ДА СЕ СПУСНЕМ, КЪДЕТО СПЯТ СЪРЦАТА НИ

Koнцерт на ДЕД KЕН ДЕНС в Чикаго

     Eдно от определенията за тази група (срещнах го някъде в началото на 90-те години)гласеше: "Tакава музика просто няма. Има такъв начин на музикално мислене..."  Години преди да се появи т.н."уърлд мюзик" и да започне сливането на стилове и идеи, което наблюдаваме сега, ДЕД КЕН ДЕНС екпериментираха и оформяха нещо, без еквивалент в аналите на съвремената музика. Съединяване на готически вокали, песни на арамейски и староирландски, с афро-ритми и близкоизточни инструменти...Звучи невероятно и странно, както самото име на състава-дълбоко семантично и забулено в мистика. Крайният продукт oбаче e разтърсваща музика, която ви променя буклвално в мига, в който я чувате.Той е възможен, благодарение на талантите на Лиза Джерард и Брендън Пери. Двамата стартират кариерата си през 80-те години в Австралия, като до момента имат записани 8 албума(последният е от 1996 г.), реализирани от американската компания 4АD. След последната си съвместна продукция, дуетът се отдаде на успешни солови проекти (едва ли има някой да не си спомня гласа на Лиза от саундтракът на филма"Гладиатор", донесъл й заслужено"Златен глобус"през 2000-та год.), като през тази година те зарадваха почитателите си със световно турне, преминало през Европа, Северна и Южна Америка.   Затова и приех като рядък подарък на съдбата възможността да ги видя на живо, тук в Чикаго, преди две седмици. Концертът на ДЕД КЕН ДЕНС се състоя в Аудиториъм Тиатър,(Рузвелт Юнивърсити) на 12 октомври-тяхна поява зa пръв и единствен път в Мидуест през това десетилетие (както бе отбелязано и на плаката им). Чикагският концерт бе и последният от турнето им, след което всички очакват нов студиен албум. Публиката ги посрещна възторжено и аплодира по-известните им песни. Групата бе в разширен състав. Нил Грегъри/ударни, Ланс Хоган/китара, Саймън Смит/клавишни и Майкъл Едуърдс/пиано- успешно се вписаха и претвориха магията. Слушах и се усещах запратен назад във времето, като само неповторимият глас на Лиза ме водеше из лабиринта от епохи, над който пулсът на барабаните повтаряше сякаш този на самата Земя. Горчиво-тъжните текстове на Брендън ми напомниха за нашата преходност, за оскъдното време, с което разполагаме, за да проумеем света и себе си, за безрадостната мъдрост, която идва от трупаното познание...Наистина, това е не просто музика, а тотално преживяване, което ангажира сетивата и прониква до дъното на душата. Както се пее в една тяхна песен:"...от тялото към душата, там където спят сърцата ни, да се спуснем..."  Концерт като този, според мен, е събитие, което се равнява на години, на много прочетени книги и гледани филми. Затова и не бе странно, когато публиката извика ДЕД КЕН ДЕНС два пъти на бис и дълго след това не искаше да си тръгне, невярваща че концертът е приключил. Остана ни фактът на новото събиране на групата, заедно с надеждата за нова среща и не по-малко силни емоции от нея. A дотогава ще държим сърцата си будни...

Василен Васевски