Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

понеделник
октомври 16
Home АРХИВИТЕ СА ЖИВИ!

Отложено заминаване

Е-мейл Печат ПДФ

Хубаво ми беше в това неочаквано село. Опознах много съдби, възхитих се наблюдавайки изпълнения със съдържание живот на възрастните хора. Не ми се тръгваше обратно, но беше време.

-Как ще те пусна да си тръгнеш, мойто момиче, как? - разтъжи се леля Ганка. - Що не постоиш още някой ден. Скучно ли ти е или работа си имаш някаква. То и тука при нас какво ли да те задържи, ама почивай си. Ей, сядай тука на масата отвън, докато аз си шетам ти си пиши - гледаше ме тя в очите с надежда.
-Каква работа да имам, но вече е време, поседях ти, поговорихме си, научих толкова неща. Хубаво е при вас,спокойно, тихо, хората са други.
Леля Ганка ме гледаше с тъжни очи и слушаше. После поде още по-тихо:
-Права си, хората са други, но като поседиш още и чуеш още съдби ще разбереш защо са други. Тукашните, миличка, са хора родени в това село или женени тука. Някои са ходили на други места, по градове, строежи, че и по чужди краища. Върнали са се. Защо мислиш са го сторили, а? - тъжно, но и дяволито гледаха очите й - Защото, дъще, са видели преди другите, че истината е в бащин край и сред природата. Видели, че този свят е не само лъжовен, че е свят само там, дето ти е коренът, дето ти е даден животът. Ти знаеш ли колко от тукашните хора са оставили къщи - палати по градищата, оставили са колеги, приятели, удобства. Тука тоалетът не ти е до дупето, но на душата ти е широко. Тука стъпка да не мож направи, само поглед вдигни и светът е край тебе, птичите песни, въздухът, звездите. Ей, затова са се завърнали заминалите и затова дават последните си дни пак на родния край, така както първите си дни са изживяли тука.


Заливаше ме мъдростта на тази жена, събуждаше заспали и оставени на дъното на душата ми мисли и терзания, отваряше ми очите за кой ли път, наливаше очите ми със сълзи. Някога все чувах, когато бях малка: „старите хора „ това са казали, „старите хора" онова са правели, сега осъзнавах какво ще рече „старите хора". Не, те не са „стари хора" защото са на възраст. Те са такива защото са помъдрели, защото са събрали опита на света. Те са извисили душите си, те имат какво да дадат стига някой да го иска.
Не можах да откажа на леля Ганка. Останах още и не знаех до кога. Разбира се, че новината за решението ми безжично беше обходила малката общност, всички се радваха и се надпреварваха или да идват или да ни канят на гости. Моята хазяйка смело отбиваше нападенията им и казваше, че трябва да си почина някой ден от техните старешки глупости. Всички искаха да ми разкажат по някоя история, а те бяха много и все интересни. Знаеха вече,че пиша разкази, че издавам книги и всеки тайно си мечтаеше да влезе в една моя книжка, да се гордеят деца и внуци. Засмивах се на ум. Пак за тях, за деца и внуци. Никой не мислеше за себе си. Българинът, ако не са децата и внуците му не виждам за какво би живял, страдал, гордял се и се радвал. Не виждам.
На следващата сутрин заварих леля Ганка да гласи буркани. Под асмата се кипреха кошници с едри праскови. Предстоеше правене на компоти.Не ми беше удобно, но съобщих, че ще поизляза малко по баирите. Сама. Исках да си помисля, да остана със себе си. Тя не можеше да ме придружи, че краката й не я държаха толкова.
-Не се бой за мене, трийсетина буркана ей сегинка ще ги сколасам, върви. Докато ги заваря и си тука. За пладня миш-маш ще ти приготвя, да си хапнеш благичко.
Добре, че бях хвърлила в сака и едни панталонки, тениска, платнена шапка с козирка, стари кецове. Взех шише вода, бастун от леля Ганка и потеглих. Не се страхувах, че съм сама, защото над селото бяха високи поляни, открито, венец от гъсти дъбови гори ограждаше всичко това. Селото беше на длан, а и аз нямаше да ходя надалече. Взех фотоапарата, лаптопа, метнах торбичката, която ми даде милата стара жена и тръгнах нагоре.

 

Среща

Уличката изви леко, наклони се надолу да излезем от края на селото, после внимателно ме преведе през каменния мост. След моста пътят се протегна нашироко, надникна в дерето, поколеба се и се емна нагоре към поляните.Тръгнах в единия коловоз, животните бяха сторили пепел от твърдата земя. В средата пък растеше трева, дори малки цветенца цъфтяха из зеленото. Отстрани растяха на кълбо бели тръни, зад тях красиво цъфтяха в розово магарешки бодили. Беше осеяно не само с красота, а и със здраве, но колцина от нас в днешния ден познават и разбират билките? Последна нива с царевица се криеше сред все по-често срещащи се мешови дървета. Леля Ганка ми беше поръчала като стигна до бялата пръст, да свърна по пътечката надолу. Ще я видя, отъпкана е от много хора слизащи по нея към дерето. Там ромоли „Чучурчето"-чешмичка с много студена и лековита вода. Да си налея, ако искам. Цялото село наливало от там, за стомашни болки била. Заслизах, пътечката стръмна, подир бялата пръст се ширна полянка с тучна тревица. Личеше си, че е мокро наоколо, всичко е свежо. Огромни брястове растяха почти в брега на дерето. Слязох в най-ниското и там видях чучурчето. Наистина чудна вода. Налях си и продължих бавно по поляните осеяни със самотни, стари дървета. Някога поляните били вековни гори. После ги изсекли хората, но предвидливо оставили по някое дърво да пладнуват животните под сенките. Малкото оцелели стада и днес пасяха и пладнуваха наоколо. Пътят се виеше през поляните, измъкваше се все по-нагоре и все по-нагоре. Тук тревата беше вече августовска, уморено зелена, прашясала, ниско опасена от животните. В дясно от пътя, зад дерето се ширеше друга поляна, без дървета, с по-висока трева. Беше тишина, спокойствие, дори птички не се чуваха. Харесах си дърво, разчистих до ствола му и поседнах. Опрях гръб в топлия, напукан дънер и загледах към селото. А то... протегнало се от запад на югоизток, бавно слиза от хълма към малка рекичка. Къщята надничат зад тъмно-зелени облаци от дървета, покривчета червенеят. Долу пък, в ниското, се кипрят подредени бахчички, наистина колкото носна кърпичка. Рекичката се вие, но къде е пътят й сочат само върбите. Спуснали клоните си над нея крият водите й от жаркото августовско слънце. Унесена, като в просъница дочувам някъде хлопки и си казвам: „Неее, вече наистина сънувам, вероятно сън от детството ми". Не, не е сън, към мене пасейки бавно приближава малко стадо овчици. Не много стар мъж върви след тях, гальовно ги сгълчава от време навреме и държи една ръка на ухото си. „Бреееййй и овчарите с телефони из Балкана"- казвам си весело на ум, но когато малкото стадо е почти до мене виждам,че човекът е сложил транзисторче на ухо. Мъж сигурно на моите години, висок, строен, изправена стойка. Облечен с дрехи в камуфлажна шарка, шапка с голяма козирка в същата шарка и такава торба през рамо. На другото пък наметнато яке, през гърдите в калъф манерка вода. Ставам, отърсвам тревата от панталонките си и поздравявам учтиво.
-Новините слушам - усмихнат, виновно ми обяснява овчарят - то какво ли ще кажат ново, ама може да чуя нещо добро. Само караници и лъжи, но нали сме хора, все вярваме,че ще се върне доброто. Ха, добра среща.
Стряскам се от поздрава, не че не съм го чувала, но десетки години никой не ме е поздравявал така.
-Дал Бог добро- сещам се светкавично какво трябваше да се отговори на такъв поздрав. Някога хората на село така се поздравяваха, рядко се чуваше „добър ден", все си пожелаваха Бог да е с тях в срещата и работата им.
-Какво правиш тъдява, жено, къде си се залъчила сама - продължи мъжът.
Усмихнах се и му обясних докато той свойски се отпускаше под сянката на мишето. Приседнах отново и аз, а овчиците се скупчиха в сянката.
-Хайванчета и те търсят сенчица. Нека си почиват и аз ще поседя. Значи у Ганини си отседнала ти. Ми хубаво, свястна жена е тя, а и мъжа й беше народен човек. Спомина се, но тя не се спира и не залиня. Все тича насам-натам. Оправя се.
Затърси нещо по джобовете си, извади малък пакет цигари, преброи ги, после взе една. Драсна кибрит, засмука я с наслада.
-Ти тукашен ли си - попитах - или и ти си бродил по света по-рано.
-А, тукашен съм си аз. Тука съм роден, тука остарях. Семката ми е тукашна и е овчарска. Родът ми е все овчаре. До де се помним. По моя младост вече не беше на мода, ама как да хукна по градища като душата ми си беше тука. Еееее, - направи широк кръг той с ръка сочейки наоколо - тая мера от момчурляк бях пребродил, знаех всичко за овцете, обичах ги. Къде да вървя щото било модерно. То стопанство стана, стадата бяха кооперативни, аз ходих у града да се уча в техникума. Ама аз, жено, всичко дето го учехме го знаех от мънинко дети. Върнах се с радост и веднага в овчарниците на текезесето. Работих, бригадир бях. Хубави овце, много, овчарници модерни, хеее там, зад оня баир. Тука, по Балкана тревите са баш за овцете. Билки, сладки треви за тях, гоят се, едреят, вълната хубава. Чувал съм приказки, не било на сгода да се въдят овце. То, ако да не беше на сгода едно време нямаше да има цели родове овчаре, ако не беше на сгода да не мислиш, че през комунистическо щяха да ги оставят овцете? На сгода е, ама сега като не разбират, че и не питат, като ги мързи хората и тичат все по офиси да работят, най- им отърва да кажат „не е на сгода".
Приказваше му се на човека, а аз го слушах. Гледах набразденото му лице и си мислех, че разликата в годините ни не е чак толкова голяма. Разбирах от приказките, че овчарлъка наистина му е на сърце.
- То, ако не е на сгода тези големи и богати държави Австралия, Нова Зеландия ще въдят ли овце, а? - продължаваше мисълта си той.- Ама ние нали все знаем, затова се докарахме на такъв ред. Нищо, няма да оправя света аз. Ей тия овчици съм си завъдил за себе си, подкарвам и на още някой от селото дето има пък не може да ходи да ги пасе и по цял ден си бродя по балканта. Жената в къщи, из градинката, шета, пере, готви, вечер си посядваме на пейката, гледаме баирите, мислим за децата. Погаждаме се, навремето добра жена взех и тя остана на село, хубаво изкарахме живота си. Доволни сме, да сме здрави, да се доводим до старостта. Ами ти какво, жено? Род ли имаш тука или ей тъй, на Гана на гости.
Поразказах му малко за себе си, за гостуването у леля Ганка.
- Като си сама и като не си на работа вече що не си отидеш на село? Нямаш ли? -чудеше се овчарят - Или и ти се гражданееш?
-Имах - усмихнах се аз -,но вече нямам. Животът не винаги тече така както на нас ни се иска. Харесва ми вашето село. Хубав въздух, красота наоколо, тишина. Хубави къщи има, запазени.
Поговорихме още малко, бистрихме като всички на нашата възраст политиката. Овчиците, привели глави почиваха в сянката, а слънцето запрепича все повече. Надигнах се. Време беше да поемам надолу към селото. Леля Ганка сигурно ме чакаше на пътя. Дали се е справила с компотите? Редно беше да тръгвам, поне да затворя бурканите, ако не е успяла.
-Пък ти, жено, ако не си тръгваш тез дине намини с Гана към нас, жена ми ще се зарадва. Да се поразтуши и тя с женска дружина.
Махнахме си с ръце и аз полека тръгнах към селото.
Бях изморена от жегата, но много доволна. Беше красиво, околностите чудесни. Дълбоките дъбови и мешови гори разхлаждаха наоколо, поляните обширни, ограждаха като огърлие селото. Направих много и чудесни снимки. Лаптопът беше с мене, но не ги пуснах във фейсбук, не исках никой да знае къде и защо съм. Имах време за мислите си, а и това запознанство с овчаря ми подейства добре. Вече си мислех,че по селата са останали само самотни, стари хора, с тежки съдби и минало. Оказа се,че живеят и семейства, че има хора щастливи ,че са на село. Разбира се леля Ганка ме чакаше на пейката. Не само беше сколасала с компотите, но и довършваше заваряването им. Седнах до нея и й заразказвах.
- Ааа,това е Данко, нашият Данко. Много свястно и работно момче е, от голям и уважаван род. Неговият дядо беше неофициалния кмет на селото тъй да се каже. Старейшина му викали едно време. Кой за съвет, кой за помощ, кой пък за някой лев на заем, всички при него. Големите работи в селото без неговата дума не ставаха. Тъй запомних неговия род аз. Уважавани и работни. Жена му пъъък, да не ти разправям. Красавица беше на млади години, та и до днес. Работна, засмяна. Учи в търговската гимназия едно време, бяха с малката ми дъщеря съученички. Никой не разбра кога са се залюбили с Данко. В града. По едно време завърши той и се прибра тука, а подир две години и Любка си дойде и ей ги, че се сгодиха. Ама каква сватба му направи дядо му Йордан, голяма. Цяло село беше поканено. Все едно сбор направихме тука. Хубави времена бяха. Задружни и щастливи. Децата млади, ние все още можехме, работехме. Селото пълно, абе живот. После Любка остана тука в канцеларията на текезето. Добричка с всички. Къщата й грееше отдалече. Бетер от градска къща по наредба, децата им се изучиха, на хубава работа са в града.
Леля Ганка не спираше засмяна да хвали Данко и Любка. Казах й, че сме канени да им идем на гости.
-А, ще идем, колко му е, ама сега друга работа първо имаме. Утре е сряда, ден за кафе. Не ме гледай така, момиче, ще ти обясня. В сряда се събираме дружките от всички махали долу на центъра. Като идем за хляб сядаме да пием по кафе. Да си кажем това онова. За децата , за реколтата, за консервите - потупа ме леля Ганка по коляното и се засмя от сърце. - Нали ще дойдеш.
Смеех се и аз, прегърнах през раменете хазяйката си. Как ще й откажа, как няма да отида на това „кафяно" събиране. Нали вече бях член на тяхната женска дружинка.
-Не е женска дружинката ни, а селска, щото имаме и мъжуря - вече се смеехме и двете.
-Ще дойде и бай ти Тодор, още някой-друг има дето не съм ти разправяла за тях. По-скоро самотните хора се събираме в срядата. Тогава Спаска на магазина кара и стока. Ходи с буса до града, изпълнява заръките ни и кара каквото още й хареса. Празник е в сряда.

Поседяхме дълго, мълчаливо с леля Ганка на пейката, наоколо беше тишина, препичаше обедно, гърлено се обаждаха скорци от шумака, беше безметежно на душата ми. Отдавна не съм била толкова спокойна и в мир със себе си и света.
После хапнахме обещаният благичък „миш-маш", разтребихме след консервната фабрика на двора и доволни завършихме деня със задушевен разговор под асмата. Вечерите ни ставаха все по-хубави, разговорите все по-интересни. Чудех се как ще тръгна към големия град. Когато и да е този момент. Все ще настъпи. По-добре май да не го мисля.

 

Нови преживявания

Веселият лай на кучето ме разбуди от сладкия сън. Навън вече грееше слънцето, въздухът, който цяла нощ се таеше в стаята ми бе толкова чист , че човек не смееше да диша, да не го свърши. Беше хубаво, хубаво, хубаво. Приготвих се и слязох при хазяйката. Тя затваряше портичката към кокошките нахранила ги, а те нетърпеливо кълвяха, надпреварваха се коя повече зрънца ще клъвне. Петелът пък ги строяваше нещо назидателно и не се навеждаше дори да клъвне веднъж докато те се хранеха. Кавалер! Миришеше на кафе, върху масата се кипреха мекици, а до тях на слънцето проблясваше кехлибара на стъкленичка с мед. Дори под асмата ухаеше на уют. Идилия.
Закусихме спокойно разменяйки си по някоя дума, усмивка и решавахме какво да купим от магазина. Нали отивахме на кафе и покупки. Разтребихме след закуската, стъкнахме се, заключихме и поехме към близкия център.
Бусът на Спаска вече разтоварен кротко дремеше под сянката на дърветата. Върху две-три масички скрити под чадърите се вееха пепитени покривчици, затиснати от стъкло. Няколко жени бяха поседнали до тях и ни махнаха отдалече. На вратата се показа жена около шейсетте, едра, стегната, засмяна.
-Еееее, лельо Ганке, най-после да ни доведеш и твоята гостенка. Здравей, - обърна се Спаска към мене, защото това беше тя, собственичката на малкото селско магазинче. - Добре дошла, все за тебе слушам тия дни. Ела да те черпя едно кафе и да ти взема интервюто, а моите клиентки вече те знаят. Да си сърбат кафето и да се видят.
Подаде ми ръка , стисна моята дружелюбно и ме въведе в магазинчето си. Едва успях да погледна леля Ганка извинително, а тя вече се смееше с другите. Познаваха те своята Спаска и нямаха нищо против да ме отмъкне. Магазинчето беше и барче, и бакалийка, и всичко останало. Добре подредено, чисто, бих казала уютно. Няколко масички, телевизор, бар-плот, рафтове доста добре заредени, хладилна витрина, достатъчно свободно място наоколо. Малко, но от всичко си имаше. Кафе-машината вече бръмчеше, а Спаска наливаше нещо в чашите.
-Спаске, какво е това питие, не е ли рано?
-Карай, по случай запознанството ни, това е гръцко узо. Само по глътка, за кураж.
Седнахме на масичката до прозореца, чукнахме чашите, засмяхме се. Заприказвахме. Бяхме на едни години, личеше си, лесно тръгна разговора. С няколко думи казах какво търся тука, а и какво ли всъщност търсех, смеех се аз. Спаска пък уж на шега започна своя разказ, но виждах, че и тя, градската жена, ходила и патила, искаше да стане героиня в книгата ми. Съдбата й се оказа интересна, заслушах се. Преди години, края на соцвремето и началото на промените я заварили омъжена, с голяма дъщеря и не лоша работа в голяма фабрика. Колеги с мъжа си, работели, имали вече дом, дъщеря им през лятото била кандидатствала и успешно приета студентка по медицина. Не всичко вървяло по мед и масло. Мъжът й попийвал, уж само ей така, но често и по цели нощи. Не бил лош, но чашката го владеела, а колеги и началници го търпели и прикривали. Не й било добре, но не можела да се бори с порока му. Една нощ не се завърнал, а на разсъмване й съобщили,че е намерен убит край града. Разбира се пиян преди това. Всяко чудо за три дни. След погребението тя продължила да работи във фабриката, дъщеря й заминала за столицата да следва. Докато един ден срам не срам колегите й и познатите започнали да й носят бележки написани и подписани от съпруга й. Искал пари на заем за пиене, давали му, защото бил добър, връщал когато може. Не й казвали да не я тревожат, но когато заемите му зачестили, започнали да искат от него подписани бележки за сумите. Смаяла се Спаска. Как да ги връща, как да опази честта си. Една заплата за всичко, а вече не плащат толкова редовно заплатите във фабриката. Докато една от колежките не й предложила да й изплете блуза срещу заема от 20 лева на мъжа й. Така започнало всичко. Денем на работа, нощем плете. Изплащала една по една бележките. Който не иска блуза, продава изплетеното на желаещи, а с парите връща заема. Когато изплатила и последната бележка вече не можела да спре с плетенето. Насъбрали се блузи, пуловери. Нейна приятелка срещу блуза й продала немски списания за плетиво „Верена". Вземала модели от тях и плетяла. Натрупала много изплетени, но непродадени. Заговорила се в автобуса с позната и от нея узнала за търговията, която вече се въртяла зад граница, в гръцко.
Спаска не спираше дори да си поеме въздух. Ту ме поглеждаше в очите да види как възприемам казаното, ту гледаше в чашката си за кафе и говореше ли говореше. Имах чувството,че времето е спряло. Не се чуваха дори гласовете на леля Ганка и приятелките й, не влизаше клиент в магазинчето.
-Тогава тръгнах - продължи Спаска - фабриката затвори врати, нямаше производство, а дъщеря ми бе все още студентка. Какво да правя. Станах редовна пътничка в автобус сновящ между Солун и нашия град. Продадох блузките, плетях още по път, на пазара в Солун, нощем като се завърнех, а денем пазарувах прежди и търсех модели. Видях,че гъркините търсят покривки на една кука. Намерих приятелки, които плетат такива, купувах ги от тях, препродавах в Гърция. Успях да отделя 5-600 лева и си купих малко трабантче. Зеленичко - засмя се от сърце тя - Да мога да снова по задачи като се върна у нас. Идеше ми отръки малката търговийка, запознах се с гърците от пазара в Солун, с митничарите, продавах, подарявах, въртях пари за да завърши докторката.
Спаска се смееше, беше се отпуснала. Хубава жена, поддържана. Висока, „наснована", както казват възрастните жени, одухотворено лице.
-Завърши дъщеря ми, започна работа, омъжи се, а аз пътувах и пътувах. Бях посъбрала парички, вече не ми се бродеше по пътищата. Тогава съдбата ме срещна с Пенка. Една българка, която пътуваше за България от Солун. Заприказвахме се. Търговията я отвела в Гърция, там срещнала Мъжа. Нямала близки, нямала никого в България. Гъркът й предложил, омъжила се и останала при него. Връщаше се в България да продаде бащината си къща. Оказа се ей тая, дето сега сме в нея. Доведе ме тука. Хареса ми на мене къщата, селото. Купих я от Пенка. Спрях се, вече не исках да пътувам. Открих си фирмичка, направих това магазинче, дадох апартамента под наем и заживях тука. Стигат ми паричките, които изкарвам, живея си спокойно. Садя си това-онова, научих се на земеделие, децата идват да ме видят. Сприятелих се с хората тука, чудесни са. Приеха ме. Какво ми е.
Отново се чукнахме , Спаска се смееше, виждаше се, че й е добре. Наистина лъчезарна, минала през толкова беди, през стрес, но най-накрая намерила мястото си.
- Добри хора има тука. Не сме много, но си помагаме, събираме се. Кмета ни е добро момче, най-младото в селото. Върши си с мерак работата. Ей, от скоро имаме и охрана. Наел е една фирма, добри момчета, охраняват ни селото денонощно. Няма никакви проблеми. Някой ден мога да те запозная с кметчето. Ще чуеш още интересни работи.
През вратата надникнаха жените от групата на хазяйката ми.
-Готови сме с кафето, идваме да пазаруваме.
Зашумяха, занадничаха във витрината, зад щанда, питаха Спаска за поръчките си, брояха паричките в портмонетата. Някои срамежливо се записваха в тетрадката с вересиите.
Взехме предварително уговореното у нас с леля Ганка, сбогувахме се с другите жени и Спаска, а тя изкокна чак на вратата да ни изпрати.
-Пак елате, ей така, на приказка, ако искате и някоя вечер. После дежурното момче от охраната ще ви изпрати до в къщи.
Взех чантата от ръцете на леля Ганка, хванах я под ръка и бавно тръгнахме към къщи. Закъде да бързаме. Споделяхме си кой какво научил ново, поспирвахме се под някоя сянка, до някоя завинаги затворена къща. Научавах нечия съдба ей така между другото. Неусетно стигнахме до нашата си портичка. Приветливо надничаха тъмно-лилавите гиргини, зад тях се изтъпваха по-високо жълтите, а най-отпред бели като булки срамежливо бяха привели глави. Слънцето успокоено,че сме се прибрали надникна иззад едната липа пред къщата, пусна няколко остри, златни лъча и ни бодна закачливо. Беше горещо и кучето само отвори едното си око, погледна ни, помръдна опашка и пак задряма. Котката скочи от мястото си, погали се в краката на леля Ганка, после в моите и замяука сърцераздирателно усетила приятната миризма от чантите ни.
Разтоварихме багажа , после поседнахме под асмата да отдъхнем и да решим какво ще хапнем за обяд.

 

Краят на август

Дните минаваха шеметно за мене. Не, не, бяха си спокойни, но времето ми летеше. Толкова беше хубаво в това незнайно село, толкова добре се чувствах при леля Ганка, че не усетих как август се изниза. По цели дни си говорехме, направихме разни компоти, лютеници и кетчупи. Аз, която не долюбвах правенето на консерви сега се чувствах щастлива дори. Тази стара жена нямаше умора, никога не биваше в лошо настроение. Всичко се правеше с любов, ей така, все едно за забавление. Изпипваше, говореше с умиление и всичко излизаше вкусно и лесно. Между другото опразвахме и малки участъци от градината й. Нужното внимателно се почистваше, ако ставаше за храна на кокошките отиваше при тях на двора. Не беше ли от полза, отиваше на боклука, но този „боклук" си беше правене на компост по сегашному. Там хазяйката ми не хвърляше нищо, което не може да изгние и което не е растително. Казваше ми:"Това след година-две ще храни градинката ми, трябва да й е вкусно". Засмивах се на думите й защото си представях как градинката си хапва от този „материал". Неусетно се учех и учех от тази мила жена. Вечер пишех, обработвах суровите си записки, преживявах повторно интересните неща. Стоях понякога до късно на прозореца, мислите ми сами се подреждаха, наслаждавах се на всичко, което ми се случваше. Останах след настоятелните покани на леля Ганка не само защото не можех да й откажа. Най-неочаквано получих имейл за малък хонорар, успокоих се, че мога да си позволя още малко гостуване в селото, което влезе в сърцето ми.
В един от изминалите дни хазяйката ми все пак ме заведе на гости у Любка и Данко. Нали си спомняте овчаря когото срещнах по поляните над селото. Чух леля Ганка да говори с някого мило и любезно по телефона, а после разбрах, че Любка се е обадила и настояла да отидем. Все ни чакала от деня, в който Данко й разказал за срещата ни. Ходихме. Още съм впечатлена от гостуването ни в това семейство. Не очаквах да видя такава къща в това осиротяващо село. Като казвам „такава" ще рече сравнително нова, измазана, цветна, съвременна. Гаражи, двор, беседка, остъклени предверия. Личеше си, че млади хора са живяли тука през цялото време, че е поддържана и осъвременявана. Любка ни посрещна наистина по градски както ме беше предупредила леля Ганка. Всичко, което имаше в една средно богата градска къща имаше и тука. Красиви покривки, сервизи от фин порцелан, кристални чаши, сладки и бонбони, питиета, маркови кафета. Любка пък сервираше и посрещаше изтънчено и не натрапчиво. През смях ни разказа, че нейният Данко на младите години много пътувал, по много държави и нашенски места ходил. „На обмяна на опит както се казваше тогава - рече тя - Изпращаха го, но и той обичаше да ходи, да „купува" от занаята и като се върне да прави още по-добри неща. Работата му вървеше и отново заминаваше да се учи. Виждаше как живеят и работят хора, а казваше, че и ние го можем това. Не искаше да се дава на нищо и никого. Най-интересното беше,че от многото ходене заобича още повече нашенското, започна да цени всичко българско с по-голяма сила. Тогава се върна и към нашенския говор, тукашният, селският. Смеех се и му виках, че тука вече и старите не говорят на диалект, но той изнамираше още и още стари думи и изрази, и те му ставаха ежедневие . Така остана и до днес". Тези й думи ми обясниха защо Данко говореше на диалект, това ме беше впечатлило още в началото на разговора ми с него. Гостуването ни в дома на тези сравнително млади хора за селото остави едно приятно чувство в душата ми. Видях, че е можело винаги дори и на село, дори и в онези отминали времена когато всичко се стичаше в града, да се живее модерно, изискано, удобно. Само трябва човек да си намери мястото, да го знае и да го цени. Да не се жалва, да не завижда, да не злобее и да не се самосъжалява. Просто да работи, да обича живота си и да се стреми да върви напред в синхрон с времето си.
Леля Ганка искаше и искаше да ми покаже, и разкаже всичко, и за всички от селото. Все едно гладен човек бърза да се наяде докато не са му взели яденето. Смеех й се, прегръщах я и дълго милвах бялата й коса. Тя пък се радваше и по цял ден си говорехме.
Един ден рано, рано моята хазяйка ми рече поверително:
-Знаеш ли, мойто момиче, дошла си е една жена от нашето село. Тя е почти на 80 години, но от млада живее във Варна. Все не й даваше сърце да продаде бащината си къща, но сега е решила да го стори и затова е тука. Тая къщи си струва да се види, искаш ли да отидем. Хем аз ще се сприкажа с нея, хем ти ще разгледаш. Може да напишеш нещо за къщата, а?
Позачудих се, но се съгласих. Нека се види с една стара дружка, която в последните години не беше се завръщала в дома си. Нека си поговорят, а аз ще поседя край тях. Не очаквах, че това посещение ще промени живота ми.

 

Къщата

Вървяхме по една от „главните" улици на селото. Старо шосе, видяло и по-добри времена. Тук-таме се виждаше петно от асфалт или излят бетон, някъде се усмихваха основите му от едри обли камъни. Вървяхме в самия му край, по тревичката, слизахме все по-ниско към края на селото. Отсреща се виждаше кариера, запусната и обрасла с дървета, над нея жълтееха високи нивя. Неочаквана отбивка след сводест мост и ето ти я търсената от нас къща. Висока, стройна, в дъното на малка, потайна уличка. Синя, сачак, украсен с конзоли, малки прозорчета на тавански етаж, многобройни високи, тесни и елегантни прозорци от всички страни. С всяка крачка, която ни приближаваше към къщата сърцето ми се вълнуваше все повече, дори пред самата врата се качи чак в гърлото ми. Леля Ганка натисна леко бравата. Врата се отвори и пред нас се откри малко, уютно и запустяло дворче. Оградата беше зидана и измазана, покрита с керемиди. Все едно гледам ограда на съвременните тузарски къщи. На тази обаче мазилката на места беше изкъртена, имаше изпопадали керемиди. Пред къщата на стар, плетен стол седеше достолепна жена. Като ни видя се надигна бавно, усмихна се и тръгна към нас. Прегърнаха се с хазяйката ми, замряха така няколко мига, после заизтриваха издайнически сълзи.
-Рекох да поседя тук, отпред. Може и никога повече да не го сторя, ако намеря купувач. Ганке, време е, трябва да я продам, да й потърся стопани. Баща ми много ще ми се сърди, ако я оставя да се събаря повече от това.
Госпожа Димитрия ни покани в къщата, защото нямаше никакви удобства навън. Синьото от външната мазилка на къщата продължаваше и навътре. Стените отвън бях в убито синьо-виолетово, патинирано от времето. Входната врата на самата къща също боядисана в синьо, но този път много светло, фладирано с бяло, приветливо се отвори и ни посрещна като дългоочаквани гости. Мрежена врата против комари и мухи дублираше входната , но стопанката я беше подпряла отворена, да не пречи. Просторни стълби ни отведоха в светъл коридор. Високите прозорци, които видях отвън пропускаха обилна светлина. Няколко врати с витражи от многоцветно старо стъкло хвърляха отблясъци върху красив килим. По стените между стаите имаше закачалки за връхните дрехи. Вестибюл красив и в стил от двайсетте години на миналия век.Госпожа Димитрия отвори най-близката до стълбищата врата и ни въведе в голяма стая. Три прозореца надиплени с красиви тюлени пердета пропускаха снопове слънчеви лъчи. По средата на стаята имаше огромна квадратна маса застлана с дантелена покривка, в краищата на която висяха копринени пискюли. Старинни столове в тъмно червено наредени край стената, очакваха гостите на тази къща. Красиво канапе почиваше под картина с млада жена в бяло. Кристална ваза по средата на масата. Над нея ниско слизаше огромен млечнобял глобус. Бюфет от истинско дърво, зад чийто стъкла проблясваха отдавна неупотребявани сервизи. Картини по стените. Насреща, до другата стена бяха подредени малка, кръгла масичка от ракита, две кресла и столове, също ракитени.
-Извинете ме, млада госпожо,- се обърна към мене госпожа Димитрия - за нелепото присъствие на ракитената мебел в гостната. Нямаше къде да ги подредя на сухо и затова са тука. Няма да остана дълго и не ги извадих в градинката, а и там вече не е подходящо за тях. Тревясало и запуснато е.
Въздъхна достолепната дама, покани ни да седнем край масата. Извади от бюфета красива бонбониера и кана с приготвена вода. Извади чаши и продължи:
-Измих необходимите неща за престоя си. Всичко друго не е поддържано. Нали знаеш, Ганке, оставила съм ключ на Мария да отваря и почиства на два-три месеца поне веднъж, но не се ли живее в една къща, тя не е дом въпреки мебелите и обзавеждането.
Разбрах от последвалият разговор, че госпожа Димитрия е единствена дъщеря. Още на млади години заминала със своето семейство за Варна, там изкарала целия си живот. Когато мъжът й починал да не пречи на децата си и да не ги притеснява, тя преписала всичко на тях и постъпила в частен старчески дом. Някога баща й работил дълги години в Америка. Със спечеленото построил красивата къща, обзавел я. Сега госпожа Димитрия си беше дошла да продаде този дом, домът на младостта й. Нямаше смисъл повече да се руши. Щеше да вземе със себе си само големият скрин с кристалното огледало, малката ракитена масичка с двете кресла. Да й напомнят за красотата от бащиния дом.
Домът на старата госпожа беше наистина красив. Строен някъде двайсетте години на миналия век с много пари и разточително. Всичко за обзавеждането баща й докарал с вагони от Америка. Всичко, до последната игла. Все още бродираните тюлени пердета украсяваха многото прозорци на къщата, тъмно-зелени щори от промазан плат вардеха мебелите от острите слънчеви лъчи. Маси, столове с красиво струговани крака, покривки за маса от плътен плюш, легла с резбовани табли от орехово дърво, килими, сервизи, изящни газени лампи, всичко в къщата беше дошло отвъд океана. Дори стъклата от витражите на вратите бяха докарани от там. Разноцветни, оранжево наситени, маслено зелени, рубинено червени, индигово сини, лимонено жълти, подредени по най-причудлив начин на вратите внасяха вълшебна атмосфера в стаите. Вита стълба зад една от тях водеше до тайнствената таванска стая, ширнала се върху цялата къща.
Другите богатства, които баща й беше купувал, тия, за стопанското производство отдавна си бяха отишли и разпродадени. Стаите за прислугата стояха празни, стопанските постройки също, дворовете тревясваха.
Всичко в тази къща ме остави без дъх. Все едно бях попаднала във вълшебна приказка застинала в безвремие. Не исках нито да изляза, нито да търся изход. Не слушах какво си говорят старите жени, какво си спомнят. Фантазията ми се вихреше на воля, необезпокоявана от никого.
Дочух последните думи на госпожа Димитрия:
-Ганке, за какво са ми на мене пари?. На децата съм дала, имат си всичко и те. Моята грижа е да оставя къщата в добри ръце. Искам да й намеря стопани, които да я харесват такава, каквато е, да я ценят и да й се радват. Да върнат старото й достолепие. Две-три хиляди лева ще искам, не повече. То днес и тука кой купува къща, че да искам повече. Да е човек с очи за красивото.
Леля Ганка ме гледаше дяволито и многозначително. Не знаех какво иска да ми каже, не се и досещах дори.
Тръгнахме си, сбогувахме се с госпожа Димитрия и я поканихме на свой ред да ни посети.
Да, харесала бях къщата, отговорих на хазяйката ми, и още как. Та това е приказка.
-Защо не я купиш? - попита ме директно хазяйката ми - Само за тебе е. Вълшебна, представям си какви книги ще напишеш там.
-Как ще я купя, та аз съм си една църковна мишка - смеех се и прегръщах леля Ганка, но тя ме гледаше сериозно.
-Цената й е направо смешна, три хиляди лева, чуваш ли. Без пари. Ще я купиш.
Ако ти нямаш, ще ти дам на заем, но тази къща Господ ти я праща както те прати в нашето село.
Развълнувах се не на шега. Това не бях и помисляла. Първо и най-важното моментът от живота ми не беше от тия, в които имам достатъчно средства. Не това ми беше приоритет сега. Трябваше да се консултирам с някого, а това беше дъщеря ми. Дълбоко в сърцето си усещах,че с тази къща се бяхме харесали още в мига, когато видях синята й достолепна осанка. Разноцветните стъклени витражи бяха пленили сърцето ми завинаги. Наистина щях да пиша и пиша там, отпред в градинката пред къщата. Щях да посрещам изгревите, да седя в прохладата на след обядите. Умълчах се поседнала под асмата на хазяйката ми. Тя тихичко, почти на пръсти си шеташе и не продумваше. Остави ме сама със себе си.

До вечерта говорехме за най-различни незначителни неща. Вършехме разни дреболии, приготвихме си вечерята и поседнахме със спускането на мрака. На масата вече се кипреше огромна, по селски разточително приготвена доматена салата. Поръсена обилно с наситнен магданоз и полята с олио примамливо ухаеше и канеше да си боднеш. Появиха се и онези стъклени чашки, изпотени от налятата в тях течност. Яденето беше лятна манджа приготвена по-рано, за да е студена за вечеря. Дори имаше питка. Кога беше приготвила всичко леля Ганка не разбрах. Седях цял ден пред лаптопа под асмата, после поливах лехите с домати и пипер, но всичко в мене беше другаде. Там, в загадъчната стара американски тип къща.

 

На път

Наистина беше дошло времето да си тръгна от това село, приютило ме в прегръдки те си в края на лятото. Време беше въпреки протестите на леля Ганка, моето желание и настояванията на новите ми познати.
Бях се запознала с младия кмет, с момчетата от охраната. Имах покана и от семейство, заселило се извън селото в закупена от бившето стопанство земя. Щеше да бъде интересно при тях. За това имаше нужда от повече време и спокойствие. За мене трябваше това време и спокойствие, и за никой друг. Градската ми изнервеност все още се проявяваше понякога, не ми даваше сили да се оставя на течението и безвремието. Исках да дойда отново, но пак така заредена с хъс и решителност, да стоя без да мисля кое и как, да давам от времето си на хората и да приемам техният живот.
Все едно настъпи краят на света. Идваха до в къщи приятелките на хазяйката ми, други се обаждаха да я молят да ме спре, да не тръгвам. Обяснявах на милата жена,че не е възможно,че доста време стоях, че трябва да си отида. Обещавах,че пак ще дойда.
-Ти, мойто момиче, не знаеш какво беше не само за мене, за много хора твоето идване тук?
-Лельо Ганке, та нали малко преди мене си бяха идвали децата ви, гости колкото искаш имахте това лято, а за работа да не говорим - уж смело се шегувах аз. Моят стомах също стоеше свит на копче. Недоумявах с какво толкова ме омая това село. Родена бях в село, ходех при родители дълги години на село, пишех за селото, какво толкова едно непознато допреди месец село. Самата аз не разбрах. Това беше магия.
-Така е, идваха си и беше голяма радост. Твоето идване е бамбашка работа. Ти си човек, който влиза в душата, настанява се там и дори да искаш да излезе, душата ти не иска да го пусне. Ей това е то. Всички те харесаха, всички ти разказаха, ти всички разбра, успокои ни. Много хора идват, дивят се на природата, ахкат по къщите, искат да ядат чисти продукти, но се поглезват и заминават. Ти си друго. Тиха, кротка, разприказваш ни, после лекичко измъкваш по нещо от спомените, разравяш като жарава душите ни, пламва пламък от нея, а ти вземаш своето, но даваш и сила. Така е....
Нямаше как, трябваше да се прибера, имах житейски проблеми за решаване. Престоят ми в селото даде неочаквани и много добри резултати, наведе ме на редица мисли, отвори ми очите за много неща. Взех решения и намерих отговори.
Обещах на новите си приятели съвсем отговорно,че щом започне зимата ,още преди да се е заснежило много ще дойда отново. Ще изкарам с тях Коледните и новогодишните празници. Най-накрая с тая уговорка разрешихме проблема. Вече нямаше омъчнени и обидени.
Непосредствено преди отпътуването ми се срещнахме още веднъж с госпожа Димитрия. Идва на гости у хазяйката да върне визитата. На изпроводяк дълго си говорихме само двете. Изпратих я далече по пътя за дома й. Разисквахме продажбата на къщата й, обсъждахме варианти. Обещах й , че ще я посетя във Варна.
Останаха много приятели на леля Ганка и мои нови познати с не разказани истории. Щях непременно да дойда и за тях.
Приготвих си малкото багаж, почистих стаята, етажа. Наистина е трудно.
Беше ведра и леко хладна септемврийска утрин. Хазяйката ми все около мене се навърташе смутена. Закуската беше повече от вкусна и обилна. Бухти, кафе, мед, плодове, мляко и най-различни други глезотии. Да се чуди човек откъде се намериха на село в дома на една възрастна жена. Смеех се уж, шегувах се, поглеждах часовника. Леля Ганка беше учудващо спокойна и не бързаше.
Когато най-накрая дойде време за тръгване защото онова бързо и скокливо автобусче щеше скоро да пристигне на центъра, хазяйката ми ме хвана за ръката и рече:
-Почакай малко. Уредила съм кола за тебе. Ще дойде да ни везем.
-Каква кола, бе лельо Ганке, ей къде е центъра, чантата ми е лека - възпротивих се аз, но тя ме хвана за ръка и леко притвори очи. „Изчакай, не бързай" - ми казваха те.
Изчаках, не исках да я натъжавам още повече.
Не се мина време и на улицата спря кола. Млад мъж слезе и засмян извика нещо към нас. Бутна вратата, беше мъжът, чиято ферма не можах да посетя извън селото.
Леля Ганка му махна с ръка и го поведе към мазата си. Помислих,че му е обещала нещо да му дава и поседнах на пейката пред къщи. След малко двамата заизнасяха касетки, чанти. Все още не се досещах за нищо. Натоварихме колата. Седнахме всички и потеглихме. Леля Ганка щеше да ме изпрати до центъра. Така си мислех. Когато пристигнахме и слязох от колата останах на място. Все едно имаше всенародно тържество. Всичките ми приятели и приятелки се бяха събрали при Спаска и ме чакаха пред магазинчето й. Всеки носеше по нещо в торбичка или по-голяма чанта. Започнаха едно голямо товарене в багажника на колата, а после идваха и да ми съобщават какво са ми приготвили.
-Ама, хора, почакайте - гласът ми беше заглъхнал, а гърлото пресъхнало не можеше да извади никакъв глас - какво правите, какво е това? Ето, след малко идва автобусът ми.
-Автобусът ти идва, мила моя, - засмя се Спаска заради всички - но ти заминаваш с колата на Младен. Ние всичко сме уговорили. Багажът, с който те изпращаме е за спомен от всички нас. Кой каквото е решил и поискал. Няма да те замогнем, но така искаме. Да си жива и здрава, да ни спомняш, да напишеш за нас в книгите и за Коледа те чакаме. Това е.
Дойде при мене, прегърна ме силно и отривисто, погледна ме в очите и отстъпи назад. Последваха нови прегръдки, сълзи и обещания. Последна дойде моята леля Ганка. Пристъпи тихичко, гушна ме и замря. Не можехме нищо да си кажем само се държахме в прегръдките си.
Колата излетя от селото, хукна по познатите ми завои. Не погледнах назад, нито настрани, не промълвих дума, не махнах с ръка. Заминавах, но това непознато до преди месец село оставаше в душата ми. Тук оставих сърцето си. Оставих внезапни приятели, съдби, добри души. Знаех,че пак ще се върна. Просто нямаше как да не се върна. Нещо съдбовно се беше случило с идването ми тук. Душата ми плачеше, сълзите се спускаха от очите ми, замъгляваха погледа. Селото оставаше все по-наоре, пътят наближаваше шумния град, а той ме посрещаше равнодушен и студен.

 

Престоят ми в града

Знаете времето как върви. Обърнеш се и то се запиляло вече в миналото. Трети месец изтича след завръщането ми от моето далечно планинско селце, с което сродихме душите си завинаги. Не мога да ви опиша какво бяха сложили в торбите и торбичките моите приятели. Всичко, що ражда земята и кътат ръцете. Всичко. Орехи, круши, ябълки, лютенички, домати, грозде, яйчица, дори картофки, сладка от смокини, ягоди, череши и още какво ли не. Милвах торбичките и очите ми нищо не виждаха от сълзи. Всичко произведено от добрите, трудолюбиви ръце на моите приятели бих запазила завинаги, да ми спомня.
Ежедневието ме завъртя, само в самотните вечери ние с лаптопа и записките ми се завръщахме отново там, в планината при ония добри и мили хора.
Пътувах до Варна както бях обещала на госпожа Димитрия. Там, заедно с нейните деца, управителят на Дома за стари хора, в който старата госпожа живееше, и с известен адвокат, станахме свидетели на желанието й. Тя дари своята „американска „ бащина къща на Домът, в който живееше. Условието й е там да почиват целогодишно по един месец жители от старческите домове в страната на конкурсен принцип. Конкурсът пък ще бъде за най-добър поет и писател. За почетен Управител на този дом госпожа Димитрия определи моята скромна особа. Ремонт и почистване на къщата предварително щяха да извършат за своя сметка децата на дарителката. Не познавах друг такъв възрастен човек като моята нова позната от селото на леля Ганка. Финансово и имотно фамилията й беше повече от добре, и тя уреди приживе имуществото си по най- добрия начин, а децата й бяха напълно съгласни с нейните решения.
Коледа наближаваше, подготвях нещата си за ново пътуване до моето любимо село. Чувах се редовно с леля Ганка, радвах се, че е добре и все така жизнена. Добре бяха и другите познати от селото.

 

Щастливо завръщане

Декември показа, че е благосклонен да отпусне сняг за празниците. Направи подготовка, насипа го по пътищата, накъса електропроводите, провери кой колко е подготвен за следващите снеговалежи. Радостта ни от първия сняг, от красотата бързо помръкна от неуредиците, мръсотията, кишата.
Бях готова. Напазарувах , приготвих скромни подаръчета за най-близките, цитруси, бонбони, бисквити за всички /ако можех да го сторя/. В днешният ден с какво да изненадаш човек от село. Там също има всичко. Не вярвах тяхната обична Спаска да не е заредила малкото магазинче с какво ли не за празниците. Предполагам, че сръчните ръце на жените са подредили къщите от добре, по-добре. Самата аз вече нямах търпение да потегля за село.
Познатият сценарий: автогарата, билет, моето малко автобусче тип „маршрутка" и отново на път. Сега знаех къде отивам и при кого. Колкото по-нагоре пълзеше автобусчето, толкова кишата и мръсотията оставаха назад и все едно не съществуваха. Снегът в планината си беше бял и непокътнат. Дърветата отрупани, далечните била в мъгла. Красота, достойна за обектива на майстор. На поредният завой ни посрещна внезапна ниска мъгла. Автобусчето се шмугна безрасъдно смело в нея, не му беше за пръв път. Мъглата се оказа снежен облак. Обилен сняг се сипеше навред край нас. Затрупваше неочаквано бързо всичко наоколо. Шофьорът включи фаровете, намали скоростта и благослови всички, които бяха за благославяне. Оказа се, че нагоре е навалял още сняг. Дърветата отрупани бяха свели клони ниско и пречеха,
имаше нужда от разриване на пътя. Селото е на хвърлей място, но автобусчето придърпа няколко пъти и спря. Вътре бяхме три жени и едно младо момиче. Мъжете обикновено не пътуваха с маршрутки, автобуси и разни други возила. Те си се возеха по един в собствена кола. Така им беше по-удобно, а и по-престижно. Шофьорът се почеса по тила, погледна ни и рече:
-Не сте да ринете сняг, а сам едва ли ще се оправя. Нощес е натрупало, сега заваля, че се не видя. Снегорините кой знае къде са се пръждосали. Ще викам кмета и помощници. Дано има някой як мъж тъдява, ама като зная по селата мъжете колко и какви са.... - и пак последва тиха благословия.
Слава Богу обхват имаше, обадихме се на кмета и не се мина дори час помощта дойде. Мъже се бяха намерили: кмета, момчето от охраната, Младен от фермата, още няколко други, всички с лопати. Разринаха пряспата, кметът успокои шофьора, че насам идва снегорин и всичко ще е наред, ще се върне по разписание и навреме. Пристигнахме весели и освежени на познатия селски център. Спаска изскочи от магазинчето си, махна с ръка на всички:
-Хайде, греяна ракия по филджанче да се стоплите и всеки да си върви да шета. А ти, добре дошла - грабна ме тя в прегръдки. - Хайде, че откога редим боб за тебе. Ще изпуснеш най-хубавото в селото, подготовката за Коледа.
Нямах много време за приказки. Исках час по-скоро да видя леля Ганка, моята мила хазяйка.
-Ааааа, тая няма да я бъде, леля си Ганка пак ще видиш след малко. Сега обърни ракията, дай тука багажа.
Спаска го подаде на момчето от охраната, което дяволите се усмихваше и чакаше настрани. Кметът нещо го наставляваше. Разбрах, че ще ме откара до в къщи. Вълнувах се, нямах търпение да се прибера. Все едно се връщах в бащината си къща.

 

Посрещането

Бръмнахме с колата и за минутки бяхме пред къщата на хазяйката. От комина се виеше чист, бял дим и се спускаше в ниското, стелеше се „На лошо време" - би казала моята баба.Сняг покриваше всичко наоколо, затрупана беше асмата, под която през лятото пиехме кафе, хапвахме. Дворът беше разринат колкото кокошките да се поразходят и клъвнат от зрънцата в тавата. Рояк врабчета им помагаха на закуската. Кучето радостно залая, изправяше се на крака и се дърпаше от синджира. „Позна ме момчето"-радвах се аз. Отворих пътната врата и се озовах в топлите прегръдки на леля Ганка. Не сколасала дори да обуе нещо, беше прибягала по терлици и ме гушкаше, гушкаше, изстъпила се на пръсти. След дългото посрещане, прегърнати се отправихме към къщата. На прага седеше котката. Дори заради любопитството си или радостта си не беше напуснала топлата стая. Замърка в краката ни и така влязохме в къщи. Моята мила хазяйка за кой ли път ми даде пример на скопосна жена. Знаете колко е възрастна, но обула панталони от трико, отгоре туника в черно на весели цветчета, с къси ръкави. Под туниката тънка синя блуза с поло яка. „Да шетам по-лесно, да не ми се трупат ръкавите"- каза по-късно когато й се възхищавах на глас. Обута в леки, топли терлички, шарени като дъгата. Едни от тия, които ми показваше с гордост през лятото. Печката гореше, беше топло, уютно, миришеше на сготвено, на сладкиши. Чиста стая, широка и светла, замръзнала в подредбата си някъде в 70-те години на миналия век. До стената, срещу вратата леглото на леля Ганка. Застлано с красива, вълнена покривка и грейнали възглавници, от ония, бродираните с дебели конци. На другата стена бял, висок бюфет в безупречно състояние. Зад витринките му блестят чаши, красиви, стари шишета, гарафа, фигурки.Неизменното мильо като скреж покрива стъклото на витринката. По средата на стаята голяма маса с покривка, а върху покривката цветна мушама. Ваза с няколко борови клончета и дрянови пъпки. „Обичам тези букетчета и цяла зима си ги топя с пресни клонки, да ми е свежо"- обясни леля Ганка. Широк, трикрилен прозорец, „двоен" както се правеха тогава, обрамчен от перде в резедаво. Не слагала тюлено, ми каза хазяйката да не й пречи да гледа навън. „То и без това очите ми премрежени, да не ми се мотае и перде, а и така по-лесно чистя стъклата, да са бистри". Под целия прозорец етажерка, а върху нея естествено, че са цветята. За тях ще говорим по-нататък. На другата страна широка, бяла мивка, от ония дето майките ни се надпреварваха да търсят някога „с връзки", фоертонови, така им викаха. Блести от чистота, встрани до нея етажерка с бурканчета подправки. Единственото модерно нещо беше печка „Раховец", „ей тъй , за всеки случай". Столове около масата , естествено с плетени възглавнички по седалките. От тавана, точно над масата висеше лампа, с резедава „шапка", в тон с пердетата, без прашинка по себе си. Уютно, чисто, красиво. Кошничка с някакво плетиво в единия край на леглото. Върху печката неизменната тенджера за топла вода."Да има, все трябва за нещо". Малък телевизор, радиоточка, това пък беше „раздумката" на леля Ганка.
Седнах, отпуснах се блажено, бях си у дома. Безкрайно спокойствие и щастие ме обзе, исках този миг да не свършва.
Щяхме да пием кафе, но хазяйката поиска първо да ме заведе в стаята ми горе, да си оставя багажа, да се преоблека и тогава да седнем на кафе, на обяд, на безкрайни приказки. Имахме да си говорим цял ден, че и цяла нощ може би.
На вторият етаж ме чакаше чудесна изненада. В моя чест, а и за празниците леля Ганка беше застлала чисто нови черги и губери, от онези, които през лятото напичахме на слънце. „За какво да седят, да ги ядат молците ли" ми рече хазяйката. Как се беше справила сама, извадила ги, почистила от нафталина, проветрила и застлала на ум не ми идваше. Още в антрето се усещаше празник, а в моята стая беше омагьосващо. Запалена печката, топличко, греят черги и губери, зад стъклата снежно, зимна приказка.
Пуснах чантата на пода, приседнах на леглото, протегнах ръце и за кой ли път този ден прегърнах милата възрастна жена. Толкова топлина и уют отдавна никой не беше давал в живота ми, толкова спокойствие и радост. Чувствах се малка, обичана, дори бих казала глезена. Започна красив етап от моето пътуване в живота.

 

Блажени дни

Снегът натрупа като в приказките за стари времена. Точно навреме бях пристигнала на село. То пък беше приказно колкото и банален да е изразът. Стари, приклекнали къщи едва надигаха глави под дебелия сняг. Стояха прихлюпили ниско калпаци, прозорците им тъмнееха. Дворовете им затрупани, без пътечка или животинче. Други къщи, по-нови, весело надничаха под красивите снежни шапки, пушеха с комините си, радваха се,че имат стопани, че е топло и уютно под покривите им. Минаха мощни снегорини, развъртяха се и за час направиха широки снежни пътеки.
В нашата къща от ранни зори леля Ганка шеташе ли шеташе. Исках да не излиза по студа, молех я аз да храня сутрин и вечер животинките, но тя и дума не даваше да стане.
-Ти не разбираш от тия работи. Животните са си моя грижа. Като им отворя сутрин първо поглеждам всички ли са живи и здрави, усещам въздуха им вътре затоплен ли е. Да не е станал нощя някой сакатлък. Пръсвам зрънца на кокошките, наливам им топла водица в паничката, да не замръзва на студа. После давам на кучето, да има сухичко да яде,но да има и нещо вкусно. На него също сипвам топла водица. Котката тя си знае , тука.Не е за тебе тая шетня.-довършваше разясненията си хазяйката.
Смешно ми беше, не е философия тая шетня, но и на нея като на моята майка, й се виждаше, че няма да се справя, нищо, че вече и аз не съм в първа младост.
Закусвахме с козе сиренце, от онова, нали си спомняте? На печката изпускаше ароматна пара чайник с липов чай всяка сутрин. Леля Ганка вадеше краве масло, но и бурканче със свинска мас, домашна. Намирала откъде да си купи, ми казваше тя, стига да е домашна, чиста и бяла.
-Ти може и да мислиш друго или да пазиш диета, но не е лошо печена филийка с мас. Не всеки ден де, но понякога, маста дава енергия, не се дебелее от нея както си мислите вие, днешните млади.
Бях донесла хубави, едри маслини, слагахме и от тях на масата, но хапвахме по някоя, те не са за наяждане, а за разяждане ме наставляваше възрастната жена. Понякога закусвахме попара с орехи.
-Яла ли си такова нещо? - дяволито се усмихваше хазяйката ми и ме гледаше в очите. Не й казвах,че да, като малка съм хапвала и такава благинка. Исках да се радва,че има неща, които дори не съм чувала, че първа тя ме учи на нещо. Начупвахме орехи от предния ден, смилахме ги в машинката. На сутринта надробявахме сух хляб в купичките си, редувахме със смлени орехи, посолявахме с малко сол и заливахме с гореща вода, не вряла. Задушавахме леко сместа и после хапвахме.
-Така се употребява баятият хляб, а орехите дават каквото трябва на организма ти за зимата, сила ти дават - поучаваше ме моята домакиня.
Една сутрин беше приготвила отново от сух хляб „пържена попара". Върху надробеният в купичката хляб сипахме запръжка от олио, надребнен кромид лук на много ситно и изпържен до стъклено, малко червен пипер и всичко това разредено с вода и зелева чорба. Чудна закуска. Мислех, че ще получа коремни болки, киселини. Нищо такова не се случи за моя огромна изненада. През лятото също бях забелязала,че храни, които в къщи, в ежедневието ми довеждаха винаги до кризи и болки тука, на село все едно не бях яла от тях или пък не бях ги яла аз.
Кафето също варяхме на печката, каймакът му ставаше хубав защото леля Ганка слагаше винаги по малко ръж, мъъъничко.
След закуска сядахме да ръкоделстваме. Тя плетеше, а на мене даваше черната работа. Да разплета нещо, да извия прежда от гранче или да навия друга на кълбо. Говорехме си, готвехме, разменяхме си рецепти, правехме сладки. Не бях най-голямата майсторка или любителка на правенето на сладки, но не ми беше нито нервно, нито скучно. Толкова беше хубаво, уютно и спокойно. Стаята топла, вън вее, вали, студено е. Гледах колко дърва изгаряме, а и вечер в моята стая отделно топлехме. Тревожно споделих с Леля Ганка, че така ми е неудобно, че моето гостуване е голям разход за нея. Не е както през лятото. Не ми даде дори да издумам. Дърва имаше, хазяйката беше платила на човек да й ги нацепи, беше си ги подредила под навеса на сухо.
-Дървата също си имат ред, мойто момиче - ми каза тя - Нарязват се, нацепват се и се нареждат хем на сухо, но и на проветриво място под сайваната. Да просъхват, да не са мокри. Като вземаш на зима да гориш, не земаш тия дето са ти най-близо. Вземаш от най-старите и сухите. Да не тлее и цвърчи мокрото дърво в печката ти. Хем черни и мръсни сажди прави на кюнците и коминя, хем топло не дава, а само се хаби в печката. На всяко нещо трябва да му знаеш колая. Дърва се запасяват, не караш година за година. Барем за три години напред дърва трябва да има. Всичко се случва в живота , не можеш да живееш на косъм. Запомни от мене: дърва за три години напред, бял боб пак за толкова да имаш, мазата ти да е пълна всяка есен. Затворено месо, някой компот, лютеница, домати, някой гювеч и зелен боб пак да имаш. Те траят по две години, нищо им няма. Може немощна година да се случи, може за друго парите да трябват или да не мож изкара реколта. За всеки случай имай там малко запаси. Пък, ако си напълнила и тая година мазата, започни от старите консерви. Изяж първом тях. Да има ред. Зимнината почваш да ядеш подир Архангеловден, ама стария. В края на ноември вече можеш да похапваш от нея. До тогава все се намира кое що от лятото останало. Де чушка, де доматенце, прясна зелчица.
Учех се на неща, за които и на ум не ми е идвало, а и сега не знаех ще ми потрябват ли, но ми беше хубаво. Пък кой знае, кой знае....?

 

Обикновен зимен ден

Утрото беше бяло. От небето бавно се спускаха снежинки, танцуваха на воля и когато намереха своето местенце бавно полягаха на земята. Беше тихо, лениво и красиво. Не ми се ставаше, но вече чувах шетнята на леля Ганка. Трябваше да се излюпвам от топлото легло. Грабнах както в детството си дрехите и по пижама, по снежните стъпала влетях в топлата стая на долния етаж На печката чайника вече димеше и разнасяше мирис на липа. Хазяйката влезе с наръч дърва, отръска престилката си пред печката и се засмя:
-Хайде, поспаланке, хайде,че днес ще ходим до магазина. Имаме да пазаруваме, а и среща с групата. Нали иде Коледа трябва да се решава туй-онуй. Гости ще дойдат, трябва да сме готови, да не се излагаме.
Докато се приготвяхме за закуска и се смеехме весело някой взе да се отропва вънка по циментената пътека. Мъжки стъпки бяха, силни. Леля Ганка надникна през прозореца. От него се виждаше цялата пътека до входната врата. Докато я попитам кой идва тя изкокна като млада навън. Продължих да слагам чашите, да вардя кафето на печката.
-Дежурното момче от охраната - рече хазяйката когато се завърна - Да ми каже,че нощес като обикалял селото да пази, видял на два пъти лисица. Да затваряме добре кокошките . Абе добри хора са тези момчета. Бързо ни опознаха, знаят имената на всички ни, не само вардят за крадци, помагат за всичко. Да са живи и здрави и те , и кмета, че реши да ги наеме. Ама и ние като сме доволни първом на пенсията плащаме таксата за охраната, да не им спират на момчетата платата,че добра работа вършат. Спокойно се живее така.

Когато омотани с шапки и шалове пристигнахме на центъра групичката вече се събираше. Все възрастни и зрели хора, а като деца се радваха на снега. Ще речеш,че не са били друга зима на село. Някой си пиеха кафето навън, пред магазинчето, други бъбреха на чай със Спаска вътре по масичките. Спокойствие и радост от живота. Това усетих. Помислих си, че бях толкова време в това село и през лятото, и сега. Никой не спомена,че е болен, че не може, че е стар, че ще се мре. Не, че нямаха мъки и неволи, не че им стигаха парите, не че не бяха самотни. Шегуваха се повече с тревогите и мъките си отколкото да се жалват. Извличаха радост и от най-дребните неща. Не ахкаха и не охкаха, просто живееха и бяха благодарни.
Оставих леля Ганка вътре да се разговаря с дружки, а ние със Спаска излязохме пред магазина. Заговорихме си за предстоящите празници. Стресна ни лудо бръмчене. От странична уличка „кацнал" върху мини снегоринче пристигаше кмета.
-Опасен е този наш кмет, погледни го. Миналата година ни събра, обиколихме селото и околностите, всичкото запокитено старо желязо събрахме, предадохме, добави малко пари и купи това мини снегоринче. Прави пътечки в снега. Малки са, ама докато дойдат големите общински снегорини той е разринал пред къщите на най-старите хора.
Всички мъже се скупчиха около кмета, а той засмян махна към нас двете за поздрав.
Спаска ми разказа,че в селото няма читалище. Имали, не че нямали малка сграда по-рано. В мътните времена на промяната някой набеден бизнесмен го купил кой знае как, а после изчезнал. Така и седи сградата изоставена. Това било голямата болка на хората. Тогава кмета разчистил едно помещение в кметството и го превърнали в читалище. В една стая книги, сцена, места за зрители и всичко останало. Сърце да е широко,стигало им за тържества и седенки.
Още едно лудо бръмчене и пред магазин до мъжката групичка сред снежен облак спря АТВ-то на Младен, новият, най-млад жител на селото. Не успях през лятото да му отида на гости, но се надявах сега да го сторя.
Каква идилия. Сняг, тихичко стеле, но не трупа, комините пушат, дори куче не пролайва, тишина. Хората не бързат, снегът не ги спира за нищо. Групата се увеличаваше, жените от магазинчето излязоха и се присъединиха към нас. Никой не се препираше, не бързаше, не мърмореше, че още не е пазарувал, как ще се прибере, кое време е станало, че снегът трупа, как ще се шета или нещо такова.
Кметът се приближи, а с него и цялата мъжка група.
-Хора, да ви кажа нещо интересно и да видим какво ще речете вие. Младен ни кани на Коледа да отидем за обяд при него. Разчистил е билкарското помещение. Ей сега ще закараме старата печка от читалището и ще я поставим. Ще съберем маси. Там да направим посрещането на празниците. Какво ще кажете. Ще намерим начин да отидем всички.
Младен се засмя.
-Няма страшно, намислил съм интересен превоз, само се съгласете при мене да направим празника. Ще ви изненадам.
Заприказваха всички, питаха се, обсъждаха, а накрая бяха съгласни всички. Щом ще има с какво да се отиде до там, що пък не. Билкарското е широко, маси като има и за ядене ще се намери. Побъбрахме още малко. Де по двама-трима, де всички заедно, после пазарувахме и тръгнахме към къщи. Вървяхме полека, водех хазяйката под ръка, поспирвахме да починем. От дума на дума ето какво ми разказа до вкъщи леля Ганка.
-Като видя такъв сняг всяка година ми спомня за моя баща. Те с майка ми много се обичаха. Едно време се зели по любов, а тогава,мойто момиче, тая работа не била лесна. Да се ожениш по любов било чудо на чудесата. Всеки си имал либе, ама баща и майка когото изберели за него те женели. Моите пък дядо и баба разрешили на родителите ми да се земат. Три години се либили и накрая ги оженили. Та цял живот един от друг не се отделяха. Ние сме три дъщери. Аз съм най-малката. Татко ми беше много работен човек. Всичко по двора и градината той вършеше. На майка ми оставяше само женската работа. Беше и ловджия. В една такава зима, като тазгодишната беше навяло много сняг. Къщите едва дишаха, прозорците га светеха вечер ще речеш,че изпод снега свети. Една сутрин баща ми като отишъл да храни животните видял лисичи следи край курника. Нямаше страшно защото той се грижеше за стоката си и всички животни бяха надеждно прибрани. Ядосал се много на другата сутрин, кога видял пак следите. Грабнал пушката и извикал на мама: „Радо, отивам подир лисицата, гледам ,че откъм Казалджика е дошла". Докато мама извика, докато го спре, мярнала надалече кожухчето му и цевта на пушката да се скриват из снега. Мина пладня, мина деня, взе да смрачава, татко не се връща. Разтревожихме се всички, повикахме комшиите. Дядо Миню, съседа ни, беше горски. Грабна пушката, събра още хора и тръгнаха към Казалджика. Не беше валяло днес и следите му ясно се виждаха. Не мина много време и се завърнаха, носеха го. Получил инфаркт и паднал сред нивите. Добре,че се сетил, забил пушката до себе си да се вижда отдалече. Не минаха и три дни, почина. Тогава медицината беше още безпомощна, а и той освен инфаркта, настинал от лежането в снега, получи и пневмония. Та замина си в такава зима едва навършил 47 години.
Мислех си,че виждам романтиката на снега, красотата, но той може както някога и днес да бъде страшен, да взема своите жертви. Човек е безпомощен понякога пред природата, особено когато я подцени.
Прибрахме се , разтоварихме покупките, подредихме ги и седнахме на обяд. Нямах търпение да науча какво са решили жените за празниците. Какви вкусотии ще приготвят, коя какво и в кой ден ще бъде големият празник.

 

Подготовка за празниците

Зимата не е еднаква навсякъде. Едно е да си през зимата в града, друго е да си на село. През зимата не е леко никъде. В града е киша, мраз, закъснял транспорт, заледени улици, мръсотия, тъга. На село е белота, сняг, красота, тишина, радост за душата.
Тия дни времето се изясни, нагря слънце. „Райко се смее, ама е на високо, не топли, само свети"- казваше с любов леля Ганка радвайки се на слънцето и здравия студ. Вече знаех, че нейната задача поставена от групичката жени за празниците е да опече две питки и една баница. Бяха си разпределили преди дни коя какво ще приготвя според майсторлъка й. Всички, които имаха деца из страната се надяваха за Бъдни вечер да си дойдат. Ех, потвърждение нямаше още, сигурност никаква, ама жените се успокояваха,че „ако пътищата са лоши по-добре да не тръгват децата." По-сигурно и спокойно ще е за родителите, но пък тайно в душата си всeки се надяваше да си дойдат. Дойдат ли си, освен тях щяха да чуят по скайпа и другите, от чужбина. Знаеха си, че чужбинчетата за Коледа няма да са тука, ако някое си идва, то е през лятото, за морето. Поне да ги чуеха и видеха по тоя интернет, все е нещо. Времето засега даваше надежди на всички, ясно и тихо беше. Знаеха, че големите магистрали са чисти, а и техният път е разринат нашироко. Кметът ги увери в това.
Тая сутрин още на закуска леля Ганка ми рече:
-Мойто момиче, не зная дали те се излиза, ама времето не е лошо, ще прескочиш ли до Спаска да вземеш още едно-две кубчета мая. Мисля си, ако съм чевръста тия дни освен питките да замеся тесто и за баницата, да не е с готовите кори. Маята ми е доста, ама да има за всеки случай още.
Как няма да отида, мога ли да й откажа на тая мила женица дето ми дарява радост толкова месеци вече, тая жена, при която сам Господ ме доведе ненадейно и тя толкова много ми спомня за моята майка. При нея все едно се върнах в детството си.
Когато пристигнах на центъра заварих кмета при Спаска. Седнали пред чаша кафе двамата бяха потънали в сериозен разговор.
-Кой господ те прати - засмя се както винаги Спаска - идвай тука. Тъкмо с кметчето умуваме за празниците.
Скокна, без да ме пита много, много пусна машината за кафе. Вече знаеше какво и как го пия. Аз се настаних на тяхната масичка. Беше рано и още никой не се беше размърдал да пазарува или да поизлезе „ей тъй на, на кафенце или греяна ракийка и да види тоз-онзи".
Когато Спаска донесе димящото кафе и се настани пред своята чаша кмета продължи захваната дума:
-Приказвахме си, че на Бъдни вечер, който посреща деца да посреща. Който пък е сам да си направи вечерта в къщи. Тя е кадена вечер, много от хората държат да са си на трапезата и дома. Да се събереме по обяд на Коледа у Младенови. Разчистихме билкарското помещение, сложихме печката, маси наредихме, всичко е готово. Жените си знаят като всяка година. Ще се събереме по обяд до вечерта ще празнуваме. Хората са възрастни, да не се прибират по тъмнините. Пък и вечер си шетат на животните по дворовете, да са си в къщи. Ще наредя на охраната да обикаля целия ден, да не е на часове, да има наблюдение над къщите. Пътя насам е разринат добре, минах го с джипа, няма проблеми за колите.
-Аз ще ида за стока още няколко пъти до Бъдни вечер, да заредя в случай,че завали , а и нали ще дойдат гости, да има кое-що. - каза делово Спаска.
- Искаш ли да отидем до фермата на Младен, да я видиш и без това ще мръдна с джипа нататък - попита ме кмета, надигайки се от стола.
-Ооо, разбира се, не съм ходила там, а все се каня. Само да звънна на хазяйката да не се чуди къде съм - отговорих зарадвана. Обадих се на леля Ганка, маята и без това не й трябваше спешно.
„Имението" на Младен и Албена беше в самия край на селото, към планината. Старите постройки на стопанството беше купило момчето. Две-три дълги помещения, два навеса, малка къща.
-Това е старият стопански двор. Селото е малко и ТКЗС-то му не беше голямо - ми обясняваше кмета докато пътувахме нататък. - Тука е планина, гледаха се картофи основно, билкосъбиране имаше, сееше се тук и там царевица и просо. Овчарниците бяха извън селото, в друга местност.
Докато спирахме пред къщата, залаяха кучета, големи и силни, а Младен изскочи и ни посрещна.
-Заповядайте, най-после се решихте да дойдете - раздрусваше ръката ми силно той.
-Хайде, хайде, Младене, хайде на „ти," по вашия маниер днес - предложих аз, а през това време Албена вече беше на прага хванала за ръка 2-3 годишно момченце.
Влязохме, настанихме се. Приятна, пригодена за живеене къща.
-Все още сме в процес на настаняване, макар и втора година - обясняваха младите домакини. Седнахме на ароматен билков чай, соленки и греяна ракия, „по една" в малки керамични чашки.
- Не е за напиване, тука така се прави. Сутрин за отскок малка греяна, за затопляне и мерак - обясняваха младите ми домакини - В началото като дойдохме се чудехме, после видяхме, че през зимата това е полезно. Ракията е домашна, дава сила, не опива, а и по една чашка е добре.
Приказката ни вървеше гладко. Историята на Младен и Албена беше много интересна. Ходили на бригада като студенти в САЩ. Познавали се бегло в университета. Там, зад океана се сближили. Случило се, че точно тогава минал един от поредните урагани в Америка. Били свидетели на погрома след него. Замислили се какво може да стори природата на човека. Дори в такава богата и организирана страна, човек е безпомощен. После, като се завърнали отношенията им се задълбочили. Завършили, заживяли заедно. Като компютърни специалисти бързо си намерили работа. Съдбата още веднъж им поднесла теми за размисъл. Техни съседи преживяли катаклизъм в живота си. Останали без работа. Случайно, но един след друг. Не могли да намерят подходяща и добре платена. Започнало голямото „нямане". Щом намерели работа, тя била с малки доходи, едва свързвали двата края. Когато платели сметките за храна почти не оставало. Младен и Албена за втори път в кратък период видели как може да се срине добре уж организираният ни живот. Анализирали, мислили, съветвали се. Живеели в апартамент наследен от баба и дядо. Взели решение. Сключили брак, детето било на път да се роди. Техен познат, финансист с опит ги съветвал за финансовата страна на решението им.
Ходели много по планините преди бременността на Албена. Един ден случайно минали от тука. Харесало им малкото, компактно селце, тишината му и уюта. По поляните срещнали също както мене Данко. От него научили много за селото. Тогава още се родила идеята да се заселят тука. Срещнали се с кмета, споделили казаното от Данко за стопанските постройки на бившето вече ТКЗС. Проучили заедно въпроса.
По-късно ипотекирали апартамента на дядо и баба, купили бившето стопанство в селото, ремонтирали козметично къщата. Детето вече било на годинка когато се преселили тука. Решили, че ще ремонтират и развиват решението си постепенно. Искали детето да расте тука, на воля и чист въздух. Дали апартамента под наем, с парите, останали от покупката започнали ремонтите. Професията им позволявала да работят и от село. Вадят добри пари и се справят.
-Някой ще каже, че защо сте дошли тогава на село, какво не ви е наред в града - засмя се Младен , а Албена леко се усмихна - Вярно е, всичко беше наред и там. В днешно време работа чрез интернет колкото искаш, стига да си в час. Ние видяхме на два пъти как добре уреден живот, в някакъв момент рухва. Без да зависи от тебе. Искахме детето да расте сред природата, но да имаме и алтернатива, някаква сигурност. Да не живеем под похлупак, а да можем освен с ума си да се изхранваме и с ръцете си, от земята. Затова решихме коренно да променим живота си без да се лишаваме от съвременното и модерното.
Хората ги приели като свои. Липсата на деца и внуци прехвърляла цялата обич върху тях.Помагат им с каквото могат, учат ги. Младен купил коне. Идеята е да развиват селски туризъм. Това е едва началото, но са много щастливи, че са вземали такова решение. Проучват в интернет опита на други като тях по света.
Така завършиха кратката си история моите млади домакини. Малкият Илия играеше на пода върху дебел губер постлан нарочно за него в единия край на стаята. Желязна готварска печка поставена между двете стаи в стената топлеше и създаваше уют в светлата стая. Кухня и дневна както в старите къщи, а съседната стая -спалня.
-Засега, - каза Албена - Това е къщата на старите канцеларии. Пригодихме я за удобство докато направим един ден голяма по наш проект. Засега сме в тези две стаи, а другите две срещу тези, през коридора, ще направим за гостите. На лято вече ще каним туристи на палатки, а в голямата стая ще могат да включват лаптопи, да зареждат телефоните си. По-късно ще направим бунгала и така... - замечтано завърши младата жена.
Слушах ги без да пророня и дума. Радвах се, че има и днес млади хора, които мислят, решават, действат. Прозират не само живота, но и го направляват за себе си и децата си. Нищо не е загубено още, просто минаваме тежък период. Не избрали тези млади хора най-лесното, да останат в чужда уредена държава. Решили да уредят живота си в своята държава, в родината си. Ех, не очаквах такова хубаво нещо още да ми се случи в това село.
После видяхме как са наредили билкарското помещение за Коледа. Там са сушели билките някога, по-светло е. Печката по средата, наоколо масите, чисто,изметено, готово за Коледа.
-Ще изненадаме хората. Заради помощта им сме приготвили изненада, ще се радват - каза Младен на излизане.
Тръгнахме си. Отказах на кмета да ме закара до вкъщи. Исках да повървя по заснежените улици, да надникна зад отрупаните със сняг огради и порти. Беше снежно, слънчево и свежо. Прозорците на къщите ми намигаха, нахлюпили ниско снежни козирки. Покриви сваляха шапките принудени от Райко, който грееше с всичка сила. Е, вярно е, че силата му беше зимна, но все пак слънцето си е слънце. Снегът искреше, прехвръкваха врабчета, сойки се обаждаха из клоните, караха се нещо. Кучето радостно залая, котката кой знае как беше решила да поизлезе и ме посрещна чак на пътната врата. От кухнята на леля Ганка се носеше мирис на меденки, на Коледа, на щастливи дни.

 

Бъдни вечер

Тая сутрин бързах да стана, не се излежавах както друг път. Днес щяхме да готвим и приготвяме Бъдни вечер. Трябваше да омесим и изпечем всичко не само за вечерта. Утре ще ходим на селската Коледа, трябва да сме готови. Вдигнах щората и що да видя? Вали, трупа, вее. Не вярвах на очите си. До вчера беше такова време. Слънце, ясно, снощи звезди изгряха. Излязох по навик с дрехите в ръка и по пижама, заслизах по стъпалата към долния етаж, а те целите завеяни. Пряспа беше наблъскала зимата на всяко стъпало, притиснала я до стената , изкамарила я, амен метър. Внимателно слязох. Печката в стаята вече бумтеше, леля Ганка както всяка сутрин ме посрещна усмихната, но виждах,че не й е баш весело. Знаех защо. Децата няма да си дойдат. Тя и така не беше сигурна, но сега вече се знаеше. Гушнах я, замилвах я.
-Не се коси, те ще се обадят, а за Нова година може да си дойдат. Нали сме двете - тихичко й нашепвах на ушето.
Знаех, че всички, които са очаквали деца за тая вечер ще се натъжат, но знаех и че разговорите ще завършват с думите:
-Не тръгвайте, голяма е зима навън, ще закъсате някъде. Да ни ви мислим, стойте си там. Има време, за Новата ще дойдете.
Всеки родител предпочита да потъгува за децата си затова ,че са далече, но да знае, че са добре.
В стаята замириса на празник. Питките се печаха една след друга. Баницата беше готова, наложена, само да се изпече. В друга тава се подготвяше баница с тиква и орехи. Работеше на пълни обороти не само печката на дърва, а и електрическия Раховец. Докато леля Ганка майстореше питки и баници, аз подготвях плънката и свивах сърмички. Върху печката вече почти готов вреше ошав. Още малко и ще му сложа индрише, ще го изнеса навън, на студа. Студен е най-хубав за ядене. В страни от ошава къкреше бял боб.
-Един, двама, трима, цялата рода, колкото и да са хората на Бъдни вечер трябва да се сложи всичко на трапезата. - нареждаше леля Ганка - Пък може и децата да си дойдат ,ако не днес, то утре. Ще им се похапва от бъдни вечерската трапеза.
Надеждата на родителите живееше вечно, тя не умираше идеше ли реч за децата. Навън виелицата не спираше. Ниско бяха слезли облаците от планината, притиснали селото, снегът валеше и нехаеше,че празници идат. Или може би именно заради празниците трупаше?
Зазвъняха телефони, обаждаха се приятелки от селото, децата на хазяйката се обадиха. Оказа се,че сняг вали почти над цялата страна. Уговорките за гостуване бяха ,"когато се оправи времето, здраве да е, ще се чуем довечера, утре". Спаска се обади, че се разбрали с кмета за утрешния ден ще се действа според времето, но общият обяд у Младен не се отлага засега. Бяхме пуснали телевизора на един от фолклорните канали. Весели народни ритми пълнеха стаята и душите ни. Не, не че нямаше и друга хубава музика, но някак си точно днес и на мене ми се слушаше народна музика. Да е весело, леко и цветно. По обяд хапнахме на крак и какво да е, а с пристигането на вечерта заприготвяхме масата за Бъдни вечер.
Леля Ганка извади красива тъкана покривка. Загледах се в нея, беше много интересна. Тя се засмя и ми обясни:
-Тази покривка я ших преди няколко години. Едно лято като пречиствах горе дрехите намерих това платно. Майка ми го е тъкала. От коноп и коприна. Някога се тъчеше такова платно за всяка мома, наричаше се „трапезник".Около десетина метра е обикновено.Когато се събираха на гости, върху дъски или върху тревата, зависи от празника кога е, се постилаше като покривка този трапезник. Та като го намерих аз горе и си викам: „За какво ще служи и какво ще го правят един ден?". Помислих, поумувах и хайде : вземам се в ръце и започвам. Нарязах го на еднакви квадратни парчета, наплетох ги с дантела от всички страни и после ги съединих. Стана тази чудесна покривка.Направих още една да има за двете щерки.
Как, как да не се възхищава човек на сръчните ръце на българката.
Застлахме масата и старата жена донесе керамични съдове. Не се учудих защото и аз в моят дом на Бъдни вечер редя масата на битова покривка в битови керамични съдове. Тука обаче имаше съществена разлика. Всичко, от покривката до съдовете, на тази маса беше старо и автентично. Моята хазяйка ги беше наследила от майка и свекърва. С тези съдове беше редена масата в рода й, нищо,че не бяха купувани от предците й нарочно за празник.
Наредихме както е по традиция. Сърмички, боб, трушия, ошав, орехи и бадеми, стар лук,чесън, ябълки, портокали и банани /писах вече,че на село днес всичко има/, сухи чушки, варено жито, тиквеник. Сгряхме си ракия с ябълка и горена захар. Каната се потеше от чувствата на червеното вино, а то искреше на светлината. Сложихме всичко, огледахме добре да не сме пропуснали нещо, че тая вечер седнеш ли на масата не се става до късно и не се раздига масата. По тая причина леля Ганка щеше да спи горе при мене. Ще оставим трапезата защото поверието казва,че мъртвите близки през нощта идват да похапнат и те.
Всичко беше наред, народната музика се лееше, навън снегът сипеше, вееше го вятърът, обръщаше го, запокитваше го в някоя ограда, правеше преспи. Сложихме питката на средата, запалихме по една свещичка върху нея и сред житото. После върху стара „турска" керемида леля Ганка извади с дилавя малко жара, посипа върху й бял тамян и тръгнахме да прекадим къщата. Обиколихме навред, долу и горе стаите, двора и постройките на животните. Запалихме всички лампи вън и вътре. Да е светло и пречистено. Снегът не спираше, въртеше се и трупаше, къщята клякаха да се приютят на завет, но прозорците светеха. Показваха,че селото е живо, че на Бъдни вечер има стопани тъдява.
Прибрахме се , отупахме снега. Керемидата и жаравата, посипана с тамян оставихме пред къщи да догаря. Пред вратата, да прогони и последните зли духове. После се прекръстихме пред малката иконичка на масата и седнахме.
Прекрасна зимна селска вечер. Спокойствие, мирис на тамян и топлина на дом, български ритми, пълна трапеза. Сръчните и неуморни ръце на жената, стара или млада, жена, която има усета да върти дом можеха да създадат уют и празник за един или за сто души. Нямаше значение възрастта, имаше значение душата на човека. Благодаря ти Господи,че ме срещна с тази жена, тези хора и това село.

 

Коледа

Беше Коледа. Утрото мина в подготовка за общоселското събиране. Снегът спрял, тихо и чисто. Цяла сутрин мъже и техника разриваха селото, а жените подготвяха празника и си звъняха по телефоните за последни уговорки. Ние също бяхме готови. Чантите с питки, баници, трушии, ядки от орехи, печена тиква. Ей затова жените предварително се надумваха коя какво ще носи. Да не стане така,че едно нещо да се повтаря, друго да липсва. На Коледа се блажи. Семействата, заклали животни щяха да носят печено месо, суджуци, свински дроб и кой каквото друго е намислил. За най-старите щеше да мине по къщите дежурният от охраната и кмета с джипа. Сбирката насред селото. От там както вече знаехме ще ни извозва Младен.
Облякохме се добре, топло. Панталони, пуловери, шапки, ръкавици. Със зимата шега не биваше. Хората на село не се превземаха, знаеха, че можеш да бъдеш красиво облечен и когато си с топли дрехи.
Към обяд всичко беше готово. За леля Ганка мина кмета. В джипа имаше вече едно семейство, натоварихме багажа, сложихме дебело дърво и малко въглища в печката , „да държи", заключихме и потеглихме. Аз щях да сляза пеш, заедно с още две-три семейства по път.
На центъра вече беше весело. Събираха се хората, смееха се, чакаха Коледата. По една от улиците се чу звън, вихрено се зададоха две шейни теглени от красиви коне. Младен! Младият мъж, намерил шейни за конски впряг, впрегнал в тях двойки от своите коне, пристигаше за съселяните си. Шейните беше застлал с писани черги. Радостни възгласи го посрещнаха. Голяма изненада. Радост и за по-младите, и за най-старите. Снегът като по поръчка, превоза също. Най-напред извозиха по-възрастните и жените. Едните да се прибират на топло, а другите да редят масите.
Настъпи оживление, смях се чуваше отвред. Когато шейните докараха всички в имението на Младен веселбата вече напредваше. Билкарското помещение добре отоплено, посрещаше с бумтяща печка гостите си. Мъжете по-рано тия дни бяха обточили навред с гирлянди. От ония, хартиените дето се продаваха едно време по книжарниците. Имало „залежи" в читалищното имущество. В единия край, по-далече от печката се кипреше елха. Албена я беше украсила с пуканки, бонбони, орехи, шишарки. Нищо изкуствено. Всичко само от природата. По масите се редяха вкусотия след вкусотия. Младен и кмета бяха подредили край тях импровизирани пейки. Запотени шишета с червено вино, с бяло, до тях други с ракия и ликьори. Баници, мръвки, на „гребен" наденици, кървавица, трушийки, питки, варени селски пилета, ябълки, орехови ядки, сушено грозде, какво ли не. Изобилие, селско, българско. Никой не бързаше да сяда. Поздравяваха се, разменяха си дребни подаръци. Терлички, ръкавици, шалчета, торбички за пазар, шишета с ракия и вино пък разменяха мъжете. Малкият Илия, синчето на домакините беше във вихъра си. Толкова баби и дядовци на куп не беше виждал никога. Минаваше от ръце на ръце, радваха му се. Албена,Спаска, аз и още няколко по-млади жени доподреждахме чинии и чаши за еднократна употреба, вилици, лъжици, салфетки.
Поспирвах и гледах всичко това. Почти цялото село беше там, шейните отидоха за закъснелите. Бяха радостни и спокойни. Нямаше превземки и високомерни преценяващи погледи. Разменяха си новини за децата. Кои какво казали за снощната буря. Кои обещали,че може да си дойдат, кои пък били категорични,че няма. Хубаво, сплотено село, с прекрасен кмет, добронамерени хора.
Пристигнаха всички, мъжете се надпреварваха да помагат на Младен да настани по оборите конете, да ги нахрани и чулоса да не настинат след ездата.
Най-после насядахме, жените разчупиха и нарязаха каквото трябва, сервираха на тези, които не стигат до всичко. Разля се греяна ракия за първата наздравица. Кметът дръпна едно малко слово. Аплодираха го и личеше колко го харесват, радват му се и са му благодарни. До него бяха жена му и дъщеря му - младо момиче, студентка. Започна селската Коледа. Младен пусна някаква музика, тихо да се чуват хората, че бяха повечето възрастни. По някое време намина момчето от охраната. хапна на крак и отиде отново да обикаля селото, да са спокойни хората. Малкият Илия поспа и пак се завърна. Следобядът напредваше.
По-рано днес кметът ми беше обяснил, че в селото няма църква. Старата била малка и още през социализма се съборила. Тогава не я възстановили , та се досъборила почти напълно. В края на селото е и лесно я хванала през онова атеистично време немарата. Сега всички са се заели да съберат средства за възраждането й. Паричките са се натрупали, някой от материалите са докарани. Напролет живот и здраве започват. Патронът е Свети Димитър, а меракът на всички е до другата есен да е дигната и да я осветят на Димитровден. Само здраве да е. „С такива хора всичко лесно се прави"- ми каза кметът, а не знаеше че: „С такъв кмет всичко можем"- ми бяха казали хората от селото.
Сред всеобщата гълчава се зачуха клаксони. Кметът се надигна да види какво става. В помещението при нас връхлетяха цяла тумба деца с викове:
-Бабоооо,бабче, деденце къде си!
Бяха пристигнали няколко коли с най-смелите и нетърпеливите от градовете. Тръгнали веднага щом службите разринали магистралите. Едни се застигнали по пътя за селото, други вече били на центъра и се чудели къде ли са всички. Нямало ги техните по къщите, нямало ги и в импровизираното читалище. Никой не се и сетил къде може да са. Тогава срещнали охраната. Момчето им казало къде е Коледата тая година и ето ги всички тука.
Настана нова суматоха, сторихме място на пристигналите, нови наздравици, прегръдки, радост. Малкият Илия имаше нова компания. Децата го наобиколиха, радваха му се, после се подгониха из помещението. Весела гълчава навред. Младен обещаваше на малките гостенчета на следващия ден да ги повози и тях с конската шейна.
Задружни са хората от това мое „неочаквано" село. Видях с очите си как не допуснаха самотни, забравени и изоставени хора по празниците. Нямаше стари, млади, болни, самотни. За всеки имаше внимание, грижа, радост. Лошото тук не избуяваше защото не му даваха време и място. Кмет и селяни, търговката и младите фермери, всички бяха заедно. Помагаха си, бяха добронамерени. Не си търсеха кусурите, а се стараеха да си помогнат в трудния живот. Не бяха високомерни или подтиснати, просто бяха заедно.
Гледах ги, радвах им се от цялото си сърце, казвах си ,че доброто го има, стига да го творим с душата си.
Някои вече тръгваха полека към къщи. Новопристигналите коли и охраната, кмета с джипа ги разкарваха да не се блъскат по снежните улици. По-младите разтребваха и прибираха останалата храна. Утре мъжете щяха да приберат масите и останалите неща.
Из селото продължаваха да пристигат коли с гости, телефоните звъняха и носеха още радостни новини. Утре ще пристигнат много от очакваните с нетърпение близки. За тези, чийто деца са много далече , за тези, които нямаха деца, неуморният кмет се беше погрижил да не са самотни. За всички и всичко беше помислено. Започваше един голям зимен празник. От Коледа до Нова година.

С много топлина, радост, приятни дни и вечери отминаха коледните и новогодишни празници на село.

Бях щастлива, преживях моменти, незабравими за цял живот. Хората ме приемаха цели шест месеца като техен стар познат, приятел, съселянин. Тук намерих утеха, радост, спокойствие, вдъхновение. Тези хора останаха в душата ми завинаги. В това село беше събрана цяла една страна, един живот. Рядко се случва хората да са толкова толерантни помежду си, не злобливи, добронамерени.
Предстояха ми много дни сред тези хора в качеството ми на почетен управител на Американската къща за писатели и поети в напреднала възраст. Имах правото да живея и творя там и аз се възползвах пълноценно. За моя радост и радост на всички мои приятели, които без да е силно казано бяха жителите на цялото село. Станах свидетел на много съдби, на живота на голяма част от героите ми до тук. Преживях още много лета и празници с тези прекрасни приятели. При нас се заселиха още добри хора, през лятото и зимата идваха гости не само в имението на Младен и Албена, а и в Американската къща за творчество. Доста приятели изпратих в последния им път, но и посрещнах нови, още по-интересни. Лаптопът ми поемаше и поемаше много съдби, материал за много нови разкази и книги.
Животът продължи, слава Богу все по-богат и надежден.
Благодаря ви приятели, че бяхте с мене в това прекрасно Пътуване в Живота . На добър час на всички във Вашето пътуване.

 

www.boliarka.bg

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер