Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

четвъртък
ноември 23
Home АРХИВИТЕ СА ЖИВИ!

Интернационални истории за загубвания – по лъкатушещия път към себе си

Е-мейл Печат ПДФ

zaharievaТеменуга Захариева

Из книгата „Полети и пристани. Ято спомени", издат. Либра
Скорп, 2015 г.

 

Пътеките те водят, накъдето им скимне. Всеки човек си има своя. Коя е твоята пътека? Още я търсиш. Всички пътеки те викат, всички те мамят нанякъде, всички ти обещават нещо. Искаш алчно всички да бъдат твои. Но това е невъзможно. Всички – то значи нито една.

Най-после трябва да рискуваш и да тръгнеш по една единствена. Да я наречеш своя. И да я извървиш докрай.
Из "Пътуване към себе си"
Блага Димитрова
..............................................................................................................................................................................
Загубванията в живота ми са белязани със специална символика. Често си мисля, че преди да се намерим, самоизследваме, анализираме, преоткрием и помирим със себе си, би трябвало да се загубим. И да си дадем шанс да бъдем себеоткрити. А не потънали в коварните подвижни пясъци на външния натиск и чуждото мнение.
Съвсем прагматично или в преносен смисъл, загубванията са ме научили на една добра гъвкавост и устойчивост. И на нещо неоценимо – усещането, че вътрешната същност намира изхода към светлината. Колкото и заплетен и безумно отчайващ да е лабиринтът на собствения ни временно разконцентриран компас. Не сме загубени, дори когато хаосът от временното объркване поглъща онова зрънце светлина, което никога не изоставя душата ни безпътна.
...............................................................................................................................................................................
Колкото и тривиално да звучи, всичко в този живот се връща. Дори с осезателна поука. А тя, търкаляйки се по пистата на Изкуплението, от снежна топка, се превръща в огромна камара сняг, като символ на полепналите по нея наши грехове... И досега имам нережисираната роля да предизвиквам хаос и да попадам в усложнени ситуации. Без никакво желание да се озовавам в най-силното буреносно завихряне, да генерирам неприятности или да бъда предпоставка за поразии! Но се случва. Не без основание, двадесет и една години след тази унгарска поучителна случка, един познат, от когото ненадейно избягах, когато беше почти сигурен, че съм подчинена ментално (но не и физически) на него, ме нарече Теменуга Белята. После плаках неутешно. Не за него. А за моята реакция, която тогава проклинах. От позицията на сегашното си емоционално равновесие, бих могла спокойно да твърдя, че съм избягала от още по-голяма беля. Съдбата наистина знае кога да ни побутне да избягаме презглава. За да ни спаси от нещо, някого, или от двете.
... Вървейки по пистите на отминалия си живот, има епизоди, които бих искала да прескоча. Не защото не са имали знакови случвания и топли моменти, освен другите, помътнелите. А защото не искам да разравям патината на уталожени болки. Не желая да се потапям отново в тягостното усещане за пропадане на проекции в бъдното...
През 1995-а година бях за два месеца с бившия си съпруг в Торонто, гостувахме на близки хора. Бяхме и кандидат-емигранти след това, с реални шансове да се осъществи канадската ми мечта. Но животът ме постави в друг филм. И дванадесет години, след като трябваше да живеем там, все още плувам в мътните води на нашата родна действителност. А тя далеч не е толкова съвършена, като устройството на живот в презокеанската Обетована земя. Там толерантността, уважението към различието и потенциала на всекиго са основополагащи в едно зряло и високоорганизирано общество. Няма може би друго място, където хора от всякакъв произход да живеят толкова спокойно, без помен от дискриминация. Твърде забавно бе да видя съчетанието на различни раси. Децата на афроамериканец и китайка например изглеждаха доста екзотично – афроазиатци, с къдрава коса, жълто-кафяв цвят на кожата и дръпнати очи.
А красивите моменти от презокеанското ми приключение в далечната 1995-а започнаха да се редуват още в самолета. Беше първото ми издигане над Земята. Не скривам, че бях изпаднала в пълен ступор – от страх и смут, за близо дванадесет часа не помръднах от седалката! Съзерцавах менящите се изумителни пейзажи през прозореца – особено невероятните многонюансни отблясъци на Гренландия, греещи в различни цветове, като отражение на дъга в ледена повърхност. Отклониха курса поради лошо време и прелетяхме над огромната заледена територия. Никога не съм мислила, че ще видя подобна величествена страховита красота на Вечната, властваща, смразяваща, но – признавам, странно красива, зима... Завинаги ще запазя в спомена тази сюрреалистична гледка – сякаш бях попаднах в любимата ми от детството приказка за Снежната кралица...
Онези мои безценни два месеца в Торонто са може би един от най-щастливите ми отрязъци от житейската лента и емоционално-споменната съкровищница. Пазя усещането за досег с въздуха – чист като във високопланински курорт, ухаещ на прясно изпечен сладкиш и носещ упойващата ласка на спокойствието и сигурността – запазената марка за тази изумителна страна. Незаменимо бе и преживяването, да си сред близки хора, които обичаш безусловно и те приемат – с всичките ти недостатъци.
С часове съм обикаляла красивите улички на Торонто, за да се попивам естетиката на всяко дворче, имащо свой неповторим облик и докоснато с много грижа и усет за естетика от собствениците си. Вълнуващ бе досегът ми с един съвършено различен свят от бъдещето – съчетал футуристична архитектура със старовремската представа за сгушен в уютна зеленина град. Огромният парк в центъра на града, сред небостъргачите, бе за мен едно истинско зелено чудо, където катерички, ракуни, патици и чипмънкчета – малки симпатични гризачи, на райенца, идват доверчиво до тебе, за да ги нахраниш... Е, имаше и занимателни инциденти от битов характер – понякога нахалните ракунчета (еноти или миещи мечки) се катереха по ябълковото дърво на двора и обираха до шушка цялата реколта, друг път отмъкваха... каквото сварят, включително и дрехи, забравени навън. Важно бе да има пакост. Понякога идваха да си вземат лакомство от ръцете и предпазливо-симпатично го грабваха с двете си лапички, гледайки невинно с мили влажни очи, тайно замисляйки нова беля. Дивите зайци пък, подскачащи свободно из парковете, често си закусваха с градински... теменужки или други примамливи вкусни растения на двора. Един ден намерихме в празна саксия... отбор новородени дългоушковци.
В Канада имах щастието да се докосна до върховното всеобхватно усещане, наречено Ниагара. Този уникален досег премина през цялото ми същество, сливащо се в единна вибрация със свръхвъзприятието на природното величие! Картината остави у мен незаличим отпечатък – като застинал кадър на Съвършенството. Не желая да осквернявам с думи този момент. Преживяването от далечния 23-и септември на 1995-а година ще си остане едно от най-свидните споменни проблясъци за мен.
А канадската ми история със загубване, което, разбира се, не пропуснах да впиша в дневника на моите спомени, е прозаична. Но с поучително-моралистични оттенъци. С бившия ми мъж бяхме се запътили до центъра на квартала, където бяхме отседнали. (Бел. авт. – Всеки квартал там си има downtown, т.е. център с небостъргачи. Мисисага, в който българинът Игнат Канев има доста собствени сгради, обозначени от огромни светещи надписи с името му, е може би три пъти колкото Бургас, или приблизително половин София. Разстоянията в Торонто са огромни, макар и понякога измамни – като предварителна преценка, ако човек се изкуши да тръгне пеш). Вървяхме, унесени от красотата наоколо. Любезни стопани на къщи по пътя ни поздравяваха, без да ни познават. Това беше непонятно и необяснимо за мене, съпоставяйки го с родната безпричинна начумереност и недружелюбност. Един сърбин, който поливаше ливадата и магнолиите пред двуетажната си къща, чу, че разговаряме на български и радушно се обърна към нас: "Е, како сте, наши?!" Разговорихме се на наш, балкански език. Усещането беше повече от приятно. Спомням си, че любезният съприказчик имаше разкошен рижав котарак, голям колкото средно едра порода куче. Красивото животно с разбиращи очи стоеше като стожер пред къщата. Тогава го оприличих на сфинкс. Гледаше ни втренчено. Може би за да ни предупреди за нещо. Имало е за какво. Не само в близък план във времето...
Часовете за разходка неусетно минаха. Разбира се, не пропуснахме да посетим неизменния мол – един от символите на "Другия свят". Тогава, в онези времена, молът си беше технологично чудо-невиждано в нашите твърде семпли родни реалности. Когато се ориентирахме към прибиране, бяхме уж наясно с обратния път. Но явно усещането е било подвеждащо. Улиците там бяха твърде подобни една на друга. Спомням си, че в едната посока вървяхме около час. А на връщане, вече два часа се движихме, уж натам, откъдето дойдохме... Когато смътно започна да се прокрадва съмнението, че май сме на съвсем друго място, а вече бе към 11 ч вечерта, осъзнахме – с тих ужас, че нямахме нито долар в джоба, нито дори телефонния номер на близките!
Пълно загубване на друг континент, без видими шансове за разплитане на ситуацията! Абсурдът беше, че нямаше как да попитаме някого за начина, по който да се приберем. Не знаехме точния адрес, а само името на малката уличка, където бяхме на гости. А тя се оказа напълно неизвестна за хората, към които се обърнахме, за да ни упътят в многомилионния град. В отчаяните си опити да търсим случайни минувачи, които са рядкост по канадските улици, особено вечер, попаднахме на поляци с велосипеди. С тях се разбрахме някак си на руски – по-добре, отколкото на английски. Те братски ни посъветваха да... намерим близкото управление на Полицията. И да пренощуваме там, за по-сигурно. Това наистина си беше приемлив вариант, особено за този късен час. Но, мислех си, как ще заспят близките ми, с две малки деца тогава, ако ние не се приберем цяла нощ! Паниката беше пълна. А и къде да търсим полицейско управление, за Бога!?...
В това време, като в кадър от филм на абсурда, спря автобус, който минаваше по пътя. Явно шофьорката бе забелязала, че сме сами, видимо притеснени и залутани. Симпатична, пухкава, бозаво-луничава, но с безкрайно благи усмихнати очи, тя ни попита закъде сме тръгнали и дали може да ни помогне. Това бил последният автобус за деня.
Ако някой ми бе разказал тази случка, нямаше да повярвам! Да спре цял автобус с хора, и то не на спирка, а на шосето, за двама заблудени странници в нощта. А те даже не си знаят адреса и нямат пари за билет! И това си признахме, разбира се. Нямало значение, хора сме били, трябвало да си помагаме, махна с ръка водачката и ни подкани да влезем в луксозното возило, безплатно. В пълната си обърканост, се сетихме поне да обясним кое е най-близкото кръстовище до заветния дом. Оттам щяхме да се придвижим пеша. За щастие, в автобуса една възпълничка чернокожа жена ни попита дали не знаем поне магазин от известна верига, който е наблизо до "нас", за да ни ориентира къде да слезем. Е, еврика! Магазините в околността поне ги знаехме наизуст. Бяхме спасени. Свалиха ни на "нашата" спирка.
Наистина не знаех как да благодаря. Не само на случайността и на хората, които съвсем по човешки ни помогнаха. А и на нещо, в което бях позабравила, че бих могла да вярвам безрезервно – желанието и готовността за съпричастие и помощ, отразено в жестовете и напълно спонтанните действия на онези обикновени хора... След шока от среднощните ни приключения, не пропуснахме – разбира се, с огромна доза горчивина, да осъзнаем и отчетем – това надали би се случило в нашата Родина. Може би някой ден, някак, някой ще ме опровергае. Дано.
...............................................................................................................................................................................
... Продължавам с едно не толкова височайшо загубване. И то е по-скоро символично. В споменната лента изниква още една незапланувана история – в града-реликва за мен – Охрид. През лятото на 2009-а година бяхме там на международен музикален фестивал с вокалната група на Жени Лалчева, в която дъщеря ми прекара десет безценни години на израстване, духовно търсене, досег до вдъхновяващата красота и сътворяваща сила на изкуството.
Охрид е свято място, което всеки българин би трябвало да посети. Идиличната картина на едно позабравено за нашите реалности спокойствие, все още живее – с цялата емоционална красота и сила, у мене. Старият град с калдъръмените улички, паметникът на Свети Свети Кирил и Методий, Самуиловата крепост, манастирите Свети Наум и Свети Йоан Канео, Билянините извори са знакови места, чиято мелодия, носеща духовността през вековете, още пее в мен. И винаги ще звучи във вътрешната ми същност.
Малко са моментите на свещенодействие в живота ми, както в храма на манастира "Свети Наум". Построен е на приказно красива скала, оглеждаща се в праисторическите дълбинни води на Охридското езеро. Невероятно силен символ е изображението на Свети Княз Борис I Михаил в храма на манастира – фреската е с изтрити очи. Според преданията, изображението на светеца помагало на бездетни булки, които поставяли пръстите си на очите му, след което се случвало чудото на зачатието. Според мен, може би има по-прозаично обяснение, но да не се впускам в излишни интерпретации. А светецът може би ни гледа от стената на църквата. Дори без очи. Той знае...
А най-великото усещане, което съм изпитвала в храм, бе... досегът до сърцето на Свети Наум. Разбира се, скептиците твърдяха, че всъщност звуците, досущ като ритъма на сърце, са предизвикани от подводно течение. А съприкосновението на вода и камък произвеждало този звуков ефект – отмерващ пулса на светеца.
Но когато коленичих на одъра, постлан със старинна тъкана черга и поставих ухото си на нея – о, Боже! Чу се ритъм на сърце! Туп-туп-туп! Като стъпките на една цяла отминала епоха, като символ на неизтребимата българщина, като знак от Вечността. Бях поразена. И смирено, прекръствайки се, заплаках. Благодарих мислено, че имах възможността да се докосна до светостта на подобен момент. Независимо от скептичните интерпретации. Питам се тогава, защо имаше хора, които се навеждаха, слушаха и нищо не чуха! А други, като мене, екзалтирани възклицаваха: "Чух го! Чух сърцето на Свети Наум!" Не вярвам да сме били в масова психоза или жертви на повсеместна хипноза...
Мислех си, че тези, които не пристъпваха с Вяра, към светия одър, нямаха сетивата да възприемат туптежа на Времето и песента на Историята, загубени в собствените си материалистични лутания и съмнения. Изумителен момент! Дори само споменът за него ми помага в мигове на истинско емоционално загубване – в дебрите на отчаянието и временното пропадане...
Всъщност, това не е история за загубване, в буквалния смисъл. А за загубата на онази част от вътрешния храм на всеки човек, който би трябвало да пази светостта на миналото. За да има устойчивостта и несъизмеримата духовна сила на традициите ни – изконни и неизкореними. И да съзижда живота си, с тухлите на самосъзнанието, което ни дава упование в извечни ценности и непредадена човещина и народност.
А в Охрид имаше и весели моменти – спомням си колко се смяхме с децата, когато те, стъписани, съзряха голям надпис на витрината в едно заведение: "Бараме девоjки"! Голяма забава беше, докато не ни обясниха смисъла. Всъщност това бе съвсем прозаична обява, без никакъв помен от еротичен подтекст. Надписът означаваше, че търсят момичета за работа. Това си беше знаково загубване в непознаването на един език, макар и толкова сроден на нашия (а "j" на латиница, сред буквите на кирилица, също ме озадачи – като изгубване в излишното разделение в сферата на историко-културните традиции на Балканите...)
Имаше забавна история и с нашите, български девойки, подлудили македонските момци от съседния лагер. Впечатляващи и с красота, и с талант, нашите момичета предизвикаха брожения около сградата ни, правиха им нежни серенади под прозорците на стаите им. Имаше и парламентьори, които идваха при нас, големите, и уговаряха срещи с треперещи от вълнение гласове, като в отдавна отминали романтични времена. Всяко момче си беше харесало съответно някоя видна красавица от нашите. Обаче, хитрите ни моми се престориха на болни, пратиха депеша по нас и не се явиха на срещата по здрач. И оттам насетне македонските влюбени рицари съвсем отчаяно ги съзерцаваха – как се къпят в леко хладните за началото на юли води на Охридското езеро, попивайки жадно съвършените им девически форми. От почтително разстояние, обаче... Един красив личен рус момък, син на виден тамошен политик, се влюби безнадеждно в наше девойче – също блестящо с руса прелест. "Обеща", че ще я намери в Бургас и ще спи в палатка под дома й, докато не го удостои с вниманието си... Тя, обаче, беше непреклонна. Независимо от престижния му произход. Остана ми мил спомен от тази детска игра на ухажване в македонския лагер. Романтиката не беше загубена – жива бе в душите на тези момчета! С огорчение си мислех, че за съжаление в нашите родни реалности все по-рядко се среща подобно "полезно изкопаемо"...
А последната история със загубване ще бъде също чуждоземна, но не хронологично подредена. Нарочно преобърнах представите за време. Всъщност то, времето, определя нас, а не ние – него...
В текстовете от блога си съм споменала за научния семинар в град Порто, Португалия, през пролетта на 2006-а година. Вълнението бе голямо, предварителната подготовка бе по-скоро като емоционална нагласа, отколкото чисто фактологическа. Представители на Португалия, Франция, Белгия, Румъния и България присъстваха на семинара, посветен на социално-психологическите причини за отпадането на учениците от училище. Ние, от българската група, се усещахме напълно подготвени и подплатени със знания. Седмината пратеници на Бургаския свободен университет бяхме мотивирани и очевидно доста добре теоретически подготвени. Но, типично по български, отложихме изготвянето на презентацията на нашата страна за последната вечер преди събитието. С ужас се сетихме, някъде след полунощ, че всъщност нямаме презентация с мултимедия за утрешния Ден на България. Ами, сега! Ни презентация, ни компютър, ни време. Бяхме се загубили тотално – скитайки из уютните улички, покрити с павета и наслаждавайки се на задушевната атмосфера на малките заведения покрай кея.
Но се организирахме скорострелно. Намерихме денонощен интернет клуб, в едно леко подозрително мазе със стръмни стълби, водещи към задименото подземно помещение. Там, докъм 3.30 ч посред нощ, сътворихме блестяща презентация на английски език, със съответните схеми и диаграми. Обрахме международните овации на следващия ден. Казано накратко – работата никога няма да избяга. Дори в криминално изглеждащо мазе, посред нощ, тя може да бъде успешно свършена.
На другата вечер отпразнувахме успеха си. Поканихме интернационална компания, а една атрактивна колежка от нашата група ги учи как се играе българска ръченица. Не успяха да се справят кой знае колко успешно, но затова пък имаха желание. Французите се представиха с тяхно си вино. Една от белгийките пък подлуди нашия преводач – интелигентен млад сънародник, завършил Българска филология във Велико Търново, който беше отишъл да работи и да търси късмета си в далечна Португалия. Той се влюби лудо в белгийчето. Но, уви, нещастно, колкото и психологически съвети и "хитрини" за успех в полето на чувствата да му предлагахме... Румънците ни закичиха с мартенички. Макар да им обяснявахме, че това е наш, български обичай, те си твърдяха, че е техен. Явно е свързан с прабългарското историческо-културно наследство, с което имаме общи корени... Португалците, предимно в мъжки състав, изпробваха неотразимия си, според тях, чар спрямо "семинаристките" от нежния пол. Но, за огромен португалски срам, явно чарът се оказа недостатъчно неотразим. А и те явно използваха твърде елементарни похвати от долнопробното книжле "Универсален наръчник на сваляча". Отново загубване – в изкривената представа за собствената значимост и реалното възприемане на действията ти от "публиката", пред която се стремиш да блеснеш, като пъстър, егоцентричен и самонадеян петльо. Между другото, петелът е символ на Португалия. А всъщност всеки от нас попада в капана на излишната самоувереност, понякога...
След интернационалния купон с френско вино, българска ракия и ръченица, ние, само от нашата си българска група, спретнахме афтър парти, по пижами. Е, тогава си поиграхме нашенски хорца, както си знаем, попяхме си народни песни, осъзнавайки, че всичко българско липсва най-много, когато сме далеч от Родината. Дори си поплакахме. Без да знаем за какво, просто от носталгия, може би. Бяхме моментно загубени, в собствената си емоционална уязвимост. Но точно онези мигове на вътрешно разголване спои връзката помежду ни и завеща нещо безценно – близки сме и досега. И с преводача се чуваме, т.е. пишем си във Фейсбук. Той отдавна е забравил белгийката и доскоро се подвизаваше успешно в Испания, а последно видях негови снимки от... Колумбия! Но не пропуска да пита за всекиго от незабравимата българска група.
А в чудно красивото романтично Порто имаше низ от интригуващи забележителности за разглеждане, опознаване и възхита. Този град ме влюби в себе си – носещ носталгичния дух на отминали завоевателни походи, чиито кораби са потегляли и акостирали на пристанището, което асоциирах с пристан на Времето, съчетал минало, настояще и бъдеще...
За свещенодействената сила на фадото – характерната португалска протяжна песенна тъга, вплела се в единосъщие на музика и чувство, също съм писала в блога си. Но няма как да пропусна и тук да разкажа за силното преживяване. Завинаги се инкрустира в спомена ми моментът, в който самодейци – студенти по медицина, запяха фадо на празничната първа вечер на семинара. Бяха облечени в черни мантии – като магове, с китари в ръце – като рицарски щитове срещу пошлостта и безличието, с неописуемо горящи сърца, скрити зад привидно студени съзерцателни погледи. Магичната музика звучеше като изваян фрагмент на Божествен реквием, отразил цялата изпята човешка болка. В онзи момент бях безапелационно загубена. В едно несравнимо чувство и усещане за досег с най-романтичните измерения на Красотата...
Разноцветни са спомените ми от Порто – с привкус на океански прибой, съхранен в няколко атлантически мидички и камъчета, които още пазя. С аромата на портвайн – във винарските изби с огромни бъчви, където ни разказваха, като приказка, историята за техния най-характерен поминък, заедно с мореплаването и риболова – винопроизводството. С мокрия спомен от почти нескончаемия двуседмичен мусонен дъжд, който благоволи да даде път на слънцето само за броени часове. С асоциативната препратка към нашето старопрестолно Велико Търново – с къщичките, накацали по хълмовете. С аромата на прясно изпечен хляб, който се стелеше из тесните стръмни улички, над които падаха капки от опънатото от край до край пране. С разкошието на розовите магнолии, разнасящи божествения си аромат из улиците на града. Несравними късове романтика. Преобърнах понятията си за време – отминали моменти, настоящи случвания и бъдещи проекции се сляха в този чуден град.
А попадайки – за втори път, в катедрала, се загубих, отново. В собствената си същност. Останах вътре, сама, приседнала на една пейка. Нямаше орган този път, нямаше служба. Имаше само космична тишина. Стоях сама под купола. И разговарях със себе си. Разбира се, изостанах от групата. Но не бях загубена този път, като на унгарския хълм. В онези години вече имаше мобилни връзки. Бързо излязох от лоното на безвремието, почувствано в катедралата. И безпроблемно намерих колегите.

 

Теменуга Захариева е родена в Бургас. Завършила е Средно музикално училище със специалност пиано в родния си град и Бургаския свободен университет – с магистърска степен „Социалнопсихологическо консултиране на деца и семейства", бакалавърска – „Социални дейности и консултиране" и специализация – „Журналистика". Работила е като преподавател по пиано, журналист във в. „Компас", в. „Бургас днес и утре", сп. „Вирджиния", в. „Бургаски автограф", сп. „Музикални хоризонти", PR, социалнопсихологически консултант на жени, жертви на насилие и хора с тежки психични проблеми, експерт-обучител на педагогически специалисти. В момента работи в Отдел "Закрила на детето" - Бургас.
Член на Сдружение "Бургаска писателска общност"

 

 

 

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер