|
|
ПРОБЛЕМИ НА СЪХРАНЯВАНЕ НАЦИОНАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ НА
БЪЛГАРСКИТЕ ДЕЦА ЗАД ГРАНИЦА. Дълг на всяка себеуважаваща се общност е да съхрани у подрастващите си сънародници родния език, традиции и култура. Запазването на националната идентичност у младото поколение българи зад граница е от особена важност за бъдещето на страната ни. В периода на адаптация към новата езикова и културна среда, родната тема ярко присъства в съзнанието на българчетата. Носталгията е особено силно преживяване за нежната детска психика, която по своему понася тежестта на цялостната промяна в живота на семейството – ново жилище, ново училище, нови приятели. За забързаните в трудовия ритъм на Америка родители остават незабелязани терзанията на детската душа в преходния период. Често споменавам доверената ми тайна на седемгодишно момиченце, скрило в килера торбичка с храна, вода и играчки за из път обратно в България. Ще тръгне тайно сама, защото мама и татко още не са готови за това. До летището ще стигне с велосипед, там ще се шмугне незабелязано без билет в самолета до България – при баба и дядо, любимите приятели и играчки. В резултат на 11-годишните ми наблюдения като учител на българчета зад граница, мога да определя, че продължителността на адаптацията се обуславя както от възрастта, така и от психическите особености на всяко отделно дете. За някои това отнема години, за други са достатъчни и шест месеца. Едни са отворени за всичко ново, други дълго време проявяват съпротива към възприемане на новите реалности. Тук е мястото на българските училища и учители зад граница, които не само да облекчават прехода, но и да съхраняват родните ценности като език и култура. След 3-4 годишно обучение в чуждоезикова среда, при липса на ефективно изучаване на родния език, познанията по него избледняват, устната реч обеднява, изпълва се с чуждици, семантиката на български думи се изкривява, писмената и четивна грамотност или липсва, или е на ниско ниво. Днес, единадесет години след пристигане на първите български семейства със Зелени карти, този проблем стои пред значителен брой деца. Можем да направим едно хипотетично изчисление на броя на непълнолетните български емигранти в Чикаго. Ако приемем, че броят на българската общност е 50 хиляди и всеки четвърти от тях е непълнолетен, то броят на българските деца тук е 12 000 с първо приближение. Загубата на роден език е не само загуба на националното самосъзнание у едно отделно дете, това е проблем на българското имигрантско семейство, а от тук и на нацията ни като цяло. Сериозността на проблема, произтичащ от загубата на родния език у българските деца зад граница, би се оценил в още по-голяма степен, ако се съотнесе и към демографския проблем на страната ни. Незнанието на роден език в достатъчна степен, облекчава процеса на асимилация и превръща младото ни поколение в невъзвращенци. Ако политиката на България по посока на привличане на желаещите да се завърнат в родината си български имигранти е последователна, то ще се направи и извода, че знанието или незнанието на български език от децата играе до известна степен мотивираща роля при вземане на решение за обратен път от страна на българските семейства. След приемането ни в ЕС би могло да се очаква нарастване на това намерение сред българските имигрантски общности в отдалечените от Европа страни. Новият етап в историята на българската имиграция наложи нови изисквания и отговорности към досега съществуващите български училища зад граница. Неделните училища към православните български църкви в Чикаго, съществуващи до края на 90-те години, изиграха достойна за времето си роля за поддържане на националния дух и възраждане на българските корени. Днес те са вече преобразувани в осъвременени образователни институции. С изключителната помощ и съдействие на посланик Елена Поптодорова, двете училища – „Св. София” и „Св. Иван Рилски” – се преродиха в първите български лицензирани училища в САЩ, извън рамките на тези към посланическите ни мисии. Г-жа Елена Поптодорова е единственият дипломатически представител през последните 11 години от новата история на българската имиграция, изразил разбиране и съпричастност към проблемите на българските деца в Чикаго. Обучението в училище „Св. София” следва пълния норматив часове по родни предмети, съгласно учебните планове на българската образователна система. Учебно-възпитателният процес се води в задължително учебно време, както постановява Държавният учебен план в България, формите на обучение са класни, индивидуални и групови. В избираемата програма са - български фолклорни танци, вероучение, пеене и музика, изобразително изкуство, карате, реализирани със съдействието на други български професионални сдружения и колективи в Чикаго. Учителите са с необходимия образователен ценз, отговарящ на изискванията за заемане на учителска длъжност, съгласно Правилника за прилагане Закона на народната просвета в България. Те ефективно използват както утвърдени вече методи на обучение, така и умело разработват собствени такива, които модифицират, обогатяват и доразвиват утвърденото от МОН учебно съдържание, съобразно индивидуалните нужди и ниво на владеене на родния език от учениците. Учителите мотивират децата в необходимостта от познаване и усъвършенстване на родния език зад граница. Процесът на обновяване на училище „Св. София” бе подпомогнат в значителна степен и от материалната база. В новопостроената с усилията на много български имигранти църква, на училището бяха предоставени две просторни класни стаи, на мястото на приспособената от гараж училищна стая в старата сграда. От тази година новото църковно настоятелство и свещеника към църква „Св. София” предоставят нови помещения за нуждите на училището. Финансирането на училището е самостоятелно, на основата на такси и дарения от родителите. За ползване на сградния фонд се заплаща наем на църквата. Свидетелствата за завършен клас носят печата на Република България и подписа на Посланика на България в САЩ. Същите се издават след успешно представяне на стандартизираните тестове и дават възможност за продължаване на образованието в България без полагане на приравнителни изпити. По този начин лицензираното училище зад граница освен, че изпълнява мащабната си цел за съхраняване на българското самосъзнание, се стреми да облекчи и проблемите на завръщащите се българи. Така тези училища допринасят за изравняване стартовите позиции на върналите се българчета – имигранти с останалите им връстници в родината. Съществуващата в момента нормативна база на Министерството на образованието и науката задължава голяма част от българските деца, обучавани в чужбина, да полагат изпити по родни предмети, с цел вземане на решение в кой клас да се запише детето – по-горен или по-долен. Имайки предвид, че обучението до 16-годишна възраст е задължително, то Наредба 2 на МОН поставя в неравностойно положение завърналите се деца /български граждани/ спрямо връстниците им в родината. Нормативната база на МОН не е съобразена с това, доколко в страната, от която се завръща непълнолетното българско дете има създадени достатъчни условия за обучение по родни предмети. Проблемът за справяне с приравнителните изпити е оставен за решаване единствено от самия ученик и родителите му. Обучението в едно училище от типа на лицензираното зад граница, спестява психическите травми на завърналото се българче в периода на обратна адаптация, като създава и чувство на равнопоставеност и закрила. От тук произтича изводът, че България трябва да има изградена единна образователна политика спрямо обучението на непълнолетните български граждани зад граница, която да бъде насочена в две направления: - към българчетата зад граница, трайно установили се там и; - към българчетата, завърнали се в България след пребиваване извън страната. Облекчаването на обратната адаптация на завърналите се е предмет на друга тема, но е неразривно свързана с процеса на съхраняване на националната идентичност. В страни с дълга демократична история, каквато е САЩ, наличието на помощни образователни програми е част от държавната политика за зачитане правата на малцинствата, етническите групи и особено на децата. В САЩ никой никъде не подлага на приравнителен изпит по английски език децата в задължителна училищна възраст, идващи от различни краища на света. Незнанието на официалния език на страната не е мерило за интелекта на детето, за да служи като основание за вземане на решение дали то да повтаря или да продължи класа на обучение, до който е стигнало. То се включва веднага в съответния клас на задължителния образователен процес, който предлага и различни варианти на помощни програми, изцяло финансирани от държавата. Така се гарантира психическия комфорт и добро самочувствие, като необходими условия за успеха на адаптиране. Тези програми – индивидуални, групови, двуезични и др., са в услуга на всички деца, обучавани извън САЩ, независимо дали те са граждани, незаконно или законно пребиваващи в страната. Създаването по този пример на сходни подпомагащи програми в България ще предпази от „наказване” завърналите се българчета с повтаряне или включване в по-долен клас. Още повече, че подобни програми отдавна съществуват, но са предназначени за децата на чужди граждани или малцинствени групи, но не и за тези, завърнали се, запазили българското си гражданство деца. В посока на по-качествено и ефективно функциониране на лицензираните училища зад граница, МОН в България би трябвало да създаде: - единни образователни стандарти, които да се покриват при обучението в тези училища; - единна система за администриране, контрол и оценка на обучението в тях, включвайки разработване на стандартизирани тестове за измерване нивото на усвояване на необходимия образователен минимум по родни предмети, изучавани в условията на чуждоезикова среда; - разработване на качествено нов тип методики, учебници, методични ръководства, които да адаптират учебното съдържание от традиционните български учебници към нуждите на обучението на деца зад граница; - належащо е и изготвяне на квалификационни програми за учители, работещи с този вид деца извън страната. Подобен дългогодишен опит в тази насока имат гръцката и полската образователна политика зад граница. Те са доказали своята ефективност през дългата си история, така че четвърто и пето поколение гърци и поляци в Чикаго говорят, четат и пишат съвършено на родния си език. С координиране на усилията на компетентните институции и организации в България и извън нея, с цел максимално подпомагане дейността на българските образователни звена зад граница, ще се допринесе за постигане на сериозни успехи от страна на българското училище, така че то наистина да придобие полагащия му се статут на истинско огнище на българщината.
Боянка Иванова
–
двуезичен учител в |