МАРИЯ БАЛАБАНОВА: “ТЪГУВАМ ЗА КРАСИВА СТАРА БЪЛГАРИЯ, ВЪЗПИТАНА, УЧТИВА, ПОМАГАЩА И СТРЕМЯЩА СЕ ДА ДОСТИГА ЗАПАДА”

Мария Балабанова е сред най-старите български емигранти в Лос Анжелис. Брат й Любен Балабанов е от основателите на Българо-Американското Просветно Дружество тук, един от най-дейните българи. Независимо от годините и, тя винаги е много елегантно и красиво облечена, има изключително точна памет, говори с чувство и разговорът ни за дългия й емигрантски живот е интересен и вълнуващ.

Нели - Как получи мечтания паспорт?

Мария Балабанова - На 26 Септември 1956г най-сетне получих писмо от нашата полиция да отида да ми дадат паспорта, с който мога да напусна България. Цяла година го чаках този момент. Но изведнъж унгарските събития станаха и спряха да дават визи за излизане, даже на артистите, които имаха ангажимент в Белград, не ги допуснаха да излязат. Аз всеки ден ходих на Орлов мост, там беше полицията по онова време, само слушам и дебна как отказват на хората. Един ден, на Архангелов ден, през ноември, отивам и се видях с Куманов, началника тогава. “До кога ще ни държите и няма да позволявате на родителите ми да видят синът си?” - попитах го, аз искам да ги заведа и да ги върна - а той ме гледа и изведнъж се отпусна: “Отидете във Външното министерство на Аксаков”. Там се срещнах с един много голям човек, много интелигентен и възпитан, комунист, обаче човек. Изслуша ме и каза: “Върнете се при Куманов, аз ще ви пратя документите там.” Това беше в понеделник, като се върнах пак в полицията той ми казва: “Елате пак в среда, ще видя какво ще реша.” Още го помня този голям ден, чиновничката само като чу името ми весело възкликна: “О, Вие имате виза.”, после бързо се наведе през прозорчето и ми прошепна: “Утре това време да ви нема. Затваряме границите.” А сега, аз не съм готова, няколко дни не бях спала в очакване, изтормозена бях много, но това беше голям шанс и не исках да го изпускам. Поприбрах най-необходимите неща и на другия ден в 1ч. се качихме на последния влак през Цариград за Западна Европа. Празен влак, в първа класа бяхме с родителите ми. Като влезохме на колене паднахме и се молиме, плачехме и благодарихме за това чудо. Това беше само божията ръка. От България отидохме във Виена, там пак с божията помощ и с подкрепата на верни приятели чакахме разрешение за заминаването ни при брат ми в Америка.

Нели - Разкажи ми за красива България от старо време…

Мария Балабанова - Лично аз много обичам България от преди да дойдат комунистите, друго време беше тогава. Аз специално имах много рядък живот в България, бях на върха, във висшите кръгове се движихме в България, с цар Борис и с царицата съм посрещала три нови години във воения клуб в София, бях по баловете, концертите и операта абонат, комунистите ме знаеха и не ми създаваха никакви проблеми, нощно време сама са прибирах, но в България имаше спокойствие по това време, не се притеснявах, изобщо имах много хубав живот. Трудно ми беше да се разделя с този културен живот и да се отправя към неизвестното. България от старо време имаше много интелектуалци, хора с буден дух, които милееха за родината си, у нас се събираше елита на Европа за концерти, изложби, светски събирания. Красива стара България, възпитана, учтива, помагаща и стремяща се да достига Запада. След комунистите нещата се промениха. Вие младите хора не знаете колко красива беше България едно време, какво отношение имахме, какво уважение и как си помагахме помежду си.

Нели - Нека се върнем към първите години на емигрантския ви живот…

Мария Балабанова - След няколко месеца във Виена най-сетне се убедиха, че не сме шпиони и дадоха разрешение на мама да отлети за Америка, за да може да прибере семейството. Тя отлетя за Париж, от там в Америка. Баща ми го изкараха болен от туберколоза, за да оправдаят престоя му и се наложи брат ми Любен от Америка чрез Сити ъф хоуп да изисква идването му, най-сетне на 27 декември 1957г. ми дадоха и на мен виза и с баща ми пристигнахме и ние в Америка, дойдохме на парахода “Куин Елизабет” - 12 февруари 1958г. На 14 февруари българския клуб в Лос Анжелис имаше вечеринка послучай празника на влюбените. Брат ми, който е един от основателите на дружеството, беше организирал вече хор за тържеството, имаха и група с национални танци, облечени в красивите българки носии те ходеха всяка година да коледуват по най-големите американски фирми. Дисниленд току-що го бяха открили, навсякъде бяха добре дошли българските коледари, те получиха много благотворителни дарения, с които бе закупено пианото на клуба, въобще много се бяха прочули тук. Нели - Какви бяха първите ти впечатления от Америка?

Мария Балабанова - Бях силно разочарована тук, както ти казах, аз в България бях свикнала на баловете, красотата, изисканите хора, висшето интелектуално, музикално, културно общество, Америка беше коренно различна, много различна от Европа и не ми хареса…

Нели - Имам чувството, че ти е било много тежко и самотно в Америка…

Мария Балабанова - В Америка бях затворник, това различие на този свят с Европа ми беше кошмарно. След като живях в прекрасна Виена и имах прекрасни приятелства там, бях чест гост на операта, тук в Америка се чувствах като истински затворник, чаках с нетърпение само моята приятелка Емилия, да каже: “Хайде да отидем на маркета”, това ми беше единственото развлечение. Пет години съм плакала за Виена, ако не беше този климат в Калифорния и баща ми, който не можеше без мен, аз отдавна да се бях върнала във Виена.  Трудно ми беше.

Нели - А в България кога се върна за първи път?

Мария Балабанова - В България се върнах през 1977г., за последен път си отидох в България през 1981г., от тогава не съм си ходила. 

Нели - Нека поговорим за български клуб в Лос Анжелис и за брат ти Любен Балабанов, един от най-дейните българи…

Мария Балабанова - О, той е прекрасно нещо. Там се събирахме, баници правехме, веселяхме се по празници, пеехме, българите бяхме много задружни, все заедно, имахме си и женско дружество към клуба. Събирахме българи и чужденци, салона беше претъпкан като имахме вечеринки, храна си готвехме, все български гозби. Брат ми, като американски възпитаник беше израстнал с мечтата за Америка и му беше много по-лесно отколкото на мен. Уважаваха го много хората и дори тук в Лос Анжелис, когато взеха местото на клуба с неговото съдействие то беше обезщетено, върнаха ни земята, на която през тази година беше построена и отвори врати новата сграда на българо-американския клуб в Лос Анжелис. Той работеше извънредно много, събираше се, лобираше за България. 48г. вече как се е запазил този клуб и трябва да го запазим за тези след нас, това е късче от нашата България на американска земя.

Нели Конуей