БАЛОНЧЕТО, КОЕТО СЕ НАДУВАЛО САМИЧКО

Радой Киров

На едно момче, някъде отдалече, му купили балонче, което приличало на човече. Имало си балончето глава, ръце и крачета като всички момичета и момчета. Имало си нос, очи, уста и уши на главата. Радостни с това балонче си играли децата. И щели да си играят дълго така, но трън се забил на балончето в едната ръка.

- Шшшш - от него въздухът бързо излязъл.

- Свърши се с балончето! - децата си казали и край един храст го зарязали.

Но балончето не мислело да се предава.

- Ха - рекло, - не ме плаши беда такава!

Захапало убодената своя ръчичка и започнало да се надува самичко.

- Сега - казало - ще става, каквото ще става! Великан голям ще стана и елате ме вижте тогава! Ще се надуя така, че накрая не децата с мен, а аз с тях ще си играя.

Да се надува балончето продължавало. И все по-голямо и по-голямо ставало. С цяла глава вече над храста стърчало.

- Още малко, още малко! - то си шептяло.

- Лястовица чернодреха,
моя радост и утеха,
идваш, милинка, ти тука,
кога пролет се разпука,
но защо наесен
бягаш с мойта песен?
- Бягам, миличко дете,
аз от студ и снегове,
и от бурни ветрове

 Кръстьо Хаджииванов,

Още малко, още малко, но така изгърмяло, че се пръснало на сто малки парчета.

И изплашило в парка всички врабчета

Крачи върху моя чин
малък, дървен господин.
Спира в бялата тетрадка,
прави си почивка кратка…
После плъзва върху листа,
сякаш е на снежна писта
и след себе си реди
черни, тънички следи…

Що е то?

Живка Петрова