Червена приказка

Вергиния Генова

В най-образцовият кокошарник на селото живееше едно червено и напето петле. То се казваше Кирчо. А се казваше така защото когато се излюпи и майка му видя, че първата й рожба е едно прекрасно малко момченце. Тя си каза. Трябва да го нарека с красиво име. И го нарече Кирчо, защото това беше първото име, което й хрумна с буквата К. А тя задължително искаше името на първородният й син да започва с К. Защото искаше той да кукурига най-високо и най-хубаво в цялото село. Да няма друг напет хубавец като него, с такъв ясен и силен глас.
Затова кокошката полагаше специални грижи за единственият си син. Прати го в училище за кукуригане. Записа го на курс по въртене на опашка и пляскане с крила. Взе му частен учител по солфеж. Всички в двора даваха своя принос в обучението на петела, защото както казваше майка му, той щеше да стане велик петел – пазителят на двора. Сутрин малките му сестри носеха ботушите му. Обуваха му ги и лъскаха шпорите му. Боядисваха с червена боя гребена му и решеха опашката му. Кирчо само се връткаше насам натам. Той наистина беше едно красиво и напето петле. Най-хубавото в селото. Но наред с това той беше изключително мързелив и така не се научи да кукурига. Майка му кършеше ръце по цял ден и му натякваше:
- Кире, защо така, мами, почерни ми перата. Станахме за посмешище в селото. Ти си единственият мъж в семейството и не можеш да кукуригаш. Никоя кокошка няма да те хареса. Лисиците ще ни изядат. Патиците ми се подиграват по цял ден. А гъските вече почнаха да съскат насреща ми. Не издържам, мами, повече.
Кирчо я поглеждаше неразбиращо и питаше:
- Защо трябва да правя именно това, което всички очакват от мен, мамо?
- Защото си петел, затова. – отвръщаше троснато майка му и отиваше да изравя червей от канавката.
Все пак той не проумяваше защо е нужно мъжът в къщи, както майка му обичаше да се изразява, да трябва да става толкоз рано и да кукурига безсмислено. Нали и без него всички все някога се събуждаха. Не разбираше, защо именно петелът трябваше да поправя всичко счупено и да се грижи за прехраната на семейството. Ето той не правеше нито едно от тези неща, но всичко си вървеше както си му е редът. И това беше така защото майка му се бе нагърбила с всички тези задължения. Тя, като всяка майка се надяваше, че все някога синът й ще порасне и ще стане истински петел.
Една сутрин Кирчо мина покрай досадните гъски с високо вдигната опашка и отиде да поседне на шарена сянка под върбата. Там той отвори една книжка, прелисти страница-две, но го домързя и реши да подремне. След малко обаче му стана топло и подвикна на една от сестрите си, която носеше сламки за новия полог.
- Ей, Ина. – донеси ми нещо за обяд. Хайде, че огладнях.
Ина от малка беше свикнала да изпълнява всичките прищевки на батко си и веднага се затича да изпълни желанието му.
- Ето, мама е готвила леща със спанак. Каза да изпиеш и това сурово яйце, че след обяд ще дойде професорът по пеене.
- Хубаво. – промърмори Кирчо и започна да кълве най-едрите зрънца леща.
Но както си поклъвваше лещата, така съвсем задряма. Пропусна си урока по пеене и майка му вече наистина не издържа. Ядоса се и го изгони от двора. Каза му хич и да не се връща, ако няма намерение да поеме задълженията си на петел.
Така онази нощ червеното петле се озова накрая на селото. Слънцето се скри и изведнъж стана изключително тъмно и страшно. Петлето видя как огромните сенки на дърветата застрашително се клатят от вятъра и хукна да бяга напосоки. Незнайно как се озова в средата на гората. Литна на най-високият клон на едно дърво и затрепери. Тъкмо навреме, за да чуе как под дървото две лисици си говорят.
- Ей, къде мислиш да ходиш да вечеряш тая вечер?
- Ами ще намина да прегледам кокошарниците из селото, все ще намеря някой недобре залостен и без петел. Ако искаш ела с мен, заедно ще си устроим пиршество.
И лисиците заслизаха по една стръмна пътечка по посока на селото. Кирчо не знаеше какво да направи, за да предотврати предстоящото страшно събитие. Най-накрая той беше проумял какво значи да бъде истински петел. Но вече беше твърде късно. Може би точно тази нощ лисиците щяха да изядат добрата му и грижовна майка и милите, жълтоопашати сестрички. Късно беше да плаче, заради собствения си мързел и не вслушване в съветите на майка си. Тогава му хрумна идея. Той започна да вика с цяло гърло:
- Куку... Кууу... – но кукуригането му не беше никакво кукуригане, защото беше слабо и немощно. Кирчо обаче опъна гласните си струни, спомни си всички важни срички, напълни дробовете си с въздух и опита отново.
- Кукуригу. Кукуригуу, Кукуригууу.
С всяко следващо кукуригу той кукуригаше все по-ясно и все по-силно. Гласът му се разнасяше из цялата гора. Лисиците, който не бяха стигнали далече веднага се спряха и се заслушаха.
- Чу ли това? – попита едната.
- Мдааа. Само месо, дома дошло. Я да си стоим тук. Къде ти ще бием толкова път до селото и обратно. А там има кучета, капани и какви ли не други страховити неща.
- Тук сме си у дома. Единственото, което ще трябва да направим е да изгладим хубаво покривката за маса, да запалим свещи и да чакаме вечерята сама да ни кацне. Лисиците бързо се заеха с приготвяне на трапезата. А петлето кукуригаше все по-силно.
- Ще си хапнем петленце, мляс, мляс. – каза едната.
- Хей, петленце хубаво момченце, я ела да ни попееш. Тъкмо сме опънали софрата, но си нямаме певец, да ни попее на уше.
- С удоволствие ще ви попея, - отвърна петлето. Но аз мога да пея само като съм на високо. Така че вие там долу си вечеряйте, аз от тук ще ви пея. Лисиците видяха, че с тоя стар номер няма да излъжат петлето. Но решиха, че то все някога ще огладнее и ще слезе от дървото. Или пък ще заспи и ще падне от клона и тогава вади братко ножовете и вилиците. Слагай кетчупа на масата и гуляя започва. Те чакаха ли чакаха под дървото. А петлето кукуригаше ли кукуригаше. И наистина петлето огладня. Стана му студено. Доспа му се. Домиля му за хубавия топъл кокошарник. Но се държеше по мъжки.
- Веднъж в живота си и аз ще бъда истински петел, нищо че мама няма да може да ме види. Но поне с тази малка хитрост спрях лисиците да отидат в селото. Ще пея и ще танцувам на едно краче до сутринта. Пък като изгрее слънцето ще мисля как да се измъкна. – говореше си петлето.
Но като изгря слънцето и погледна от дървото, какво да види.
Под дървото се беше наредила цялата фамилия. Около тях се въртяха двете големи съседски кучета и доволно махаха с опашка.
- Страшен певец си. – подметна едното и намигна хитро. Петленцето както си беше червено, почервеня от срам още повече и засрамено слезе от дървото.
- Вече си имаме истински петел в къщи. – прегърна го майка му.
От този ден нататък Кирчо ставаше най-рано от всички в селото. Заставаше на стобора и кукуригаше с цяло гърло. Със силният си глас отвяваше облаците, който завиваха слънцето и то се събуждаше. Нямаше как. Кирчо вече беше оповестил на всички, че денят е започнал.

Живка Петрова