Има ли лечение за депресивните и тревожни разстройства?

За да се намери ефективно лечение на едно заболяване първо трябва да се знае какво го причинява. Ако запитате медицинско лице, какво причинява например депресията и тревожните разстройства, най-вероятно отговора ще е: “химически дисбаланс в мозъка”. И този отговор до тук е съвсем верен, но за съжаление това е само част от цялата “картина”, а ако не се вижда и третира цялия проблем, то и резултатите ще са само частични.

Какво е химически дисбаланс?

Има специфичен комплекс от химикали в мозъка (невротрансмитери, хормони, определени витамини и аминокиселини), чиято роля е да осигури обработката и процесирането на постъпващите външни и вътрешни (физиологични) сигнали. Невротрансмитерите също инициират и провеждат ответната реакция чрез възбуждане или подтискане на нервните импулси в мозъчните клетки, след която им дейност те се “рециклират” (приемат обратно в клетката) за нова употреба. Всички тези процеси протичат изключително бързо и ефективно в мозъка извън нашето съзнателно участие. Но понякога по някакви причини този перфектно саморегулиращ се механизъм се дисбалансира, което довежда до неадекватно и/или непропорционално реагиране на много от стимулите в ежедневието. Открито е, че химическия дисбаланс свързан с тревожните и депресивни разстройства включва:

- Намален достъп на невротрансмитери (като Serotonin, Dopamine, Norepinephrine, GABA и acetylcholine).

- Увеличени нива на токсични неврохимикали (като Homocysteine).

- Намалена концентрация на Магнезий, Цинк или Калий

- Нездравословни или недостатъчни нива на необходими витамини като B6, B9, B12 и C.

- Недостатъчност от аминокиселини, необходими за синтеза, пренасянето и разграждането на невротрансмитерите.

- Увеличено ниво на Кортизол – хормон на стреса.

Знаейки този биологичен механизъм, първия импулс на много лекари е да предпишат синтетичен “химичен балансьор” като например: SSRI (Selective Serotonin Reuptake Inhibitor), MAOI (Monoamine Oxidase Inhibitor)  и други подобни за третиране на тези заболявания, като единствената възможност за лечение.  В този подход не би имало никакъв проблем, ако постигаше целта си. За съжаление обаче се оказа, че медикаментозното “балансиране” на химикалите в мозъка далече не е панацеята за тези заболявания, както се очакваше и обещаваше от неговите създатели.  Все по-често се отчита, че подобно химическо лечение е ефективно само за периода на приемане на медикамента и то само в 50 до 60% от случаите. Много от пациентите съобщават също за  многобройни странични ефекти от тези лекарства, които могат да имат сериозни физиологични и психични последствия – понякога и по-сериозни и от състоянието, което е било лекувано с тях.

Всъщност в някакви граници варирането на химикалите (т.е. дисбаланса) в мозъка е не само неизбежен, но и необходим механизъм правещ възможни нормалния мисловен процес, чувстване, и реагиране. Ако този физиологичен механизъм не съществува или се премахне хората не биха могли както да реагират адекватно в стресиращи и опасни ситуации, така и да познават любов, омраза, мъка, притеснение, страх и много други по-екстремни емоционални състояния - важна част от нормалния ни човешки живот. Това довежда до следващия по-базисен, но затова пък често игнориран от доста представители на медицинската общност въпрос:

А какво предизвиква “химическия дисбаланс” в мозъка?

Освен в редките случаи на неправилно мозъчно развитие, вродена или придобита мозъчна увреда, където причините за дисбаланс са лесно диагностицируеми, в болшинството от случаите на депресия и тревожни разстройства причините не са толкова очевидни. Съществуващите засега хипотези клонят към: 1) генетична наследственост и предразположеност, което ще рече биологично предопределено; или 2) химичния дисбаланс в мозъка е предизвикан от собствените ни преживявания, мисли и действия.

За съжаление (или радост) до сега “виновен” ген не е еднозначно идентифициран. Поради което в защита на първата хипотеза са предимно статистическите заключения, че децата на депресивни и/или тревожни родители имат няколкократно по-големия шанс да развият такова разстройство, сравнени с децата на незасегнати родители. Това обаче е най-вероятно отражение на логичната връзка, че децата отглеждани от определен тип родители, в болшинството си закономерно ще развият подобни на възпитателите си черти и начини на възприятие и реагиране на света. 

В защита на втората научна хипотеза обаче има нарастващ брой привърженици, изследвания, наблюдения, както и базирани на нея по-успешни лечения. Тази хипотеза е сравнително нова само за науката в западния свят.  За повечето от по-древните цивилизации нашата умна “хипотеза” е старо знание, с чиято помощ те диагностицират и лекуват изключително успешно не само психични, но и соматични разстройства, въз основа на цялостността и взаимосвързаността на психика и тяло.

Продължава в следващия брой 

 Д-р Юлиана Панова, Psy.D.

Тел. 847 219 6795