Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

понеделник
октомври 16
Home АРХИВИТЕ СА ЖИВИ!

Представяме Ви: Драгомир Шопов

Е-мейл Печат ПДФ

Драгомир ШоповДрагомир Шопов е роден на 13.08.1938 г. в София. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на десетки книги с поезия и публицистика, както и на книги за деца: „В една капка дъждовна”, „Ветровете нямат възраст”, „Какво запомних от деня”, „Да не лъжем живота”, „За да се върна”, „Небе и корен” „Запази ни, любов!”, „Стъпки във времето: Есета, спомени, размисли, интервюта” и др. Съставител на антологията „Храбростта и мъката на България”. Негови творби са преведени на полски, руски, румънски, белоруски, френски, английски, сръбски и др. езици.

 

ПОСЛЕДНА АРЕНА

Попаднал в някаква арена от омраза,
където гладиаторите са отминал спомен,
защо аз не успях да се запазя
във този кръг бездушен, зъл, огромен?

Какви цветя увехнали ще ме покрият,
когато вдигна поглед, за да се погледна?
Къде ще бъдете, обичани от мене, вие,
напуснали арената последна?

Когато гладиаторите са отдавна пепел,
когато и бикът заровил е рога в пръстта –
не си ли мислехте, че е съвсем нелепо
аз вместо него да играя със смъртта?

Навярно сте очаквали и нещо друго,
което времето все някога ще разчете.
Опасен бе поетът за капризните съпруги.
Опасен за интригите, които някой някъде плете.

Не бе опасен за разсъмването само,
прогледнало от скъсания плащ червен.
От капчицата кръв на силното му рамо
избухва утрото на този ден.

И той не свършва! – в радост или във несрета.
Дори светът да се свлече във съсипни,
отново Господ ще роди поета,
за да изкупи с него своите вини.


БАЛКОНЪТ

Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.
Атанас Далчев

Нашата къща имаше балкон откогато се помня.
Никога не съм мислил, че мога да забравя това.
От този балкон луната вечер изглеждаше огромна
и сякаш всеки миг щеше да падне
върху русата ми глава.

После в съседния двор издигнаха къща висока,
съвсем близо до нашата и до балкона, съвсем.
Изведнъж пред очите ми изчезнаха всички посоки,
смали се даже небето над мен.

Но си спомням добре – когато смъртта
на дядо очите затвори,
никой не остана в къщата, тя съвсем опустя.
Балконът се състари, нямаше вече с кого да говори.
Дума не каза повече и балконската врата.

Времето тук като немощна старица се прегърби.
Къщата беше опасна за децата,
които играеха наблизо.
По разкриваните треперещи стълби
само вятър, дъжд и болка се качваха и слизаха.

Сега, дето беше къщата, има модерен жилищен блок.
Наблизо – някакъв МОЛ, там паркират
джипове и луксозни коли.
От високите сгради не се вижда никакъв Бог.
Никой за нищо и за никого вече не го боли.

А мен ме боли за нашата стара къща. Тази болка не спира.
Новите заселници тук никога няма да усетят това.
Те няма нито да узнаят, нито даже да подозират,
че къщата имаше балкон и че понякога луната
падаше върху русата ми глава.



МОРЕ

Отразено небе във водата,
в която
се оглежда учуден
скалистият бряг.
Ще си тръгнем от тука
с горещото лято,
без да знаем
ще дойдем ли някога пак.
И ще има пак лодки,
и чайки ще има.
Под смокинови сенки
ще отдъхва денят.
И ще бъде далече
голямата зима,
към която душите ни бавно вървят.
Но сега, но сега –
ти, разбираш ли –
още е рано.
Изживявай мига.
Изживявай красивия час.
А когато си тръгнем,
тогава нека остане
едно топло море
като спомен за нас.


ОЩЕ ЛИ

Още ли ме обичаш?
Още ли ме обичаш
в безнадеждния мрак на живота,
който през пясъчния часовник на дните изтича
и скоро ще видим,
че повече нищичко няма.

Няма да се гонят и стигнат нашите стъпки.
Няма да те съборя върху белия пухкав сняг.
Няма да ти поднеса първото нежно кокиче.
Няма да завинтя бушона.
Няма да избърша праха върху синята ваза.
Няма да ти прочета последното си стихотворение.

Още ли ме обичаш,
още ли ме обичаш?
Има ли смисъл от едно закъсняло признание?
Чуй –
някой свири „Малка нощна музика”,
а наблизо, съвсем наблизо,
клаксонът на една закъсняла кола
се впива с остри зъби в нощта
и музиката умира.

Как ли умира музиката?
Не остава ли като едно обяснение в любов,
като една некапнала сълза,
като нещо, без което не можем?
Като нещо, без което не можем
в този свят невъзможен…

Нека си измислим
музиката на нашия малък живот,
докогато ни има.
Докогато се гонят нашите стъпки.
Докогато пиша едно стихотворение
и все не мога да стигна до края.
Да стигна до края.
Няма край.
Няма дата.

Още ли ме обичаш?

 

СВЕТЕЩ ЧОВЕК

Тази вечер останах сам.
Съвсем сам. Беше късно
и на небето видях много звезди.
Какво ли би станало, си помислих,
ако можех да си хвана една,
да я сваля
и да я скрия под ризата?
Един поет някога беше извикал:
„Звездите са мои!”
Ако бях хванал една звезда
дали нямаше да засветя,
да стана светещ човек?
Да засветя, за да ме виждаш по-ясно,
в черното време, любов.
И да разбереш, може би,
че още съм ти нужен.
Боже Господи, нужен!
Нужен като един брадясал морски фар,
нужен като кръста
на близката черква,
нужен като високото осветление на стадиона,
нужен като пламъчето пред кандилото,
което съживява
аскетичното лице на мъченика Исус.
Нужен като думите на едно мое стихотворение,
което не мога да ти кажа,
защото не помня
стиховете си наизуст.



ЛЕТЕН ДЕН НА СЕЛО

На Петър Караангов

Денят пред мен врата разтвори.
Бе много рано – шест без пет
и чух как вятърът по двора
разрошва селския ми плет.

Как от въжето на балкона
той бързо ризата ми взе
и сетне камък се отрони
след женски пъргави нозе.

Как в кофата до стъпалата
изтръска утрото глава,
преди да тръгне по-нататък
по оросената трева.

И куче някъде простена,
а край високия чинар
запя каруца, майсторена
от стария Сали Яшар.

Разсъмна. И денят облече
палто от буден птичи глас.
Аз знаех, че дори далече,
ей този ден ще помня аз.

Със него дълго ще се връщам
от пътищата уморен
и мойта малка селска къща
безкрайно ще говори с мен.



* * *

Не искам повече.
Получих нищо
и проста се оказа земната ми сметка.
На дни и спомени разнищен,
напускам вече свойта клетка
от истини, лъжи, измами,
от доноси, сплетни, любови...
Сега съм чужд на сълзи и на драми,
макар че някой ми подготвя нови.
Той няма да успее. Зная само
защо съм тук
и как човекът трябва да се бори.
Наивност ли? Прости ми, мамо,
след като зорко ме следиш отгоре.
Не искам повече.
Получих нищо.
И сметката ми се оказа точна.
Оплаквам аз живота си излишен.
Но съжалявам,
че не мога пак да го започна.


НИЕ

Измъчвам те от обич или слабост,
от всичко, дето скрито в мен крещи.
Забрави с грижите по мен какво е радост
и аз не знам дали си още ти –

такава, както някога, когато
те срещнах и живота продължи.
Тогава мислехме, че наша е земята,
че тя ще ни спаси от клевети и от лъжи.

Къде изчезна всичко? Не остана
от нашите мечти дори следа.
Животът днес е много тежка рана,
която нелечима се оказа, да!

Но моля се, макар с прекършени крила,
да вярваш на сълзата ми гореща.
След всички изпитни
за мен си пак каквато си била.
И в рая някога ще те посрещна.



СЕГА

Събран в очи
и разпилян във думи,
съвсем отвикнах
да съм силен.
Закръглено е гроздето
във шепите на есента,
но слънцето е скрито в него.
От покрива на моя ден
ме дебне хищен облак
със скрито електричество –
подобно копие,
което може да ме прободе.
Върти се мелничното колело
на времето, готово истината
да премели.
Къде се бави вятърът?
Къде, след атомна ужасна катастрофа,
прошепва смъртни думи
на тревите?
Отнемаш ме от всичко,
време.
А някога
аз другарувах с теб.
Но кой се вмъкна между нас,
с каква охота ни разделя
на две половини –
яростно несъвместими.
И закъсняла птица
въздуха боде…
Дали с крилата си разперени
ще може
сега да ме съедини
със мен самия
и със тебе, време?

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер