Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

сряда
октомври 18
Home АРХИВИТЕ СА ЖИВИ!

Сбъдна се мечта

Е-мейл Печат ПДФ

Тя тъкмо сваляше каничката с кафе от кафеварката, когато от към входната врата се чу звънецът. Почти веднага след това последва и почукване. Тя се сепна. Кой ли беше толкова нетърпелив рано сутринта? – си помисли тя. Обърна се, огледа се и извика:

- Венци, моля те, виж кой е!
Мъжът, към когото тя се обърна, тъкмо в този момент влизаше в кухнята. Обърна се и отиде до вратата, отвори я предпазливо и там видя двама мъже. Навън беше студено, необичайно за сезона. Преди няколко дни дори беше паднал и доста солиден сняг. Духаше и прословутият местен вятър. Мъжете бяха вдигнали високо яките на кожените си якета, а шапките им бяха нахлупени почти до ушите. Единият от тях извади от вътрешния си джоб служебна карта, показа я и каза:
- Полиция. Тук ли живее – и малко се затрудни с произнасянето на името - Марги Попова?
- Да. С какво можем да ви помогнем?
- Може ли да влезем за малко? Темата не е подходяща за разговор на вратата. Марги вкъщи ли е? Можем ли да говорим с нея?


- Да, вкъщи е. Заповядайте, влезте, моля!
Те влязоха. Изглеждаха някак си смутени. Седнаха на посочените им кресла и зачакаха. Минаха около пет минути преди тя да влезе, придружена от Венци. Гостите станаха, погледнаха към нея и единият попита:
- Да познавате човек с име Христо Попов?

 

Той стоеше между двете колони от коли, спряли заради сфетофара. В едната ръка държеше празна чаша от кафе, а другата беше напъхал дълбоко между копчетата на окъсаното си яке. Днес отведнъж пак стана много студено. Вятърът свиреше в голите все още клони на дърветата, които би трябвало вече да са цъфнали, завихряше пряснопадащия сняг в странни и разнообразни по форма и гонещи се по асфалта фигурки. Тук-таме имаше лед, който затрудняваше не само спирането на колите, но и самото ходене на пешеходците. Той тръгна напред между колите и с умолителен поглед се вглеждаше в шофьорските лица, търсещ техния състрадателен поглед. От една кола се чу клаксон. Той вдигна глава, огледа се от къде идва звукът и се завтече натам. Когато стигна до колата, прозорецът леко се открехна и една женска ръка пусна в чашата му шепа монети. Той благоди със светнали очи.
В такива дни като днес, колите не бяха много. Студ, сняг, а и неделя. Повечето хора предпочитаха да си седят вкъщи, на топло. Тогава и по-малко беше "печалбата". Както и да е. Днес, все пак бе получил нещичко. А и беше скътал малко за дни като днещния.
Дните все още бяха къси и сега слънцето изпращаше последните си полегати лъчи към замръзналата земя, преди да се шмугне и завие с надигащите се от запад облаци.
Тази вечер беше вечерта на Наградите! За него, това беше Големият празник. Ще постои още малко на това кръстовище. След това ще отиде да си купи едно шишенце. Дори точно за целта, скъта няколо банкноти. Също беше приспособил един малък портативен телевизор, намерен до някакви кофи за буклук, който той тайно захранваше от стълба за осветление по алеята в парка. Ще се свие в големия кашон, който намери преди една седмица. Ще се завие и с другото яке и ще празнува.
Опашкулил се с якетата, вътре в кашона, той вече почти не усещаше студа навън, нито чуваше фучащия вятър. Кашонът, който той навря под един храст, нямаше шанс да бъде отвян. За шоуто все още беше рано. Въпреки това вече беше отворил бутилчицата, отпил няколо глътки и беше позатоплил тялото си и от вътре. И тогава спомените го връхлетяха.
Той беше много способен, нека кажем дори, един от най-добрите в професията си. Всички го търсеха да работи за тях. Вярваха му. Обичаха го. А самият той пък беше влюбен в нея, работата. Беше направо неуморим. Работохолик! Беше му се случвало да работи по цели седмици без почивен ден. Пътуваше много. Имаше си мечта, фантазия, разбира се, един ден да получи Наградата! Но се получи така, че трябваше да напусне страната си и със семейството си се изсели оттатък океана.
Там той трябваше да се бори със зъби и нокти за оцеляване. Работеше дванайсет-четиринайсет часа на ден работа, която нямаше нищо общо с това, което беше работил в родината си, това което обичаше, не, беше влюбен в нея! Правеше всичко възможно, колкото му позволяваха силите да даде на семейството си що годе нормално съществуване. Парите вечно недостигаха. Започна недоволството, и естествено последваха дразги, скандали. Жена му, вместо да му помага поне морално, да се опита да го стимулира, взе, че започна непрекъснато да го хока и да му натяква, колко бил некадърен, мързелив, неспособен. Че за нищо не го бивало! С нищо не можел да се справи и пребори. Как този или онзи можел да просперира, а, видите ли, той все стои на същото си място. Хората започнаха да го избягват. Все по-рядко му се и обаждаха по телефона. Помнеше как на рождените си дни беше събирал повече от двайсет човека и цяла нощ ядене, пиене, танци, смях и закачки. а в последните години, я му се обадеха двама-трима, я не! А и никой вече не го канеше на гости.
От известно време жена му все по-често взе да го сравнява с единствения останал приятел, Венци. Той непрекъснато въртеше някакви далавери и беше успял да си купи къща. след това втора. Вече говореше и за трета. Караше скъпи коли. И никога не беше уморен. И не само това. Напоследък те, двамата, ходеха заедно на пазар. Все по често си ходеха на гости, за да пият кафе. Дори един от рядко обаждащите се приятели го попита дали Марги и Венци не са заедно прекалено често. Тогава не обърна внимание на този намек.
Една вечер той се прибра по-рано от работа. Жена му и Венци пак бяха заедно в къщи. Когато влезе, му се стори, че беше прекъснал нещо, но не му обърна внимание. Просто не му пукаше. Не че му се прибираше. Очакваше поредния голям скандал. Просто днес го бяха съкратили! Не само него, разбира се, Стотина човека. Но той беше един от тях. Каза го на жена си. И както очакваше се разви не буря, а ураган, - За какво ме довлече на края на света, в тази държава? Да съм слугиня, робиня? Мързеливец, некадърник...! И така нататък. А той мълчаливо се гърчеше свит на стола и не смееше дума да отрони. Потънал бе от срам пред Венци.
На другия ден, рано сутринта, той излезе да търси нова работа. От две-три места обещаха да му се обадят и той се прибра вкъщи. Влезе. В апартамента беше тихо. Огледа хола, кухнята. Влезе и в спалнята и видя, че дрехите й от гардероба ги няма. Тогава забеляза една бележка на възгавницата. Тя го беше напуснала!
Когато се осъзна и огледа, видя, че навън вече се смрачаваше. Беше седял така, там, на ръба на леглото, няколко дълги часа, вперил поглед в нищото и стискайки в ръката си малката бележка. Стана, взе си шапката и излезе. Вече навън разбра, че си е забравил телефона. Понечи да се върне, направи няколко крачки, но осъзна, че вече той не му е необходим. Нямаше на кой да се обади. Нямаше и кой да го потърси. Всичко вече му беше все едно. Той вече беше никой! Той вече не съществуваше!
От тогава мина почти година. Беше се запознал с няколко скитника. Тръгна с тях. Те го запознаха с бизнеса. През деня просеха, вечер си разказваха патилата. Брадата му вече бе стигнала почти до средата на гърдите. Пиргите останала коса се вееха на воля. Имаше ли нужда от дрехи, намираше ги в благотворителните дружества. Не беше останал и гладен.
И ето, точно тази вечер, всичко това мина като на кино лента през съзнанието му.
Направи кисела усмивка, отправена към собствената си съдба. Тази вечер нищо друго не го интересуваше освен Наградите! Неговата Американска мечта!
Той се нагласи удобно в кашона и включи телевизорчето. Шоуто тъкмо започваше. Той отпи една по-длъжка глътка и загледа. А защо да не си глътне още една!
Заедно с клоните на дърветата в парка, вятърът пееше нови и нови песни, аснежинките танцувайки под лудият им ритъм, се натрупваха една връз друга, покривайки всичко под себе си, образувайки пухкав бял килим.
Гледайки шоуто, той беше затаил дъх, и не смееше дори да мигне с очи. И от наблюдател постепенно се превръщаше в участник. Гледаше усмихнатите лица на присъстващите. Гледаше водещите звезди. Там, на малкото екранче. Гледаше. Гледаше. И преживяваше.
И някак си той се намери там, между тях. Седеше на осмия ред, хей там, близо до лявата пътека. Атмосферата, усещането беше фантастично! В дясно от него седеще звезда-легенда от седемдесете години. Пред него младо момиче, току-що направила първата си голяма роля. И още други познати и непознати лица. А той гледаше и попиваше всеки жест, звук, че дори мирис.
На сцената излезе поредният водещ, неговата любима актриса и зачете номинираните. И чу името си! Ама как така! Него? Неговото? И той ли? Той-един от тях? От великите? Усети хиляди погледи вперили се в него! И те всичките му се усмихваха! Еднооките камери също се насочиха към него. Ето, хей сегинка ще обяват и победителят. Настана тишина. Тишината на очакването. Безкрайно дългите няколко секунди в чакане! Водещата бавно вдигна плика, разкъса го и от вътре извади листче с името на победителя. Вдигна го към очите си и с нежност и любов в гласа си обяви името на победителя. Последваха бурни овации и поздравления. Очите на хората и камерите, а чрез тях и целият свят отново бяха вперени в него, защото беше произнесено точно неговото име. Неговата Американска мечта се беше сбъднала! Усмихна се скромно. Стана. От притеснение, пооправи сакото и вратовръзката си и с бавна походка се качи на сцената. Там, чакащото го момиче му връчи мечтаната малката статуетка, а актрисата го прегърна, целуна го и двете дискретно се отдъпнаха назад в засилващия се сумрак в дъното на сцената. Държайки наградата, той я поднесе към устните си, целуна я, а след с това с нея докосна сърцето си. Вдигна поглед към салона, който постепенно добиваше някаква нова, особена форма... Светлината, заливаща салона се засилваше и сякаш се сгъстяваше. Формите, а вече и контурите започнаха да избледняват и сливат в нещо ново, като в млечнобяла мъгла...Вече нищо друго не можеше да се види, различи, освен... В нещото започна да се образува нещо като тунел, който сякаш... – На там трябва да върви... Твоята посока е....
-Намерихме го преди два дни в парка, в един покрит със сняг кашон. Беше замръзнал. Много съжаляваме! Приемете нашите съболезнования! Между другото там имаше малък телевизор. само ако това би ви дало повече информация. Също, за съжаление, ще трябва да дойдете, за да разпознаете трупа.
Полицайте станаха да си ходят. Стигайки до нея, единият от тях се обърна и каза:
- И още нещо. В моята кариера съм виждал много мъртви хора, във всякакви ситуации, но този път бях разстроен по друг начин, от нещо друго, съвсем различно! За първи път видях лице на мъртъв човек да излъчва толкова много щастие!

 

Добрин Тръпков

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер