РЕНЕ КАЗАНДЖИЕВ: “ИМА ЕДНО ПРАВИЛО, КОЕТО СЕ ОТНАСЯ НЕ САМО ЗА АМЕРИКА, НО И ЗА ЦЕЛИЯ СВЯТ - С ЧЕСТНОСТ, С ПОСТОЯНСТВО И С МНОГО ТРУД НЯМА КАК ДА НЕ УСПЕЕШ!”

Живяла е в Париж, Сао Паоло и Лос Анжелис. Баща й д-р Никола Анастасов е един от първите лекари в България. Племенница на най-богатите български индустриалци Бояджиеви, Рене е обиколила цял свят. Говори перфектно френски, италиански, португалски, испански, немски, руски, латински, английски и български, изключително ерудиран и начетен човек. Интервюто ми с нея бе близо 6 часа, през които не чух нито веднъж да използва чуждица или поамериканизирана българска дума, изключително богат речник, просто не можех да повярвам, че е напуснала България преди 58г.

Нели - Как напусна България? - е първият ми въпрос към тази изключително дейна жена.

Рене Казанджиев - Аз бях студентка по право в Софийски университет и майка ми Олга Бояджиева реши да ме изпрати малко в чужбина да видя свят преди да се задомя. Майка ми писа на вуйчо ми в Париж. Той имаше големи възможности и голяма фабрика в Цариград, изобщо на много високо международно ниво беше. Тръгнах аз да вадя документи за излизане от България, а това беше кошмар. Късметът ми беше, че като студентка декан на юридическия факултет беше Любен Василев, а той много обичаше да дружи със студентите, бяхме една голяма група студенти, близки до професора ни, един ден той ме попита имам ли някакви контакти с чужбина. Оказа се, че факултетът има много голяма нужда от два тома юридическа литература на френски език, имало ги само в Швейцария. “Ами моят братовчед е във Швейцария” - му казах аз и обещах, че ще говоря да ги изратят. Проф. Василев преподаваше търговско право в Университета и имаше нужда от тези учебници. Писах на браточвчед ми и след няколко седмици той изпрати двата тома, много, луксозно и красиво подвързани, отидох и ги оставих в деканата, а професорът ми чак не можеше да повярва на очите си. После ме попита докъде я докарах с моето пътуване до Франция. “Ами до никъде - въздъхнах аз - подала съм молба и още чакам…” при което той звънна един телефон, после ме изпрати при един от шефовете по това време, и всичко това заради тези две книги, да видиш какво нещо е съдбата. Нещата се развиха много бързо. Съдба, Господ ме е обичал, по такъв чуден начин ме прати. Оказа се, че след няколко дена получих покана да се явя на интервю. Разпитаха ме за семейството ми, защо искам да пътувам до Франция, и накрая с червен молив написа “Да”. Много се зарадвах. Голямото пътешествие се започна. В Париж бяха едни от най-щастливите ми години. Много обикнах Париж, обожавам този град, Сорбоната, Латинския квартал, Монпарнас, Монмартр, очарователните кътчета там, уютните кафененца, Лувъра, градините, аз използвах всяко свободно време за разходки в Париж

Нели - Какво стана след Париж?

Рене Казанджиев - Един ден вуйчо ми дойде загрижен и каза: “Рени, аз замествам и майка ти и баща ти. Международното положение не е много розово, война в Корея, нестабилност, не се знае на къде ще избие, заминаваме всички за Бразилия. Никак не ми се искаше, но няма начин. Така през 1951г. бях отново на път. Та в един прекрасен ден стигнахме в Бразилия. В момента, в който чух сирената на парахода, че навлизаме в пристанището, аз се затворих в каютата си и се наревах. Аз и досега си обичам повече Европа, долбоко в сърцето си съм европейка. Човек трябва да си тежи на местото си, ако не си прокуден, ами да тръгнеш по печалба, това не е живот. Виж нашите възрожденци са отивали по чужди места, за да правят заговорите, да възбудят духовете, да започнат промяната, били са патриоти българи, тази дума сега изобщо я няма в речника на съвременния българин, не съществува.

Нели - По това време хората стремяха ли се към Америка?

Рене Казанджиев - По това време българите обичаха родината си, пътуваха в чужбина, но да се образоват или да видят света, но после се връщаха. Всеки искаше живота си да даде, да допринесе с нещо за отечеството си. Мислиш, че аз съм искала да напусна България ли - никога, как, немислимо беше. Виж, да отидеш, да се научиш и да си дойдеш със знанията и опита, това е друг въпрос, всички млади хора отиваха да се научат и се връщаха да правят подобрения. Ние в България имахме много добър земеделски факултет, хората се стремяха много към тези науки и какво стана, станахме индустриална държава, цялото село дойде в града, с кокошките по апартаментите, и какво стана - започнахме да купуваме краставици от Гърция, защо? България беше толкова продуктивна, плодородна, хубава почва, добра земя, аз съм много огорчена от всичко това. На много по-високо стъпало се развалиха нещата. Аз когато напуснах България, всичките ми по-възрастни приятели бяха напуснали или затворени по лагери, избити, никога не се разбра къде са гробовете им, защото бяха будни и патриоти, и защото милееха за България.

Нели - Кой е моментът, който винаги ще помниш?

Рене Казанджиев - Никога няма да забравя как се запознахме със съпруга ми, то е дълга история и пак е свързана с книги, нека ти я разкажа... Енчо и Кирил Георгиев, сина на ген. Георгиев, заедно с още други наши приятели, бяха затворени в един от затворите в България. Един ден изритват при тях полумъртъв човек и представи си кой - моят бъдещ мъж Евгени Казанджиев. Те се познавали още от деца, но не посмяват да покажат пред останалите, че се познават. Интересно нещо е съдбата. На заминане от България Енчо ме помоли от Франция да му изпратя книги, нямаше телевизия по това време, всички четяха много, та той ме помоли да му изпратя “История на историята”, една от най-популярните исторически издания, аз му я изпратих веднага от Франция. Майка му му ги занесла в затвора. Когато моя мъж го изритват в килията той вижда тези книги в килията, прочита ги също, заговарят се за мен там и той запомнил моето име Рени, Рени Казанджиев. След време той избягва от България, през Турция и на веднага с първата емигрантска вълна се качва на парахода за Бразилия. В Рио де Жанейро пристига без нищо, окървавен, окъсан, изморен, джобовете му висяха отвсякъде (така се запознах аз с него, но никога не съм обръщала внимание на материалното, външното). В Рио той се среща с друг българин, на който му казвали Капитанчето, “Накъде бе?” пита той - “О, аз съм канен на голямо тържество при Бояджиеви, защото племенничката им пристигнала от Франция”. “Така ли, Рени ли се казва тя?” - попитал той, тъй като си спомнил за името ми, което постоянно чувал от приятелите ми в затвора. Помолил той Капитана за адреса ми и ми изпрати бележка “Ако вие сте приятелката на Енчо и Кирил, мога да ви дам информация за тяхната съдба”. Разбира се, те са ми приятели, на другия ден аз отидох, запознахме се, станахме приятели, влюбихме се, омъжихме се и 47г. бяхме заедно, много мил човек беше той.

Нели - Как стигна до Америка?

Рене Казанджиев - Още една много интересна история. Точно преди да заминем за Бразилия с вуйчо ми един ден на Шанз Елизе срещам един приятел българин, запъхтян един такъв, бърза. “Къде отиваш - питам го аз, а той - в Американското посолство да подам за виза. Тръгвай и ти с мен.” Аз нямах никаква представа за Америка, не исках и да емигрирам там, та ние точно се подготвяхме за пътуването до Бразилия. Да, ама той не ме оставя: “Рени, ела бе, човек, безплатно е, нищо няма да ти навреди.” От немай къде отидох с него, подадох документи, изпратиха ми след време някакъв входящ номер, сложих всичко в архивата и забравих за това. Нещата в Бразилия потръгнаха, оженихме се с Евгени.Роди ни се дете след време, вуйчо ми като сватбен подарък ни плати наема на апартамента за цяла една година, което беше много добре, съпругът ми понаучи португалския, започна да работи в една германска фирма. Той е юрист по професия и с перфектния си немски веднага го взеха. Нещата се нареждаха, но нещеш ли един хубав ден, било е значи след 1954г. той случайно попаднал в архива ни, на писмото с входящия номер за подадените ми документи за американска виза. Толкова много време беше минало от тогава - аз подадох през 1948г., тогава отнемаше около 10г., докато ти дадат виза, толкова години бяха минали. Евгени обаче като откри молбата ми много се зарадва. Неговата мечта винаги е била  да дойде в Америка. Не за парите, а защото той винаги вяраше, че Америка е най-здравия бастион за борба срещу комунизма. “Няма друга държава, която да предоставя такива големи права и свобода.” - казваше той. Съпругът ми също се беше опитвал да получи виза, но след като му казали, че отнема 10г. докато му разрешат, той дори не подава документи, затова емигрира в Бразилия, тъй като за там най-бързо ставаха нещата. Животът ми беше много добър, аз затуй не исках да идваме в Америка, но заради мъжът ми отидох в Американското консулство в Сао Паоло, от там ми казаха, че само от Париж ще могат да ми дадат отговор, защото там е подадено и там е цялата преписка и документация. Минаха две седмици, обадиха ми се от американското консулство, отивам там и ми казаха, че визата ми е излязла преди доста време и само 6 месеца остават, за да изтече и ако не я потърся, щяха да затворят целия файл и после пак наново трябваше да подавам молба. Отидох във фабриката при мъжа ми и той веднага каза: “Отиваме!”

Нели Конуей