърде много, а в замяна не ни се отплащат дори и с работни места, с манифактурна база или с доларите, които техните компании трябва да плащат в данъци, което не правят. Не получаваме награда, а само презрението и арогантността им, когато минават покрай нас, седнали в лимузините си. И защо да гласуваме за техните слуги?
Както казала навремето Мария-Антоанета, „Селяните се бунтуват!". Всеки, способен на критическо мислене, трябва да се събуди след като чува от самите Мит Ромни и Пол Райън в какво наистина вярват. Те са представителите на егоистичния богат и на алчния корпоративен елит – същите, които от 70-те години насам изпращат американските работни места „зад океана". Остава да се надяваме, че поне средната класа в тази държава ще се разбунтува срещу лицемерието и кампанийната реторика и фалшиви обещания на онези, които претендират да „водят", а всъщност искат само да господарстват, онези, чийто основен интерес е да защитят местата си в управлението и да пазят специалните финансови интереси на партньорите си по голф. Със сигурност не го направиха през последните избори. Има обединяващ фактор, който ни прави американци – всички сме на едно дередже. Не и те! Те реинкорпорират на Каймановите острови и живеят далече от проблемите, скрити зад оградените квартали дълбоко в предградията. Тези хора представляват интересите на алчността, не на общественото добро. Те не са патриоти. Обявяват се за представители на „Народа" само за да получат консервативните гласове. Срамота.
Наближават междинните избори и всеки, който се интересува от имиграционната реформа, от основите на американската ценностна система, ролята на правителството за предлагане на ефективна стойностна база за всеки американец, трябва да започне да настоява да получи отова, за което вече плаща чрез данъците си: управление, което откликва на нуждите на населението, а не на егоистичните интереси на богатите. Но това е само личното ми мнение.
СЛЕДВАЩАТА СЕДМИЦА: Повече за настоящото положение.

 

John W. Kearns
Disclaimer:
The information provided in this article should not be construed as legal advice or legal opinion. While the statements contained herein reflect the opinions of the author only, and not the publication or its editors, the information provided may be a summary or compilation from other sources, who are gratefully acknowledged hereby. The contents are intended for general information purposes only, and you are urged to consult with a lawyer concerning your own situation and any specific legal questions you may have.
© Copyright John W. Kearns