АКО ЧОВЕКЪТ НА ИЗКУСТВОТО ИМА КАКВО ДА КАЖЕ, НЕКА ГО НАПРАВИ НА ВИСОК ГЛАС

Божидар БОЯДЖИЕВ е роден през 1956 г. в София. Завършил е Художествената Академия през 1982 г. в класа на проф. Найден Петков. Участвал е в много изложби у нас и в чужбина, няколко пъти на арт-фестивала във Венеция, а през 1996-та бе официален представител на страната ни на световното биенале в Рио де Жанейро, Бразилия. Преподавател по живопис, ръководител на студио  в Националната Художествена Академия, София.
-Г-н Бояджиев, Вие сте изявено име в нашата съвремена живопис и същевремено преподавател в Академията. Как успявате да съвместявате учителя и художника, не си ли пречат те понякога?
-Ни най-малко. Определил съм точно границите на едното и другото. Не ги прекрачвам и всичко е наред. Преподавателската работа ме свързва с по-млади от мен хора. Всеки нов курс има неповторима собствена атмосфера и светоусещане. Ставам неволен свидетел и съучастник на всичко това и напълно съм обхванат от духа на времето. Имам чувството, че не остарявам.
-Ако навлезем в детайлите, какво по-точно Ви дава работата със студентите?
-Този вид работа има две страни. Рутинна, която изхабява неусетно и човешко-психологическа, водеща до взаимно обогатяване. Мисля, че съм научил доста неща от студентите и колегите си преподаватели. Освен това, се запознавам с бъдещите поколения художници, следя развитието им и имам ясна представа за потенциала на нашата изобразителна култура.
-Лесно ли се остава човек и достатъчно човешки ли са отношенията между колегите-преподаватели и в гилдията?
-Защо трябва да приемаме, че днес е по-трудно да си човек отпреди? Понятията"човек"и "човешки" не са само сбор от добродетели и положителни качества. Човешко е и да бъдеш лош понякога. Оттук, отношенията между колегите са доста"човешки".
-А какво, според Вас трябва да е мястото на българският интелектуалец, на българският художник, в частност, във време на промени като нашето?
-Боя се да давам предписания. Мисля, че на художника не му трябва много. Той е свободен да съществува по собствените си мерки. Приемете това и за българският художник, който не е идеален и не е нужно да бъде такъв. Ако един творец, един човек на изкуството, има какво да каже, той трябва да го направи ясно, отчетливо и на висок глас. Най-добре това става с една премислена самостоятелна изложба-там стават ясни позициите и отношението му към света, в който той живее.
-В този смисъл, необходима ли е т.н."активна гражданска позиция"или тя би го принизила?
-Питате ме, сякаш очаквате от мен единствено правилния отговор, т.е. да, интелектуалецът не може без активна позиция в обществото. Животът показва, че интелигентният човек е винаги прав, когато заема или не активна гражданска позиция. Нагледал съм се на интелектуалци-конформисти, познавам и такива, които не биха се ангажирали с политическа дейност по какъвто и да е начин, понеже я смятат за отблъскваща. Всички тези категории са част от нашата действителност и характер.
-Каква тогава е разликата в културния ни живот отпреди? Промени ли се нещо значително и какво си остана същото?
-Сега той е по-несигурен, но с положителност, по-свободен. Например пазарът на изкуство/организиране на изложби и предлагане на произведения/у нас и навън е значително по-демократичен, факт, донесен от промените след 1989-та насам.
-Какво е мястото на родното ни изкуство в Европа и по света?
-Страна като нашата ражда художници, но не може да ги лансира. Големите страни с влияние по света не те приемат, ако не се състезаваш от тяхно име. Затова, ако кажа, че мястото на родното изкуство е периферно, казвам го предвид разсъжденията ми в този план. А всъщност, нивото ни е голямо.

Василен Васевски